Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (30)

30.
Тайни и лъжи

Не можех да намеря картата, за да отключа стаята си.

Накрая я държах, но ръцете ми трепереха и тя ми се изплъзваше. Не влизаше в процепа и не ме пускаше да вляза. Успокой се, спокойно. Поех си дълбоко дъх. Сетне втори път. Стегнах се и опитах пак. Клик, картата влезе.

Завъртях дръжката и се втурнах през глава вътре.

Дали първо да сваля обувките си или първо да повърна?

Това беше важно решение. Да се събуя или да се опитам да изчистя жлъчката, която бе заседнала между глътката и дробовете ми?

Трябваше да се отърва от жлъчката. Но обувките… Моите обувки. Погледнах към черните обувки с високи токчета. Това не бяха обувките, които носех. Аз бях момиче с маратонки. Мразех тези обувки. Ужасни. Глупави. Безсмислени. Изритах дясната от крака си. Тя излетя във висока дъга и изчезна под леглото. След това изритах и лявата, тя също излетя и се приземи до вратата на банята. Тъпотия. Глупава работа. Не знаеш ли, че си просто един червей до звездата на шоуто?

Повдигнах роклята си, клекнах на колене и измъкнах маратонките под леглото. Бяха изтъркани, мръсни, стари. Но си бяха мои. Обичах ги. Никой не можеше да ми ги вземе. Седнах на леглото и ги обух, завързах им връзките. Така е по-добре. Това вече съм аз.

Сега, прибери багажа! Изчезвай веднага оттук, крещеше мозъкът ми. Той сякаш ме наблюдаваше в някакъв филм на ужасите, седнал на крайчето на леглото и крещеше: Бягай! Изчезвай оттук, глупаво момиче! Направи завой и тичай в обратна посока! Събирай багажа и изчезвай, по дяволите!

Седнах на края на огромното легло и загледах вратата. Бях неспособна да помръдна, просто чаках. Очаквах да се появи чудовището.

Вратата се отвори със замах и чудовището се появи в рамката й. Загледах го. Чудовището също ме гледаше.

Кой си ти, по дяволите? Помислих си. Той не беше моят герой.

Не можеше да е. Героите не правеха такива неща. Героите не оставяха крещящи улики. Всеки път, когато си мислех за това, излизаха все повече улики, намеци и знаци, които доказваха деянието и казваха следното:

1. Защо реагира така остро на събирането на Джен и Мат?

2. Мнението му, че решението им е прибързано, въпреки че ходеха от цели три години.

3. Защо излезе, когато те се целуваха в деня на преместването?

4. Когато описваше своята перфектна жена, гледаше Джен в очите, а аз глупачката си мислех, че говори за мен, ха-ха!

5. Избягваше ги — очевидно не можеше да гледа как жената, която обича, е с друг.

6. Ревнуваше, когато поставих Джен на първо място. Не защото искаше всичко от мен, а защото искаше нещо нейно да го обича повече.

7. Искаше да й кажа след шест седмици, за да я накара да ревнува.

Всички тези улики бяха пред очите ми, а аз ги бях пропуснала. След като бях прекарала целия си живот с мистериите и убийствата на Шерлок Холмс, Агата Кристи и другите велики детективи, след всички години, през които гледах кримки и си мислех „Аз съм той!“ или „Аз съм тя“ (дори познах още по средата на „Невинен до доказване на противното“, че убиецът е съпругата^[1]), бях пропуснала всички улики. Не знаех нищо за нищо.

Сега Грег със сигурност ме харесваше. Вероятно дори си казваше, че може да ме обича. Той винаги се отнасяше към жената, която го спасяваше, с внимание и обич, но искаше Джен. Тя беше звездата в неговия живот. Аз бях дубльорката. Дори не второстепенната роля, а дубльорката, която викаха, когато звездата не бе разположена. Аз го обичах. Но той искаше Джен.

— Мислех, че вече те няма, но се радвам, че си тук — произнесе чудовището.

Не отвърнах нищо, просто го гледах.

— Какво чу? — попита той. Покритият му със смокинг гръден кош се повдигаше тежко. Досетих се, че е тичал дотук.

Бам! Бам! Бам-бам!

Някой блъскаше по вратата и звукът ме накара да подскоча. Погледнах натам, но Грег пренебрегна трясъците и продължи да ме пита:

— Какво чу?

Блъскането продължи, стана още по-силно и по-настоятелно. Скоро започнаха да ритат по вратата. Той не можеше да надвика шума, затова се обърна, отиде до нея и завъртя дръжката. Тя се отвори с трясък и стаята се изпълни с гласове. Всички викаха, за да бъдат чути от другия. Имаше блъскане и бутане. Мат блъскаше и буташе Грег. Но не можеше да го удари, вероятно защото Грег го срита и хвана ръцете му зад гърба му, като стоеше на един крак — колкото и сърдит и възмутен да беше Мат, не бе чак толкова глупав.

Бавно успях да проумея какво си казват. Мат наричаше Грег най-голямото копеле и мръсник под слънцето (както се оказа имаше много основания и доказателства за това). Грег отговори, че съжалява, но беше спокоен, а Джен крещеше и на двамата да спрат.

Аз седях на леглото и се чувствах странно далеч, все едно не бях свързана с действието и гледах сцената на кино. Сигурно причината бе, че бях гледала много филми в живота си.

Грег направи няколко стъпки към средата на стаята и каза:

— Хайде всички да се успокоим. — Гласът му бе толкова тих и заповеднически, че подейства мигновено, при това с удивителен ефект. Мат моментално спря да вика и да изглежда така, сякаш всеки момент ще удари Грег, отдалечи се към другия край и се тръшна в един фотьойл. Джен отиде до прозореца и седна на широката подпрозоречна рамка. Грег стоеше на мястото си със скръстени на гърдите ръце. Аз бях толкова стресирана, че бях на ръба да кажа една шегичка за „чукането“.

Не знаех, че Грег можеше да въздейства така с гласа си. Но също така не знаех, че е спал с Джен. За мен той беше кутия с шоколади, чиито разновидности откривах всеки ден.

Мат седеше и го гледаше намръщено. Отвори уста и я затвори. Е Сетне пак я отвори. Направи няколко пъти това рибешко движение, докато накрая произнесе:

— Значи през цялото време си се опитвал да ме отделиш от Джен, защото си се чукал с нея?

— Ти си се опитвал да ме разделиш от него? — извика слисано тя. — Копеле мръсно!

— Не съм се чукал с Джен — отвърна Грег, като гледаше само към мен. — Амбър, кълна ти се, не съм. Случи се само веднъж.

И веднъж е достатъчно, исках да кажа, но гласните ми струни бяха парализирани.

— И веднъж е напълно достатъчно! — изкрещя Мат. — Ти си абсолютен чекиджия!

Няма нужда от подобен език — исках да кажа, но отново нищо не излезе. Освен това, ако беше абсолютен чекиджия, тогава защо е цялата тази драма? Ние сме в тази ситуация, защото той е абсолютен курвар, а не чекиджия.

— През цялото време си свалял джен, искал си я за себе си, затова се опитваше да ме разделиш с нея.

Грег се обърна към Мат. Беше толкова ядосан, че цялото му тяло се тресеше от неизказан и неконтролируем гняв. Вместо да вика обаче, той контролираше гласа си.

— Знаеш, че това не е истина. — Той гледаше втренчено Мат. — Ти знаеш какво имам предвид.

Радвах се, че Мат знаеше. Радвах се, че и Грег знаеше. А също, че и Джен вероятно знаеше. Защото аз не знаех, нямах никаква, ами ни най-малка представа какво ставаше. Бях зациклила на думите „Ти ме изчука и после се прехвърли на приятелката ми“. Ако трябва да бъда честна, само те бяха в главата ми.

— И какво точно имаш предвид? — попита възмутено Джен.

Вместо да й отговори, той закова очи в изтормозеното лице на Мат, докато двамата срещнаха погледите си. Изглежда се колебаеше дали да извади заека от торбата, или да приеме обвиненията и да се остави да бъде намазан с катран като „абсолютен чекиджия“.

Между тях прехвърча един поглед на разбирателство. Дори аз го забелязах, въпреки положението си. О, тук се криеше нещо много по-голямо.

Гневът на Мат намаля, все едно се изпари. Напълно изчезна. Преди секунда беше готов да убива, а сега каза спокойно и равно:

— Хайде да говорим за това по-късно, когато всички се успокоим.

— Прав си — съгласи се Джен, — хайде всички да се успокоим.

Какво ставаше, по дяволите! Какво ставаше? Каква беше тази неочаквана конспирация? Как така никой повече не бе ядосан?

— Не, аз предлагам да изясним всичко сега!

Аз. Аз казах това. Това. Гласът ми се бе върнал.

— Нека да изчакаме, докато се успокоим — настоя Джен.

— Значи ти знаеш какво става между Мат и Грег? — попитах я аз.

— Какво става между тях? — повтори въпросително Джен.

— Не видя ли странния поглед, който двамата си обмениха? Те крият още нещо. Нещо много по-голямо.

Тя се разсмя с изкуствен празен смях.

— Не, просто не искат да разбият приятелството си заради две момичета. Мисля, че трябва да излезем, да се успокоим и след това ще говорим.

— Ти може да се успокояваш колкото си искаш — отговорих. — Аз съм спокойна. Аз съм олицетворение на спокойствието. То се излъчва от всяка моя пора. Виждаш ли лицето ми? Спокойно е. И ако не открия какво става още сега, всички ще видите колко спокойна съм, при това отблизо и съвсем лично.

— Нищо не става — намеси се Мат.

Обърнах се към Грег.

— Е?

Той мълчеше. Не знаеше на кого да остане верен. На най-добрия си приятел от двайсет и две години или на приятелката си от седем месеца. Ако моментът беше друг, щях да изпитам болезнено удоволствие — сега не знаеше кого да избере между двамата човека, които обичаше. Помниш ли онзи път, когато се скара с мен и си тръгна, защото сложих на първо място Джен? Е, ето такова беше чувството, ето аз изпитах тогава — щях да му натрия носа.

Но в тази ситуация, не изпитвах никакво удоволствие от дилемата на Грег. Всъщност щях да вдигна летвата:

— Грег, ако трябва да спасим нещо, тогава ми кажи какво става.

— Да не си посмял! — експлодира Мат. — Ти ми го дължиш! Чукал си гаджето ми и ми дължиш това!!!

Погледът на Грег се премести от Мат към мен и после пак към него. Той осъзна, че има само един начин.

— Кажи им ти — произнесе.

Караше го да се изповяда.

— Я си го начукай!

— Кажи им.

— Не!

— Ако не го направиш, ще го направя аз.

— Какво трябва да каже? — отново се намесих аз. Бях намерила гласа си и вече виках.

Мат си пое дълбоко въздух, заби поглед в блестящите си черни обувки. Сетне със съвсем тихичък и тъничък гласец произнесе:

— Аз съм женен. Имам жена във Франция.