Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (36)

36.
Да започнеш отначало

Човек очаква животът му да се промени.

Но моят не се промени. Нито драматично, нито както очаквах. Мина цял месец, а аз не се разпаднах.

Грег беше свършил отлична работа с почистването. В дома ми нямаше и следа от него. В редицата от дискове, в книгите по рафтовете, на рафтчето в банята имаше дупки и празни места — всеки път, когато отивах в банята си, в дневната или в спалнята, те ми — напомняха отново и отново колко дълбоко се бе настанил в живота ми. Но когато си тръгна, той изчезна напълно. Беше взел всичко със себе си. Беше почистил дори миризмата си от всяка повърхност. Беше сменил чаршафите, беше ги сложил за пране, беше минал с прахосмукачката. Нямаше любовни писма, нямаше снимки, защото ние не бяхме такава двойка.

Нашите писма бяха написани върху кожата ни, защото ги пишехме, когато правехме секс. Когато се любехме. Когато се чукахме. Наречете го както щеше. Нашите снимки бяха в умовете ни. Както например онзи случай, когато той си сложи сутиена ми и се разхождаше с него из дневната. Или когато го накарах да се разсмее, докато шофираше към Харогейт. Тогава лицето му разцъфна в най-голямата усмивка, която бях виждала, а той ме погледна с такова обожание, че грабнах ръката му и я целунах. Или когато нарисува върху сандвича ми с бекон сърце от кетчуп, а аз му казах, че хлябът изглежда гаден, но той отвърна, че сутрин винаги съм заядлива кучка, пък аз изядох сандвича. Времето, когато си правехме пикник на пода в дневната с бира и печени сандвичи с шоколад. Или когато се напих и му се обадих от гарата да му кажа едно размазано „добър вечер“, а той дойде чак до града да ме прибере. Имахме много такива моменти. Много щастливи спомени.

Джен. Джен беше друго нещо. Въобще не мислех за нея. Въобще. Нашите ежедневни телефонни разговори бяха секнали преди месеци. Нашите ежеседмични срещи бяха отдавна прекъснати. Аз имах цяло съкровище от спомени с Джен, материални и нематериални, но нямах достъп до тях. Просто не мислех за нея.

Започнах отначало, не се предадох. Дори не плаках. Бях ОК. Защото всичко беше ОК. Честа дума.

Дори не се хвърлих през глава в работата, защото месецът след фестивала беше най-спокойният период. Имахме време за спане, за премисляне, за прегрупиране. Събирахме си акъла и се стягахме, за да се подготвим за следващата година. Рене, въпреки че официално не беше на работа, все още идваше всеки ден и продължаваше да уплътнява деня ни чак докато роди. Съпругът й работеше в дома им и тя ни призна, че ако остане там, има опасност да го убие. Марта, която реши да остане руса, защото, трябва да признаем, наистина й приличаше повече, получи така желаното предложение за брак. Планираше сватбата за пролетта, така че прекарваше повечето време със списания за булчински рокли или в сайтовете за аксесоари.

— Не издържам повече, все едно чакаме да избухне война оплака се Марта три седмици след като скъсах с Грег.

— Толкова се радвам, че го каза първа — рече Рене. — Точно на това прилича. Казвам ти, цялото това чакане не е хубаво за бебето ми.

Продължих да преглеждам един каталог за филми в търсене на статия за бюлетина на нашия Фестивал. Вече не им обръщах внимание. Когато двете започваха да се карат, аз просто излизах, отивах в малката кухничка и много дълго правех чай, докато виковете утихнат. Повече не играех ролята на рефер. Част от мен беше смутена, защото те видяха какво стана. Друга част не искаше да ги въвлича отново в това. Въпреки думите на Ерик, аз се успокоих, реших, че няма да бягам за трийсет секунди и научих урока си.

— Амбър — започна Марта.

Погледнах я. И двете ме гледаха настойчиво.

— Ние говорим за теб — довърши Рене.

— Защо, какво съм направила?

— И двете сме на ръба, чакаме да се сринеш — обясни Рене.

— Това е естествено — добави Марта.

Отправих им една усмивка.

— Няма да се срина. Нищо не се е случило. Всичко свърши и аз се справям отлично. Нали знаете, продължавам напред.

Двете ме гледаха, но в погледа на нито една от двете нямаше вяра.

Бръкнах в чекмеджето си и извадих един бял плик.

— Мислех да почакам, докато се върнеш от майчинство — казах, — но моментът ми изглежда подходящ.

Кръвта се дръпна първо от лицето на Рене, сетне и от лицето на Марта. Много синхронно пребледняване, впечатляващо.

— Аз… — Погледнах настрани, не можех да понеса израженията им. Ето защо се задържах толкова дълго тук. Направо пуснах корени. — Това е оставката ми. Намерих си работа — сътрудник на Филмовия фестивал в Брайтън. Ще напусна един месец, след като ти се върнеш от майчинство. Мога и по-рано, но не искам да ви причинявам затруднения.

— Никъде няма да ходиш — заповяда Марта.

— Благодаря, че взе думите от устата ми.

— Бях тук дванайсет години, мисля, че е време…

— Амбър, никъде няма да ходиш — повтори този път Рене. — Да не мислиш, че сме прекарали години да те обучим да станеш директор на фестивала, за да дойде някой и да те открадне от нас? Няма да те пуснем.

— И… — продължи Марта — … не можеш да го направиш.

— Ако смяташ да ставаш режисьор, бих те разбрала. Но друг ФЕСТИВАЛ? Не. Няма да го позволя.

— Иии… — добави Марта — и не можеш да ме оставиш сама с нея. Не е честно. Ти спираш кавгите ни. И тя се нахвърля върху теб, вместо върху мен.

— Ще бъдеш кръстница на детето ми.

— Ще бъдеш една от шаферките ми. Не съм ви казала още, но и двете ще бъдете шаферки — добави Марта.

— Вече приех работата — отвърнах.

И Марта, и Рене скочиха и дойдоха при мен.

— Ти си постоянна величина в нашия живот — започна Марта. — Офисът няма да работи без теб.

(Типични реплики от филм, използвани за постигане на собствена облага. При това филм на Том Круз.)

— Но ние не сме офис — поде Рене. — Ние сме семейство. Ти ни допълваш. (Сега пък Рене подхвана темата. Ако някоя от тях произнесеше още някоя реплика от „Джери Магуайр“, щях да бъда загубена).

— Да, добре, може би точно затова трябва да си отида. Може би ми е необходимо да работя, а не да бъда в нечие семейство.

— Не ни карай да страдаме заради Грег — примоли се Марта.

— Това няма нищо общо с него — отвърнах. Не го казах просто така, наистина нямаше нищо общо с него. И да, всичко беше свързано с него. И Джен. И мен. И Марта. И Рене. И необходимостта да започна отначало. И да се махна оттук. От всичко, което доведе до случилото си. Ако започнех отново, може би щях да успея да започна на чисто. Да забравя всичко.

— Плачи, отрежи си косата, изхарчи купища пари, изчукай онзи режисьор, който ти се обажда непрекъснато, но не напускай. — Рене произнесе думите така, сякаш „напускай“ беше евфемизъм на „прережи си вените“.

— Догодина е твой ред за Кан — обади се Марта. — Защото ако не отидеш ти, тази кучка ще ме накара аз да ида. А аз няма да отида. Всъщност, ако напуснеш ти, напускам и аз. Не мога да се справя сама с нея. Няма начин. Животът е прекалено кратък.

— Аз пък няма да се върна от майчинство, ако ти си тръгнеш. Не мога да се справя с Марта. Спомняш ли си онази седмица, когато ти бе в отпуска? Тук настъпи истински ад. Тя беше гаднярка. Не отговаряше на телефона. Не отиваше да купи шоколад. Аз ще си имам бебе. Ще се върна само като помощник фестивален директор. Ще работя на половин ден. Ти ще трябва да си директор на фестивала. Но знаеш ли какво? Ако си отидеш, аз няма да се върна.

— Вие двете сте най-лошите хора на света, с които съм работила — прошепнах, като гледах яростно бюрото си. Нямах намерение да правя това. Не тук. И не сега.

— Ние? — повториха двете едновременно.

— Винаги се карате. И никога не поемате отговорност. Дори не отговаряте на телефона. — От устата ми се откъсна ридание.

— Знаем.

— Ако остана, ще трябва да настъпят промени.

— Каквото кажеш.

— Ти ще правиш чай — казах.

— Да.

— А ти повече няма да ме караш да успокоявам разни изнервени филмови дейци.

— Добре.

— И никакви скандали.

Мълчание.

— Извинявай, Амбър. Туй няма да стане — продума накрая Марта.

— Всичко си има граници, все пак — обади се и Рене.

Аз се срутих на бюрото си и се разридах. Хванах главата си с ръце, тялото ми натежа от риданията, които не знаех, че нося в себе си.

Не беше заради Грег. Беше заради всичко. Заради мама, която ми каза, че не мога да имам дългосрочна връзка с Грег. Заради Ерик, който каза, че винаги бягам. Беше заради това, че не можех да преодолея гадната история. Заради това, че не говорих с Джен. Заради това, че в края на Фестивала открих, че Грег е спал с Джен — докато съм мислила, че харесва мен и моя тип героиня, се оказа, че харесвал и искал Гуинет Полтроу, която винаги щеше да бъде звезда. Беше, защото прекарах трийсет и първия си рожден ден сама, макар че аз така исках. Беше, защото бях изкушена да отговоря на Джен, когато ми се обади и изпя „Честит рожден ден“ на секретаря. Беше, защото върнах цветята, които тя ми прати. Беше, защото, макар че Марта и Рене бяха най-лошите колежки на света, те бяха страхотни и аз не можех да живея без тях. Беше заради трите години, през които се преструвах, че харесвам Мат, докато винаги съм го мразила, но въпреки това се виждах с него три пъти в седмицата и го приемах, само за да улесня живота на Джен. Беше, защото знаех, че Ерик е прав — да, аз бях жена, която избираше пътя на най-малкото съпротивление, защото така е по-лесно, вместо да кажа какво чувствам. Беше заради всичко. И заради нищо.

Докато плачех, Марта и Рене преминаха на режим „криза“. Когато преди имаше сълзи, аз бях тази, която тичаше за салфетки, чай и мили думи. Не бях сигурна, че те знаеха как да го направят, но свършиха страхотна работа. Едната донесе салфетки, другата направи чай. И двете намериха мили думи за мен.

— Обичаме те, Амбър. Ако наистина искаш да си отидеш, ще се опитаме да се справим. Ще те обичаме вечно. С удоволствие ще дойда да те видя в Брайтън. — Това беше Марта.

— Ще организирам кръщенето, преди да си тръгнеш. Ще бъде голямо парти, ти и Марта ще си купите нови рокли. И шапки. Ще дойдат всички мои приятели от киното. Но можем да комбинираме кръщенето с твоето напускане. Ще го направим по-грандиозно и от Фестивала дори. — Това беше Рене.

— За какво говорите? — казах през сълзи и ридания. — Знаете, че никъде няма да ходя.

— Супер — извика Марта. — Мразя Юга.

— Толкова се радвам, че оставаш — обади се и Рене. — Защото сега смятам да се обадя на това копеле и да му начукам канчето. Ще ми примамва най-важния човек от персонала!

— Заповядай, скъпа — рече Марта, като остави на бюрото ми нещо. — Пазих ги в бюрото си за подобен случай. Знам, че са ти любими.

Вдигнах глава и какво да видя — пакет „Малтесърс“.

Стомахът ми се преобърна. Блъснах стола си назад и изтичах в тоалетната, за да повърна.