Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chocolate Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Шоколадово бягство

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-087-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3227

История

  1. — Добавяне

12.
Престъпление по обед

Джен отряза едно малко ъгълче от сандвича и го сложи в устата си, докато аз вдигнах с ръка моя сандвич с риба тон и отхапах от него. Вкусът на рибата, майонезата и кашкавала изпълни устата ми, облизах се, преди да използвам салфетката, за да попия останалото по устните ми. Междувременно Джен вдигна своята салфетка и попи аристократично крайчетата на своята уста.

Бяхме в „Йейтс“, точно зад ъгъла на гарата в Лийдс. Често се срещахме тук за обяд, преди да отидем да пазаруваме в града. Тук имаше тъмни мебели и меланхолична атмосфера, стените бяха украсени с тапети, а килимите бяха на цветя. В кръчмата обикновено висеше гадна мъгла от цигарен дим, но на мен ми харесваше. Беше уютно и успокояващо. Познато, семейно, интимно. Освен това тук правеха най-добрите печени сандвичи с риба тон.

— Е, как си? — попита ме Джен.

Беше минала цяла вечност, откакто не бяхме се виждали. Всъщност, откакто Мат се премести при нея преди четири седмици. Тя отложи последните четири вечери във вторник, оправдавайки се, че имала страшно много работа — цяла планина от задачи. Сега, след като Мат се бе отказал от футбола, не се обаждаше и в събота сутрин. Ако се обадех аз, не ми отговаряше — дори и когато Мат бе в Париж. Предполагах, че се сърдеше, защото не бях останала на онази сляпа среща, която бе уредила. Тогава за пръв път се възпротивих на Джен, понеже тя се опитваше да подреди моя живот, без да ме е питала дори. Попитах я дали й е писнало от мен, а тя се закле, че не е.

— Трябваше да станеш адвокат на Клинтън — прекъснах я след петте минути, през които слушах как отрича, че ми е сърдита. — Той може би щеше да бъде оправдан с толкова добър адвокат като теб.

Тя смени темата.

Очаквах тази събота и този следобед, за да направим нашия обичаен тур по магазините. Да пазарувам с Джен беше изключително преживяване, което можехме да упражняваме дори в нощните часове. След като обядвахме, се отправяхме към търговския център на Бонд Стрийт, отбивахме се във Върджин за музика и филми. Понякога я замъквах във фото магазина, за да зяпаме с отворена уста стари 16-милиметрови филми. Сетне отивахме в центъра на Бонд Стрийт, влизахме и излизахме от магазините за дрехи, спирахме да пием кафе и да ядем сладкиши. После отивахме в Албион Плейс, където имаше други магазини за дрехи… Накрая пиехме още кафе, преди да се срещнем с Мат или с Шон (когато все още ходех с него) за питие и вечеря. През последната година мястото на Шон зае Грег.

Днес Джен не бе облечена с обичайната ни униформа за пазар — джинси, маратонки и пуловер или жилетка. Тя бе издокарана с кремави, тесни панталони и светлобежова блуза с поло яка, която очевидно бе от кашмир. А големите слънчеви очила на Джен, модел „Джаки О“, бяха вдигнати на главата й и придържаха русата й коса назад, както ги носеха знаменитостите и звездите, които бях виждала в Кан.

(Ще пренебрегна факта, че беше студен и мрачен мартенски ден в Лийдс.) След като я огледах, осъзнах, че изглежда като сполучлива версия на Дженифър Анистън дори още повече от преди. Тя също излъчваше онази ултраздравословна светлина, като повечето холивудски звезди, които съм виждала. Винаги съм мислела, че здравословността им е неестествена, като се има предвид, че те винаги са мършави като вейки, но пред мен стоеше Джен и излъчваше същата здравословност: коса като коприна, леко порозовяла кожа, ясни очи. Съжителството с Мат очевидно й се отразяваше отлично.

— Добре съм. А ти изглеждаш удивително — отвърнах й.

— Чувствам се удивително. Прекрасно е да живея с Мат, не си спомням да съм била по-щастлива. Той е най-добрият съквартирант, когото съм имала.

— Аууу, наистина се радвам за теб — отвърнах, гласът ми бе просмукан от сарказъм. Тя беше живяла с мен цели четири години, а с него, колко… четири минути. И аз бях тази, която прекарах тези четири години, прибирайки и чистейки след нея, защото ми беше по-лесно, отколкото да я накарам да го направи и сетне да ми се муси цяла седмица. Можех да си представя картинката сега — направо виждах как Мат прибира мръсното й бельо от пода на банята или замита ноктите й от дивана.

Джен отряза още едно малко късче от сандвича и го изстреля в устата си. Наистина го изстреля с пръсти. Взе салфетката, попи отново идеално чистите ъгълчета на устата си и я остави. Тя ядеше обикновен сандвич с риба тон, без масло, без майонеза, само маруля, домат и краставица върху черен хляб и пиеше портокалов сок. Почувствах се като талпа, когато си поръчах печен сандвич с риба тон и пинта бира.

Като капак на всичко, поставяше храната в устата си с невероятна елегантност. Чувствах се груба, недодялана и непохватна, когато вдигах моя сандвич с разтопен кашкавал, отхапвах парче от него и дъвчех, както правят нормалните хора. Наведох сандвича си, забавих темпото на дъвчене и проверих с подозрение дали не съм се омазала. За щастие по предницата и деколтето на моя пуловер нямаше трохи, нито пръски от разтопено сирене и петна от майонеза.

— Виждала ли си напоследък Грег? — попита неочаквано Джен. Беше забила втренчено очи в сандвича си, което означаваше, че тайно ме наблюдава. Размърда се на мястото си и прокара пръст по края на чашата.

Това подвеждащ въпрос ли беше? Да ме наблюдава незабелязано беше класическият начин да ме хване неподготвена. Дали не подозираше нещо? Виждах Грег почти всяка, добре, признавам си — всяка нощ през последните две седмици, въпреки че и двамата се бяхме съгласили да го караме по-бавно.

— Видях го една вечер. — Тази „една вечер“ беше снощи. И, разбира се, тази сутрин, когато трябваше да ме докара в града, защото, когато станах, той ме върна обратно в леглото. — Защо?

— Станал е много странен — отвърна тя, приглаждайки салфетката си, така че да има абсолютно прави ъгли, успоредни на ръба на масата.

— Какво искаш да кажеш с думата „странен“? — Всъщност за мен беше станал по-малко странен. По-малко резервиран, по-открит. Сега нямаше сексуални приключения и авантюри, които да ми разказва и ние прекарвахме повечето време, говорейки си за други неща. Не бях осъзнавала, докато не се събрахме заедно, колко много ме е дразнело неговото безразборно чукане на жени и всичко, произтичащо от това му поведение на мръсник. Чувствах се виновна, защото бях предала нашето братство, тъй като не направих нито един опит да го превъзпитам; да го спася; да го изслушам.

— Изчезна от лицето на света, въобще не се мярка — продължи Джен. — Последно го видяхме в деня, когато Мат се премести.

Без да искам, съвсем несъзнателно, се стегнах. Последният път, когато видях моята най-добра приятелка, също беше денят, в който Мат се премести при нея, но това очевидно не я притесняваше. Дори не спомена, че е поне мъничко разстроена и че нашите вечери във вторник й липсват.

— Може би е зает, нали се сещаш, с онова, новото момиче — отвърнах.

— Не, има нещо друго. Той не се обажда, не идва да ни види, не говори дълго по телефона, сякаш ни мрази или нещо от този род — изхленчи Джен.

— Глупости! Разбира се, че не ви мрази.

— На Мат му липсва. На мен също.

— Това е прекалено — казах. Не бях осъзнала, че Грег толкова много се е отдръпнал от тях. Аз ли бях лудостта му? Аз ли бях извинението му, че ги избягва? Имаше смисъл. Той и Мат винаги бяха правили всичко заедно, заедно скучаеха, заедно водеха задълбочени мъжки разговори, но откакто бяхме заедно, не бяха се виждали.

Не че Грег го бе споменал. Ами ако той прекарваше с мен толкова много време не защото не можеше да ми се насити, а защото се нуждаеше от бягство? Честността надделя и ме накара да си призная, че прекарвах толкова много време с Грег, защото Джен не бе около мен. Арогантността обаче ме спря да си помисля, че Грег прави същото.

Биип, Биип, зазвъня нечий мобилен телефон, прекъсвайки мислите ми. Джен и аз бръкнахме едновременно в чантите си, проверявай чий телефон звъни. Аз имах съобщение.

— Извинявай — казах на Джен, — ще прочета това.

Съобщението беше от Пек. (Аз измислих на Грег прякора Пек, защото приличаше малко на младия Грегъри Пек, когато застанеше в подходящ ракурс и изглеждаше сериозен. А фактът, че винаги използваше пениса си, за да си докара неприятности, беше другата причина.[1]) Съобщението гласеше: Искам да те оближа цялата. Пек. х. Усмихнах се, а по кожата ми преминаха тръпки на желание.

— От кого е? — попита Джен, протягайки врат, за да надникне в телефона ми. Вероятно сластната ми самодоволна усмивка й бе подсказала, че съобщението не е обикновено.

— О, от един приятел — отвърнах неопределено и прибрах телефона, за да не може да прочете нищо. — Нали няма да имаш нищо против да отговоря? — попитах, натискайки „отговор“.

— Малко е грубо от твоя страна, все пак обядваме.

Мили боже! Чувам тези думи от жената, която често прекарваше час и половина на телефона, говорейки с гаджето си, докато двете седяхме в някоя кръчма.

Изтрих съобщението и пуснах телефона в чантата си.

— Какво говорех? О, да, липсва ми Грег. Начинът, по който изчезна, е… меко казано обезпокояващ.

Продължих да се боря с моя печен сандвич с риба тон, докато я слушах какви ги говори. Коя си ти, по дяволите?, помислих си. Ти не си онзи необикновен шоколад с пълнеж от шампанско. Подозрително ми приличаш на гадните бонбони с кафе крем, които винаги остават последни в кутията.

 

 

Една съботна сутрин преди пет-шест месеца бях събудена в ранни зори от телефонен звън. Беше две седмици след като Фестивалът приключи, така че използвах всеки момент да си наваксам със съня, от който бях лишена за две седмици. Знаех, че звъненето в този час не е нормално. То винаги предвещава неприятности. Все пак, посегнах, примъкнах слушалката под завивката и измърморих „Ало“.

Последва дълбока мъчителна въздишка от другия края на линията и сетне:

— О, боже, Амбс.

Беше Джен, която след тези думи избухна в сълзи.

Седнах стреснато в леглото, сърцето ми заби бързо.

— Всичко е наред, мила — отговорих нежно. — Кажи ми какъв е проблемът и аз ще ти помогна с каквото мога.

Хлипанията в слушалката станаха по-плитки и по-редки, докато накрая успя да произнесе:

— Б-б-бр-е-м-е-е-ен-на съм.

— Тръгвам веднага — отвърнах и отхвърлих завивките със замах.

Повиках такси, като в същото време натиках някакви дрехи, грим и четката за зъби в торбата.

Прибрах косата си назад и я стегнах с една кърпа като с лента. Проверих в огледалото дали още съм сънена и дали по лицето ми има следи от грим. Не, беше чисто. Точно обличах дългото си черно палто, когато чух клаксона на таксито отвън.

През целия път си повтарях да не изпадам в паника. Това вече се бе случвало и преди. И в колежа, и след колежа Джен все си мислеше, че е бременна, но винаги се оказваше, че тревогата е фалшива. Този път обаче нещо в гласа й ми подсказа, че трябва да се подготвя за най-лошото. Кой знае как, просто знаех, знаех, че… Не, не, и не! Всичко ще бъде наред — не спирах да си повтарям.

Тя отвори вратата на апартамента си по пижама. Лицето й бе цялото на петна, очите й бяха подути и червени, неизсъхнали сълзи все още течаха по бузите й. Прегърнах я през раменете и я въведох в дневната.

— Сигурна ли си? — попитах, подавайки й салфетка от кутията на масичката.

— Закъснява ми. Наистина ми закъснява. Почти два месеца.

— Направи ли си тест?

Тя поклати глава.

— Но на мен никога не ми закъснява! Знаеш, че съм като часовник. Никога. Мислех, че е от стреса, или защото Мат ми липсва, но не е това! Закъснява миии!

— Ти и Мат винаги се пазите, нали? — Джен не можеше да пие „хапчето“, защото в семейството й имаше случаи на тромбоза. Така че с Мат трябваше да внимават. Даже много.

— Беше грешка — отвърна тя през вълните на треперене. — Увлече се само веднъж… О, боже, той ще ме убие. Първо ще ме изостави, после ще ме убие.

— Не, няма — отговорих. Но трябваше да се напъна да го кажа, защото дори когато го произнасях, знаех, че ще го направи. Такъв беше Мат. — А и първо ще трябва да се разправя с мен.

Джен притисна длани към очите си.

— О, Амбс, всичко ужасно се обърка. Той не иска бебе. Когато открие, ще полудее. Ще ме убие. Не искам да го изгубя. Обичам го! Не трябваше да става така!

— Да имаш бебе не е лошо — опитах се да я вразумя. — В крайна сметка, планирано или не, това е най-хубавото нещо. Нов живот. А животът е хубав.

Тя ме прекъсна грубо и топазените й очи все едно хвърляха искри.

— Ти не си бременна, нали? — изкрещя. — Това ще бъде краят за нас! Той не иска деца. Никога не е искал. Винаги повтаря, че не иска деца!

Тогава да вземе да се клъцне! — мина през ума ми. Ти искаш деца, нали? — беше втората мисъл, която също мина през ума ми.

— Добре, преди да започнем да мислим какво ще правим, трябва да си направиш теста. Сетне ще обсъдим дали той ще те напусне и как ще постъпим. Защото не е необходимо той да научава за това. Каквото и да направиш, ако решиш да прекратиш бременността, аз ще съм с теб. Двете заедно ще се справим.

Тя кимна, но беше като отнесена.

— Но — продължих, влагайки колкото може повече смях в гласа си. — Не мога да подкрепям някого, ако не знам дали въобще трябва да го подкрепям. Така че ти сложи чайника, а аз ще отида до аптеката да ти купя тест.

Тя отново кимна.

— Междувременно, най-добре да си взема душ и да се преоблека.

Джен ме погледна въпросително. Отворих палтото си и й показах синята си пижама. Джен избухна в смях и за миг напрежението се разсея.

Аптекарят ме изгледа доста странно, когато сложих пред него цялата гама от тестове за бременност.

— Не ви трябват всички. И един стига.

— Не са за мен, а за приятелка — отговорих и в същия миг осъзнах колко нелепо и смешно звучи, така че добавих: — Всъщност са за мен.

— Искам само да кажа — допълни той, побутвайки очилата си, — че модерните методи са много точни.

— Няма нищо лошо да имаш запаси, нали? — отвърнах.

— Не са евтини — добави аптекарят.

— Когато искаш да си сигурен, трябва да си сигурен.

Той поклати глава, очевидно беше водил този разговор и преди. Прекара ги през устройството за разчитане на баркода и се обърна към мен.

— Струва шестдесет и две лири и четиридесет и пет, моля.

И Сега Какво Това бе половината ми ипотека на седмица, чифт високи до коленете ботуши последна мода, пазаруване на хранителни продукти за две седмици. Беше си огромна сума пари, по дяволите! Посегнах към портфейла и загледах отчаяно дебитната си карта, преди да му я подам.

Върнах се в апартамента, където Джен вече бе променила цвета си от бяло на прозрачно и почти бе стигнала до нормална степен по скалата на истерията.

А какво ще стане, ако е бременна?, питах се, докато тя беше в тоалетната. Какво ще правим тогава, по дяволите?

Когато се върна от банята, все още трепереше.

— Ще ти кажа нещо — казах. — И аз ще използвам един тест, за да проверим колко са точни.

— Не знам какво щях да правя без теб — продума тихо Джен.

След като направихме четиринадесет теста, двете седнахме и гледахме втренчено различните малки прозорчета. Всички лежаха пред нас върху линолеума.

— Не може всички да са грешни — казах, когато тишината се сгъсти прекалено и една от нас трябваше да проговори.

Джен избухна в сълзи. Високо и шумно, сълзите падаха по лицето й и се събираха в края на носа й. Как все още имаше някаква течност в тялото й след цялото реване, хлипане, виене и истерия, не знаех.

За малко щях да се присъединя към нея, докато сърцето ми успокои темпото си на биене. О, слава богу! — мислех си. Сетне се почувствах ужасно. Преди минути казах на Джен, че един нов живот е нещо фантастично, а всъщност бях облекчена, че не е бременна. Както потвърдиха всички четиринайсет теста за бременност. Единият от тях показа, че и аз не съм бременна, но това за мен не беше изненада.

— Да не би да си объркала нещо с датите? — попитах я.

— Сигурно така е станало. Мога да се закълна, че ми закъсня шест седмици.

— Ти ми каза два месеца.

— Да. Знам. Като броя от последната дата, когато съм имала мензис. Нали така трябва да го смятам?

— Не, след последния мензис смяташ кога трябва да ти дойде. Ако прескочи определената дата, това значи, че ти закъснява, и броиш от тази дата.

— О — въздъхна Джен.

— Е, като знаеш вече това, закъсняло ли ти е или не?

— Не знам. На мен често ми идва изненадващо — не мога да си спомня кога беше последният път. Но знам със сигурност, че оттогава веднъж ми прескочи.

— Предполагам, че ако си правила небезопасен секс, има повод за тревога. Но няма начин да се случи отново, нали?

Ти няма да ми го причиниш отново, нали? Това беше неизказаният ми въпрос. Чисто статистически, следващата подобна паника най-вероятно щеше да се окаже основателна, след като толкова пъти до сега тестът бе отрицателен.

— Определено не. Не мога да преживея това още веднъж. Ще внимавам за периодите си.

— И ще използваш контрацептиви през цялото време.

— Да, и това също. Въпреки че аз… след онова, което ти каза за новия живот, почти се примирих с мисълта, че съм бременна и мога да отгледам едно дете.

— Ъ-хъ — промърморих. Когато Джен кажеше „Аз“ в подобни ситуации, тя имаше предвид „Аз“ в множествено число, което включваше Джен и Амбър. Това беше нейното Аз. А самата аз в единственото число, аз — Амбър, знаех, че тя щеше да прекара деветте месеца бременност, преструвайки се, че нищо не се е случило, сетне щеше да ми връчи бебето, за да се грижа за него. Така че, да, „Аз, Джен“ можеше да отгледа бебето, защото Амбър бе нейното продължение и „Аз, Амбър“ щях да свърша по-голямата част от работата — грижите, гледането, безсънните нощи. Иронията бе, че Джен беше педагог в начално училище.

— Хей, Амбс, нямаше ли да ходиш да видиш родителите си този уикенд?

— Да. — На път към аптеката се обадих на мама и й казах, че ще отида утре и ще си тръгна в понеделник сутринта. Тя не бе особено очарована, но какво можех да направя. Джен имаше нужда от мен. Така живеехме ние — винаги на разположение една на друга при нужда. И поради тази причина разбирах Мат, въпреки че не можех да му простя онова, което мислеше за нас. Ние винаги се притичвахме взаимно на помощ и той знаеше, че има нещо, с което не може да се състезава.

 

 

Притеснявах се над проточилия се конец разтопен кашкавал, докато се чудех колко ли щастлив е Мат сега. Колко ли танци на победата бе изтанцувал. Това не беше моята Джен. Рядко я виждах, рядко говорех с нея, тя вече беше различна. Той точно това искаше. Обзалагам се, че всеки път, когато Джен излезе от стаята, той тича наоколо с ръце във въздуха и ръкопляска мълчаливо, защото се е измъкнала от мен.

 

 

Джен ми приложи още една холивудска превземка, освен слънчевите очила на главата й. Тя ме целуна по бузите и стисна ръката ми сухо и кратко, преди да каже:

— Скъпа, ще се видим скоро. (Дали не трябваше да й върна също с холивудска превземка? Та аз бях жената, която си имаше работа с истински, живи филмови звезди и така си вадеше хляба? А?)

— Ъ-хъ — промърморих.

Нашият следобед за пазаруване не се състоя, защото тя и Мат щяха да ходят да се видят с приятели в Донкастър.

— И така, трябва да тичам, скъпа.

А не можа ли да ми го кажеш по-рано по телефона? — попитах с очи. Защо трябваше да си довлека задника дотук само за един час абсурдност?

Защото искаше да разбере нещо за Грег — отговори един глас вътре в мен.

Може би трябваше да й кажа. Трябваше да й призная: „Грег искаше да отидем в Илкли[2], да се разхождаме из тресавищата, но аз му отказах, защото имах среща с теб. Така че той може да те отбягва, но не отбягва мен. А не ме отбягва, защото ми е любовник. Да, точно така, Грег е моят любовник“.

Стоях пред „Йейтс“ и гледах как Джен се отдалечава, клатейки се на високите токчета на обувките си „Прада“ (познах марката само защото Рене имаше абсолютно същите и дори бе позволила на Марта да ги пробва, а Рене бе най-близката ми позната, която носеше „Прада“) и отново се зачудих с кого бях обядвала току-що. Тази жена приличаше много на моята най-добра приятелка, но не беше тя.

Пресякох улицата, отравяйки се към търговския център на Бонд Стрийт. Можех все пак да свърша онова, за което бях излязла: да си купя дрехи. Или по-скоро, да си мисля, как ще изхарча пари за дрехи. Сърцето обаче не ми даваше. Пазаруването наужким не беше същото, когато си фантазираш сам. Исках да го правя с Джен — да пробваме дрехи, които не можем да си позволим и да ядем шоколадов кейк. Можех да го направя и с Грег, но не беше същото. Той не беше Джен. Приличаше на нея — беше най-близкият ми, най-добрият ми приятел, особено напоследък, но когато ситуацията станеше сериозна и трябваше да се вземе важно решение, не беше тя.

Джен беше съвършеното гадже. След като станеше гадже на някого, ставаше гадже от край до край и толкоз. Аз бях излишъкът до поискване, когато бяха скарани. Но пък бях необходима. Когато Мат отиваше в Париж, бях необходима. Тя се нуждаеше от мен. Сега, след като живееше с тази буца твърд карамел, нещата можеха да станат само по-зле. Тя беше променила формата си; превръщаше се в идеята на Мат за гадже. Повече нямаше маратонки, имаше обувки „Прада“. Повече нямаше спортни панталони, имаше кремави, тесни, прилепнали по краката панталони. Нямаше смахнати тениски, имаше елегантни кашмирени блузи.

Спрях пред „Върджин“, гледах голямата врата, която приличаше на отворена рана, през която влизаха и излизаха хора. Не, нямаше да вляза вътре.

Почувствах клаустрофобия. Не ми изглеждаше добра идея да вляза в претъпкания магазин. Затова продължих по пътя си.

Може би го направих, защото гроздето беше кисело, защото за един месец Джен бе мутирала във възрастна, а аз най-вероятно щях да бъда отделена от моите спортни панталони и маратонки само по хирургически път. Но дяволите да го вземат, тя ме бе предала! Беше примамена да изостави момичешката страна, бе изкушена от злото да изглежда като възрастна и да бъде уважавана.

Всъщност не бяха само дрехите — осъзнах, докато вървях. Самата Джен беше различна. Тя буквално кълвеше като птиче от сандвича си, по-голяма част от него остана недокосната. Въртеше се без намек от предишното й йогийско спокойствие. Дори не чу и дума от онова, което казах. Напомняше ми малко на майка си. Бях я срещала няколко пъти и тя бе една от онези жени, които жадуваха за внимание. Ставаше неспокойна, играеше си с предметите и прекъсваше хората, ако започнеха разговор, в който тя не участваше. Беше уморително да бъдеш близо до майката на Джен.

Не бях настроена нито сестрински, нито приятелски. Ако думите на Джен, че съм като Мат, бяха обидни, тогава моето сравнение, че тя приличаше на майка си, бе едно от онези непростими неща, които не можеха да бъдат отречени. Освен това, не трябва ли да обичаш най-добрата си приятелка, без значение каква е? Аз бях ужасна. Нелоялна. Поради това подминах търговския център и се отправих към „Албион Плейс“ — там имаше повече хора, сред които да се скрия. Можех да се загубя, да се престоря, че не си мисля тези неща за Джен.

Мобилният ми зазвъня някъде дълбоко в чантата. Спрях. Хората се блъскаха в мен и трябваше да ме заобикалят, докато ръката ми зарови в чантата. Накрая го намерих. Бутнах косата си зад ухото, преди да отговоря.

— Сама ли си? — попита ме Грег.

Погледнах към мелницата от пазаруващи в събота, вървящи, блъскащи се, полутичащи покрай мен забързани хора.

— Не съвсем.

— Джен там ли е?

— Ами… не съвсем. — Нямах намерение да му призная, че най-добрата ми приятелка ме бе изоставила. Това си бе чисто унижение.

— Притеснявам ли те или какво? — попита той.

— Не, защо? — отвърнах и отново тръгнах. Движех се през пазаруващите, сякаш танцувахме някакъв сложен танц, избягвайки сблъсък с другите.

— Ти не отговори на съобщението ми, затова си помислих, че си разстроена.

— Защо желанието ти да ме оближеш цялата би ме разстроило? Не, точно говорех с Джен, затова не ти отговорих.

— О, добре. — Не звучеше впечатлен. Нито убеден.

— Пек, всичко е наред. Не съм разочарована, нито разстроена.

— Предполагам, че Джен ме е изкарала по-черен и от дявола, защото повече не се виждам с тях.

— Спомена нещо такова. Но ти ги виждаш, когато искаш. Като стана дума за нея, трябва да ти кажа, че тя… си тръгна. Спешен случай. Така че можем да отидем до Илкли. — Грег обичаше да ходи пеша. Не бях срещала човек, който толкова много обича да се придвижва пеша. Когато си спеше вкъщи, винаги ходеше пеш на работа. Дори бе предложил да започнем да вървим двамата от Хорсфорт. На което аз отговорих: „Няма начин. Никога.“ Сега прекарвахме остатъка от деня, правейки точно това.

— Наистина ли? — попита той.

— Наистина. — Ах, ти, вървящ чудак.

— Фантастично! Не това, че Джен се е спасила. Всъщност е ужасно. Страхотно е, че можем да отидем до Илкли. Ще те взема пред гарата след петнадесет минути.

— Добре — казах, обърнах се и тръгнах обратно по пътя, по който бях дошла. — О, моля те, донеси ми едно яке. Мисля, че ще ми трябва за мочурищата. До скоро.

Затворих и върнах телефона обратно в чантата си.

Според мен Грег избягваше Джен и Мат нарочно, с цел. Освен това си мислех за начина, по който се държа в деня, в който Мат се премести при нея… Не трябваше да съм гений, за да се досетя, че става нещо.

Бележки

[1] Peck — пенис на жаргон. — Б.пр.

[2] Исторически и туристически град в Западен Йоркшир, Северна Англия. — Б.пр.