Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (11)

11.
Разни неща за Кан

Когато си купуваш шоколад си купуваш един нов приятел.

— Няма да отида и туй-то!

— Ще отидеш!

Можех да чуя виковете на Марта и Рене от другия край на коридора. Всъщност в мига, в който излязох от асансьора, чух йоркширския акцент на Марта да „обяснява“, че не е съгласна с идеята на Рене, докато йоркширският глас на Рене с френски акцент се опитваше да я „убеди“ в обратното. Моментално и на секундата са завъртях на пети и тръгнах обратно към асансьора.

За нещастие вратите му се затвориха под носа ми. Сърцето ми рязко се приземи в петите, докато неохотно се върнах към офиса. Нямах нужда от календар, за да изчисля кое време на годината бе. Ето че се започна — ежегодната кавга за това кой ще ходи в Кан.

— Това не ми влиза в работните задължения! Аз съм администратор — викаше Марта като тийнейджърка, която съобщава на родителите си, че ще излиза, с когото си иска. — Аз трябва да обработвам сметките, да ръководя офиса, да ти казвам кои филми можеш да си позволиш, да ти напомням колко можеш да изхарчиш за брошурата. Никъде не пише, че трябва да ходя в Кан.

Схващате ли? Ясно ли ви е?

Забавих крачка.

— В договора ти пише, че трябва да изпълняваш всички задачи, които аз ти поставя — отвърна Рене като родител, който казва на дъщеря си, че ще прави онова, което той й нареди, докато живее под неговия покрив.

Спрях до офиса, точно до нашия, така че да не ме видят. Един бог знаеше какво си мислеха служителите от съседните два офиса, на етажа по повод постоянните викове, които се чуваха от нашия.

Мразех кавгите. Дори от воайорска гледна точка. Най-вече от воайорска гледна точка. Споровете и кавгите ме връщаха към детството. Към онова, което означаваха кавгите за мен. Не можех да слушам повишени гласове, излишни обиди, думи, които попарват като вряла вода. Да чакаш онази обида, която стига твърде далеч, до думата, която кара някой да премине отвъд границата…

Рене обичаше споровете. Бях убедена, че беше взела Марта на работа, не само защото тя бе готова да поеме цялата писмена работа, а и защото аз не й давах възможност да се кара с мен, както тя искаше. Ако започнеше някоя кавга, аз просто излизах. Не казвах нито дума, докато не се успокоеше. Основният ми план на действие бе да изчакам гневът й да стихне, което ставаше винаги.

А Марта… Ами Марта носеше в себе си една агресивна черта, която бе широка цяла миля. Тя работеше за WYIFF от двайсет и един месеца и нямаше месец, в който някоя от двете да не хвърлеше ръкавицата и да не последва голям двубой. Когато започнеха, моята работа бе да ги спра. Да ги успокоя, да играя ролята на най-добрата приятелка (и на едната, и на другата), да ги убедя, че и двете са прави, да се съглася, че другата е просто кучка, която заслужава косата й да бъде оскубана, да раздам чай и бисквити. Това бяха големите кавги. Иначе всяка седмица имаше незначителни дребни скарвания. Дори по време на тримесечния си пробен период Марта се скара с Рене, което за мен беше непонятно. Започваш нова работа, на ново място, може да бъдеш уволнен с едноседмично предупреждение. И какво правиш? Вместо да си по-тих от водата и по-нисък от тревата, при всяка възможност казваш на шефа да си гледа работата? Въпреки това получи работата.

За да бъда съвсем честна, трябва да кажа, че това не бе кавга само между тях двете — това бе практика през всички единадесет години, през които бях свързана с Фестивала.

Филмовият фестивал в Кан (или само Кан, както го наричаха всички в тази индустрия) изглежда така бляскав и привлекателен, когато за пръв път започнеш да работиш в тази сфера, че се чудиш защо никой не иска да ходи там. Ще бъдеш близо до всички актьори, писатели и режисьори. Понякога може да попаднеш на една и съща снимка с Дензъл Уошингтън или Сюзан Сарандън. Нали затова всички работеха във филмовата индустрия? А когато наистина отидеш там… Нека да го кажа по следния начин: първата година в багажа ми имаше слънчеви очила и летни дрехи, сценарий и роман за четене, плюс пътеводител, за да разгледам забележителностите, когато не съм заета с работа…

За нула време открих, че пресконференциите, премиерите и разходките по Ривиерата не влизаха в плана. Това всъщност бяха девет дни без сън, седем дни целуване на задници и преглъщане на обиди (Западен кой? Какъв фестивал?). Трябваше да посещаваш колкото може повече прожекции, а онези, които ти лично би искал да гледаш, бяха късно през нощта. Трябваше да бъбриш приятелски с хора, които дори не бяха чували за Западен Йоркшир, камо ли да им мине през ума да посетят нашия фестивал.

Освен това трябваше да се обаждаш по телефона, да докладваш в офиса, за да могат те да актуализират информационния бюлетин за Фестивала, който се печаташе три пъти по време на Кан, вместо веднъж на две седмици. Това беше преди да има интернет. Сега имахме наша страница, можеше да пишем веднага, ако се случеше нещо (дори и бегло интересно), така че уебсайтът се обновяваше ежедневно, а понякога дори ежечасно (кой беше казал, че интернет улесни живота?)

Когато отидох първата година, почти не видях хотелската си стая; конкурирах се с Лондонския филмов фестивал (за който хората бяха чували) и трудно формулирах изреченията си, когато докладвах новините по телефона.

Плаках през целия път към къщи, още от летището, защото умората и изтощението бяха препълнили всяка клетка и всеки мускул от тялото ми. Дори кръвоносните ми съдове бяха свити от изтощение. Още по-лошо — знаех, че няма да мога да заспя, защото бях смъртно уморена, и тази мисъл ме измъчваше до сълзи. Шофьорът на таксито ме попита какво се е случило, очаквайки да кажа, че съм се разделила с гаджето, а аз едва-едва произнесох, хлипайки: „Много съм уморена“. Той ми хвърли един поглед, сякаш искаше да каже „Това би било?“.

Неофициално се бяхме разбрали да се редуваме, след като започнах да работя на пълен работен ден, и тъй като бях ходила предната година, беше ред на Рене. Това бе причината сега да се опитва да го пробута официално на Марта.

Можех да разбера Марта: това не влизаше в служебните й задължения. А също и в житейските. Тя обичаше живота с гаджето си, обичаше кавгите и споровете с Рене и обичаше да ни гълчи, когато надвишавахме разходите си. По време на фестивала влагаше наистина допълнително време и усилия, но си беше на собствена територия. Знаеше какво прави. Марта не бе станала администратор, за да целува нечии задници.

Когато дойде на интервюто за работа, беше облечена с бяла блуза и черен костюм с пола. Дългата до раменете й кафява коса бе сресана на страничен път и носеше куфарче. Моментално разбрах, че е шоколад с плодове и лешник. Около нея витаеше някаква сигурност, благонадеждност, нещо старо и любимо, което познаваш. Тя беше в списъка с любимите ти сладкиши, човек винаги се сещаше за нея, ако планираше купон или имаше нужда да поговори с някой. Беше непретенциозна като шоколада и сладкишите, като стафидите, плодовете и ядките. Но имаше инат в излишък. Твърд характер, с който не очакваш да се сблъскаш. Твърда костилка, която може да счупи зъбите ти, ако натиснеш по-силно. Човек научаваше това много бързо, защото при Марта, каквото посееш, това ще пожънеш.

Тя харесваше живота си такъв, какъвто бе, и никакви международни кинозвезди не можеха да променят това.

Имам предвид, че състоянието, в което Рене бе в момента, можеше да завърши с международен инцидент, ако отидеше тя. Разбрах какво бе станало: някой от лондонския кинофестивал се бе докопал пръв до Джулия Робъртс и Рене бе извадила огромния нож от „Фатално привличане“ и започваше да сече безразборно с него.

Единствената алтернатива бе да отида аз. Което не биваше да се случи.

— Мога да ви чуя от другия край на коридора — казах, излизайки от прикритието си и влизайки в офиса с бодра стъпка, която се дължеше на обзелата ме отвътре паника. Винаги влизах, когато те се ритаха, но този път наистина бях уплашена. — Какво става?

— Няма да отида в Кан! Това става! — извика Марта и скръсти демонстративно ръце на гърдите си. С това въпросът за нея бе приключен.

— Аз съм била в Кан повече от всички други и ми е дошло до гуша от него — отвърна Рене и също скръсти ръце на гърдите си. Въпросът и за нея определено беше приключен.

Погледнах първо едната, после другата.

— Аз пък ще сложа чайника — отвърнах спокойно и хвърлих чантата и палтото си на бюрото.

И аз няма да отида — мислех си, докато пълнех чайника с вода. Всъщност винаги ходех. Винаги преди. Преди една година, защото имахме асистентка, същата като Марта, и никой не можеше да ги спре да крещят как няма да отидат. Седях и слушах, слушах и седях, докато накрая не издържах. Бях ходила предната година, но станах и казах:

— Аз ще отида. И без това нямам какво да правя, тъй че ще отида.

И отидох. И отново през целия път от летището до вкъщи плаках. Попаднах на същия шофьор на такси. Той ме погледна и попита: „Уморена, а?“, а аз отчаяно закимах с глава.

Шон, с когото излизах по онова време, беше много ядосан, когато разбра, че всъщност не е мой ред за Кан.

— Ти им позволяваш да те използват — изръмжа, преди да се нацупи и да развали цялата вечер. Също така бе извън себе си от радост, когато сутринта, в която се върнах, изтърчах от къщи, за да измъкна Грег от полицейския участък.

Както вече казах, тогава отидох в Кан. Но тази година бях с Грег и не исках да го оставям. Не и за цяла седмица. Докато дойдеше времето за Кан, щяха да са минали три месеца, откакто бяхме заедно, и аз не исках да го оставя сам.

Причината не бе, че ще ми липсва, макар че и това е вярно, но… добре де, ще си кажа причината: не исках да му давам възможност да си намери някоя друга. Да отида за девет дни в Кан беше равностойно да оставя Грег за единайсет дни, заобиколен от сексапилни, самоуверени жени, които „получаваха каквото поискат“. Това бяха единайсет дни, които нямаше да прекарва с мен, нито да ми се обажда в малките часове. Докато фестивалът в Кан свършеше, щях да имам язва с размерите на щата Небраска и само няколко снопчета коса върху главата си останали след като съм я оскубала от отчаяние и гняв. Така че за мен въпросът беше решен — нямаше начин да замина. Това не можеше да стане. На никаква цена.

— Добре — казах, като се върнах в офиса и сервирах чай на Марта и кафе на Рене. — Значи някой трябва да отиде в Кан. — Издърпах един стол между бюрата на двете, сложих го точно по средата и седнах на него. Марта гледаше втренчено през прозореца, ръцете й все още бяха скръстени твърдо пред гърдите. Рене също гледаше през прозореца и нейните ръце бяха твърдо стиснати.

— Рене, знам, че си била най-много пъти от всички, защото си ходила дори и когато не си била директор. Така че е естествено да имаш шест години повече от нас, нали?

Чух как зъбите на Марта започнаха да скърцат. Този орех беше на път да счупи и няколко от моите зъби.

— Марта, знам, че не ти е работа, нито е записано в професионалната ти характеристика, знам също, че мразиш цялата суматоха по организацията, интервютата и свързването в мрежата. Но все някой трябва да отиде.

Това беше моментът, в който обикновено казвах: „Е, добре, в такъв случай ще отида аз.“

Завъртях се към Рене. Сърцето ми започна да удря с юмруци в гръдния кош. Ако не успеех да оправя нещата сега, компютърът със сигурност щеше да изхвърчи през прозореца, а след него и аз.

— Рене, какво ще кажеш да вземеш и съпруга си, а?

— Нямаме бюджет за това — светкавично отговори Марта.

Нахална крава. Ако не внимаваш какво говориш, ще изфабрикувам една среща за спонсорство и ще те изпратя на нея.

— Имам предвид да вземеш съпруга си и да си направите една хубава ваканция? Той е сценарист, пише разни неща за вестници и уебсайтове, така че ще можете да ходите заедно на премиери и други официални събития. Това може да му даде идеи за нов сценария. Сигурна съм, че ще успеем да уредим двойна стая за вас за девет дни. А след края на Фестивала ще отидете в Париж, за да се видиш със семейството си или каквото решите. Така че, ще можеш да отсъстваш три седмици от работа. Три седмици. Свободна. Във Франция. Твоята родна страна…

До този момент никакви компютри не излетяха през прозореца.

— И ще можем да наемем двойна стая? — попита недоверчиво Рене.

Марта бе готова да протестира. Познах по начина, по който се намръщи. Вдигнах заплашително вежди, което трябваше да й подскаже: „Ще надхвърлим бюджета или ти отиваш направо в Кан. Избирай.“

— Да, може да вземете двойна стая — съгласи се, без да се замисли тя.

— И ти ще накараш Джош да идва с мен на премиерите? — попита Рене. Сякаш не командваше Джош за всичко с машата за камина.

— Да — отвърнах. — Ще говоря с него. Ще му напиша резюмета за всички филми. Какво ще кажеш?

Тя замълча и въздухът се изпълни с напрежение и очакване. Двете с Марта затаихме дъх в очакване на решението й. Със сигурност го правеше нарочно. От опита си в киното знаеше много за драматичното напрежение и нямаше намерение да се съгласи или да откаже, без да ни накара да страдаме.

— Добре, ще отида аз — произнесе накрая.

Марта видимо се отпусна, а аз почти щях да се разплача от облекчение. Ако Рене не беше се съгласила, щеше да настъпи истинска война в офиса, защото аз също нямаше да отида. До този момент не бях осъзнала, че приоритетите ми се бяха променили. Бях открила нещо важно. Не просто Грег, а себе си. Аз и моят новооткрит звезден статус.

 

 

Често имах чувството, че животът ми се развива като на кино. С някои неща, които се случваха — като полицейският участък, хотелските стаи, филмовите звезди, които ми се обаждаха на работа и в къщи — моят живот наистина приличаше на филм. Но, казано на кинематографичен език, аз бях каскадьор или дубльор. Моят живот бе прикрепен към историите на други хора, така че, въпреки че това бе моята житейска история, другите имаха значително по-важни роли в нея и освен това получаваха по-високо заплащане. Първо, да вземем родителите ми и техния забележителен брак. После брат ми и неговото невероятно поведение. Накрая Джен.

Подкрепях Джен през цялото време, откакто я познавах. Тя бе от типа филмова звезда: руса, тънка и слаба, с приказно лице. Типът жена, която се снима във филми и получава възнаграждение като Дженифър Анистън и Камерън Диас. Нещо, което аз не получавах. Около нея винаги се развиваха драми, характерни за централната роля във филма. Аз бях прекалено разумна за подобен тип драми.

Не се чувствах по-долнокачествена или по-лоша от Джен. Имах чар, бях интересна, атрактивна, предизвикателно секси, когато исках, но… Да го кажем така: можех да вляза в някой бар, да седна и да чакам Джен. След няколко минути някой мъж щеше да ме заговори, защото бях привлекателна жена. Със сигурност щеше да ме почерпи питие, да флиртува с мен, да се опита да вземе телефонния ми номер, но в секундата, в която влезеше Джен, мъжът загубваше напълно интереса си към мен. Очите му ставаха като палачинки, докато тя вървеше към нас и сядаше на масата. Той се лигавеше, въздишаше и беше готов да мине през мен и да ме смачка до смърт, само и само да стигне до нея. Джен никога не правеше големи усилия, за да постигне този резултат. Все едно нямаше нищо общо с това. Мъжете просто загубваха ума си само заради усмивката й. Но това е истината — когато тя бе наоколо, аз ставах невидима. Така че е трудно да не се чувстваш като дубльор, дори ако играеш собствената си житейска история, когато до себе си имаш еквивалентът на Дженифър Анистън от Лийдс.

Всичко това се промени, когато на сцената се появи Грег. Неочаквано Аз станах звездата.

Той ме накара да се чувствам така, сякаш на екрана нямаше никой друг. Не само на екрана, а и в света.

Винаги ме питаше, задаваше ми въпроси, сякаш чукаше на входа на сърцето ми, опитваше се да влезе, все едно се опитваше да отвори мида, която не се отваря. Не бе достатъчно да ме попита какво мисля за нещо, той искаше да знае защо мисля така. Откъде ми е дошла тази мисъл, защо съм я формулирала така. Винаги ли мисля така? Искаше да знае коя съм била, как съм се чувствала, какви са били мечтите ми. Както онзи ден. Двамата бяхме в банята и той бавно търкаше гърба ми с гъбата. (Винаги искаше да се къпе с мен. Повечето вечери си вземаше вана преди лягане и настояваше да се присъединя към него. Питах го, да не би да му мириша на нещо и това да е причината и начинът да ми го подскаже, без да го произнася с думи. Той отговори смразяващо:

— Не скъпа, ти си мислиш това. Аз просто харесвам да се къпя с теб.

— Разкажи ми за мечтите си — настоя Грег.

— Нямам такива.

— Не ми играй номера. За човек, който мисли толкова много, сигурно имаш мечти.

Зачудих се дали мога да му призная истината. Винаги бях казвала на хората, че мечтата ми е да бъда директор на фестивала, да режисирам и да ръководя цялото шоу. Те очакваха да чуят точно това. Всъщност моите мечти и по-точно моята голяма мечта нямаше нищо общо с това. Трябваше ли да му призная? Сега нещата бяха различни. Той ми беше гадже, както и приятел. Човек споделя истинските си мечти, истинските си надежди и страхове с някой, когото чувства изключително близък. Който му е два пъти близък. Поне подозирах, че Грег беше такъв за мен. Аз не бях склонна към споделяне на тайни, нито с гаджета, нито с приятели. Дори Джен не знаеше за тази моя мечта.

— Ще ти кажа, но няма да се смееш — казах накрая.

— Разбира се, че няма.

— Моята мечта, ако въобще мога да направя нещо или да бъда нещо, като парите и реалността не са опции, е да бъда режисьор на филми. Искам да напиша собствен сценарий, да го направя за голям екран и да го режисирам. Винаги съм се чудила как ще се чувствам, ако седя и гледам нещо, което аз съм написала и режисирала.

Отговорът на Грег беше мълчание.

Както си и мислех, това бе една луда мечта, никога няма да я постигнеш. Кажи го гласно. Кажи го на всички.

— Моля те, не казвай на останалите, само за това те моля — добавих бързо. — Моля те, не казвай на никого, а ако не можеш да се овладееш, поне не ми се присмивай прекалено.

— Извинявай? О, ти си взела мълчанието ми за присмех? Не, чудех се защо при всички контакти, които имаш, досега не си се опитала да направиш нещо в тази посока. Написала ли си някакъв сценарий?

— Няколко, но това е едно от онези нереалистични неща, за които само си мечтаем — отвърнах. Реших да сменя предмета на разговор, преди той да задълбае прекалено и да открие колко далеч бях стигнала, за да я реализирам. — А ти? Какви са твоите мечти?

— Знаеш какви са.

— О, да, искаш да работиш в Америка. Защо не отидеш там? Всъщност в твоя вестник създадоха това работно място за теб, за да те задържат тук. Така че да отидеш в Америка би била следващата логична стъпка.

— Може би, но в момента имам по-голяма цел, за да остана тук.

— Защо? Да не би да мислиш, че скоро ще те повишат? Не си ми казал.

— Неее, госпожо Проницателност. Целта си ти.

— О! Оооо… ясно.

— Стани — заповяда ми той, като внимателно взе ръката ми и ме вдигна, прекара гъбата по лявото ми рамо и покри кафявата ми кожа с хлъзгави бели мехурчета. Сетне взе другата ми ръка и направи същото. Всяко докосване беше нежно, но твърдо. Дълго, проточено във времето и любящо.

— Знаеш ли кой бе един от граничните моменти, определящи докъде се простира приятелството ми с теб — каза той. — Когато спомена на онези ченгета, че искам да работя в Америка, осъзнах колко важна си за мен, защото си запомнила нещо, което съм споменал преди време. Помниш ли? Стояхме на улицата, ти бе толкова уморена и сладка, че исках да те прегърна. Мислех си „Искам да я целуна. Искам да я целуна. Но тя ми е приятел и съществуват граници“. Освен това ти никога нямаше да измениш на онова момче.

— На Шон ли? — Ъ-хъ.

— Искал си да ме целунеш? — попитах невярващо. Та това беше преди две години.

— Да, разбира се. Исках да те сваля от дълго време, защото… ами просто аз съм мъж, а ти си секси гадже. Фактът, че дълго не ми обръщаше никакво внимание, също беше важен. Повечето жени поне флиртуваха с мен, дори и да не ги интересувах, а ти не го направи и това ме накара да те желая още повече. Но онзи ден пред участъка исках да те целуна. Само да те целуна и да те държа в прегръдките си. Неочаквано си помислих, че те харесвам, сетне си напомних, че най-вероятно ти бях благодарен, защото ме спаси от полицията.

— Толкова си романтичен.

— Знам. Стани.

 

 

И като върховен завършек на цялото това внимание и откровеност ние правихме секс. Страхотен секс.

Не може да си представите по-хубав живот от това. Дори и на кино. След всичко, което ми се случваше, защо ми трябваше да ходя в Кан?

Завъртях се победоносно на стола си, докато чаках компютърът да се зареди.

— Защо си толкова щастлива? — попита ме подозрително Марта. Свих небрежно рамене.

— За нищо. И за всичко.

Перфектно гримираното лице на Рене се смръщи.

— Да не би да си дрогирана?

— Не. — Поклатих глава.

Те си размениха озадачени погледи.

— Просто денят е чудесен.

Животът също.