Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (21)

21.
Естествен подбор

— Моята непослушна малка сестричка прави секс. — Това бяха първите думи на Ерик, когато седнах до него.

Нямаше „Здравей“ или „Как си“, каквито бяха обичайните поздрави. Той ме чакаше в „Йейтс“, в едно сепаре в задната част на кръчмата. Когато идваше да ме види, винаги се срещахме тук. Вземаше си половин ден, слизаше от влака и ме чакаше в „Йейтс“ със своята бира. Предлагах му ключовете от квартирата си, но той предпочиташе тук — казваше, че това щяло да провали екскурзията му.

Отдалеч Ерик изглеждаше твърд като скала: като фъстъковка, която се е втвърдила с времето, така че винаги трябва да внимавате, защото не знаете и не можете да сте сигурни какво ще ви причини, ако се опитате да го счупите със зъби. Но само изглеждаше така заради своя арийски външен вид: добре избръснат, тъмноруса коса, морскосини очи и изсечени остри черти на викинг. Беше висок към сто и осемдесет сантиметра и гъвкав, винаги добре облечен, когато посещаваше Лийдс: безупречно скроен костюм, обикновено тъмносив или черен, бяла риза, сребърни ръкавели, които дядо му бил завещал и разхлабена червена вратовръзка. Ерик беше психолог в голяма компания в Единбург, но се обличаше като бизнесмен.

Той приличаше на фъстъковка, но когато човек го опознаеше, когато вкусеше от моя брат, откриваше, че е абсолютно различен. Беше повече бял шоколад с малки кафени гранулки.

Да, не звучи приятно — бял шоколад с кафени гранулки, но трябва само да го опитате. Една хапка и ще бъдете приятно изненадани. Първо настъпваше замайване на главата. Вкусово усещане, което ви удря право в слепоочията и ви оставя възбуден и объркан, защото Ерик винаги и неизменно казваше нещо скандално или безбожно. Нещо толкова безбожно, че се чудите и не сте сигурни дали го мисли или не. След този първи шок, чувствате някаква връзка с него. Искате да му разкажете всичко за себе си, всичко, което се върти в главата ви, всичко наведнъж. А той е повече от готов да ви изслуша. Обаче, колкото и да беше готин, Ерик, също като кафените гранули в белия шоколад, имаше изненадващо твърди частици. Той никога не се сърдеше на глупостта, но ако не харесаше някого, значи не го харесваше. И не говореше с него. Очаквате да се сблъскате с един добре изглеждащ, арогантен и надменен омразен човек, а се оказва, че срещу себе си имате добър и сърдечен човек. Казвам това, нищо че ми е брат.

Какъвто и вид шоколад да беше, той бе много дързък човек.

— Защо го казваш? — попитах, сваляйки якето си, за да покажа пуловера си с мотив на цветя над военните ми панталони.

— Напоследък поглеждала ли си се в огледалото? Не само че правиш секс, но правиш хубав и редовен секс. Всъщност, бих казал, че си влюбена.

— Трябва да измиеш мръсната си уста с вода и много сапун — отвърнах.

Усмивката тръгна от центъра на лицето му и го обхвана цялото, запалвайки огънчета в очите му.

— О, дори е по-лошо, отколкото предполагах! Вече си влюбена!

— Не е смешно — отвърнах и вдигнах малкото малцово уиски, което ми бе поръчал. Без лед. Чисто. Той винаги ме караше да пия уиски, когато се виждахме. Никога не ми обясняваше защо, просто го правеше. И аз никога не питах.

— До дъно, на екс — рече, вдигайки своята чаша. Чукнахме се. — За теб и Грег.

Разливайки се през гърлото и надолу по хранопровода ми, кехлибарената течност се запъна и не успях да не се закашлям от изненада.

— Ти как… — започнах през пръските слюнка.

— Как разбрах ли? — помогна ми да довърша изречението Ерик. — Миналата година, когато пристигнах, преди мама и татко да дойдат, той ти се обади. Ти стоя на телефона три минути и през цялото време се смееше. А аз си помислих „Един ден тя ще бъде с него“. Наречи го мъжка интуиция. Момчето очевидно те харесва, иначе нямаше да се опитва да те накара да се смееш. Оттук е логично да се досетя, че изглеждаш така добре заради него… Хайде, разкажи ми! Искам да знам всичко, с подробности. (Гласът на Ерик се бе променил, откакто живееше в Шотландия. Понякога звучеше като лондончанин, друг път като жител на Единбург. Обикновено говореше като смесица от двата типа.)

Разказах му. Версията за най-добрата половинка. Версията, която не разказах на Марта и Рене. Версията, която щях да разкажа на Джен, ако не го пазех в тайна от нея.

— И какво казва Джен за тази работа? — попита Ерик, след като ме изслуша.

Загледах безсрамно чашата си и измучах:

— Не съм й казала.

— Добре. Браво на теб!

Ерик не харесваше Джен. Не беше необходимо да го признава. Когато се срещна с нея, той вече имаше мнение, защото бе чул твърде много през годините. Но когато дойде време да замине за Шотландия, не можеше дори да я гледа, камо ли да говори директно с нея. Тогава насила се откъсна от картината, която съзерцаваше, за да я погледне. Говори с нея съвсем малко. Наблюдаваше я, докато тя спря да говори, сетне сви рамене, кимна или поклати отрицателно глава. Джен никога не ме попита защо Ерик не я хареса — вероятно не беше го забелязала. Беше също както в нощта на рождения й ден, когато дори не разбра, че съм спала с Грег. Тя не забелязваше някои неща, дори ако щяха да й избодат очите или се развяваха като знаме пред тях. Аз също никога не попитах Ерик защо не я харесва. Просто го забелязах. Но интуитивно не исках да чуя честния отговор, който той без съмнение щеше да ми даде. Понякога предпочиташ да те излъжат, нали?

— Онова, което не разбирам, е защо ти, Марта и дори Рене успяхте да видите, че между Грег и мен има нещо, а Джен и Мат, нашите най-близки приятели, не загряха.

Ерик отпи от бирата си.

— Спомняш ли си онзи епизод от „Новите приключения на Супермен“, в който злодеят Темпус знаеше кой е Супермен? Спомни си как Темпус, маскиран като Хърбърт Уелс, каза на Лоис „Онова, което никой не може да проумее, е как някой може да бъде толкова галактически глупав?“, защото тя от години не се досещаше, че Кларк е Супермен.

Доста странно, наистина.

— Ти смяташ, че Мат и Джен са галактически глупави?

— Не. Както Хърбърт Уелс отбеляза пред Лоис „Защото не си искала да го видиш“. Удивителното е, че хората не искат да видят някои неща, които ще им избодат очите. Това е защитен механизъм срещу онова, което застрашава или разстройва живота им. Същото е с Мат и Джен. Добре, само с Джен. Мат вероятно не забелязва, защото е мъж. Но Джен… ако искаше да знае, че двамата с Грег сте влюбени, щеше да го знае.

— Глупости! Ако знаеше, щеше да ми каже. Тя си е такава.

— Съзнателно може да не знае, но подсъзнателно, това е друг въпрос.

— Хммм… — отвърнах замислено. — Вие психолозите винаги гледате да докарате нещата до подсъзнателното, защото никой не може да докаже обратното.

Ерик направи онова нещо с очите си. Главата му все още бе наведена, все едно гледаше втренчено в бирата си, но когато човек произнесеше нещо, с което той не бе съгласен, без въобще да помръдне главата си, мигваше и се втренчваше в теб. Беше изнервящо. Винаги ме караше да подскачам, сякаш се нахвърляше физически върху мен.

— Джен урежда ли ти нови срещи на сляпо?

— Не и след деня, в който Мат се премести при нея.

— Опитите й да те уреди не бяха ли средно по един-два на седмица?

— Да.

— Значи от три месеца нищо?

— Да.

— Обзалагам се, че отдавна не се е виждала с теб, оставила те е на съдбата. Пренебрегнала те е. Не ти се обажда. С други думи се отнася с теб така, както правеше, когато излизаше с онова момче? (Дори Ерик, който бе говорил с Шон и помнеше имената на повечето ми приятели от първата година в университета, не можеше да си спомни името на Шон.)

— Имаш предвид Шон?

— Да, него. Така ли се отнасяше и тогава?

— Предполагам.

— Тя знае. Може да е подсъзнателно, но знае. И подсъзнателно те чака да й кажеш, така че може да… — Ерик млъкна. — Между впрочем, не прекарахме ли много време в разговори само за теб, пиленце! Хайде да поговорим за мен.

Ако онова нещо с очите бе изнервящо, способността на Ерик да започва едно изречение, да го оставя незавършено и да сменя темата на разговор беше направо плашеща. И дразнеща. Нямаше смисъл да му задаваш въпроси, да се опитваш да разбереш какво иска да каже, защото той се оправдаваше: „Вече забравих какво исках да кажа.“

— Не си мисли, че не забелязах как изрече тази глупост „Ти и Грег сте влюбени“. Обичам Грег като приятел. Нищо повече.

— Да бе, да. Ще го видя ли този уикенд?

Ха, ха. Ще бъда щастлива, ако аз го видя. Не бяхме се виждали, нито бяхме говорили от онази сряда вечер, когато той си отиде.

Обикновено си говорехме по два пъти на ден, а сега — пълно мълчание, и аз не се чувствах разтревожена. Не знам защо. Може би защото беше го правил и преди, след което се връщаше. Или защото го бях набутала някъде в дъното на мислите си, заедно с прането. Или може би защото това беше моят шанс да се обадя на господин Любителя на шоколад. Нямаше да го направя, но си беше възможност, нали?

— Мисля, че щяхме да говорим за теб? — казах.

— За какво да говорим? За жената, всичко е наред. Работата — може да е по-добре. Къщата — разпада се.

Връзката на Ерик с жена му Ариана, беше пълна противоположност на връзката между истинските ми родители. Всеки път, когато отивах да ги видя, първо се срещах с Ерик в работата му, после отивахме в къщата им, която бе на един час път от центъра на Единбург, и тя ме посрещаше по-добре, отколкото аз нея. Те се хвърляха в прегръдките си, целуваха се, говореха възбудено, смееха се, все едно не бяха се виждали от месеци. Веднъж го попитах дали винаги се държат така. А той отвърна:

— Да, разбира се.

Сякаш бе най-естественото нещо на света.

Откачалки, помислих си и попитах:

— Да не би ти и Ариана да сте се скарали?

Всъщност, когато и да го питах, той винаги отговаряше, че никога не се карат. Отговорът винаги бе „Ние винаги имаме пълно съгласие във всичко“.

Сега Ерик ме изгледа дълго, сякаш ме теглеше и мереше. Сякаш искаше да разбере дали щях да се справя с онова, което възнамеряваше да ми каже.

— Смяташ ли, че мога да бъда добър баща? — попита той.

— Да, разбира се. Откъде ти дойде на ум… — О, не. Ето защо ме гледаше така. Опитвал се е да разбере дали ще успея да преглътна новината. Ерик винаги бе особено чувствителен с мен, когато ставаше дума за спорове, кавги и раздели.

Когато преди години се разделиха с Ариана, той звънеше, за да ме убеди, че все още са приятели, че тя не е изчезнала завинаги от живота му. Може би сега се опитваше да ме предпази, ако се разделяха. Стана ми зле. Не исках Ерик и Ариана да се разделят. Или да се карат. Беше неестествено хората да не се карат и да не спорят, но не можех да се примиря с това. Предпочитах липсата на спор пред шумните кавги.

Ерик изгълта бирата си.

— Всичко, което правим сега, е да спорим. За пръв път от дванайсет години. Знаеш, дори когато се разделихме, не се карахме. Онова беше решение, което взехме взаимно, защото искахме да се виждаме и с други хора. А сега… сега… по дяволите! Мамка му!

Ритъмът на сърцето ми се ускори, тъй като в тона на Ерик се промъкна отчаяние. О, боже, моля те, не! Не исках да се разделят. Обичах Ариана. Тя ми бе като сестрата, която никога не съм имала. Джен и аз бяхме близки, но ние сами се бяхме избрали. А Ариана ми бе дадена от съдбата, тя влезе в моя живот чрез близък мой роднина, стана ми истински родна и близка, и аз я обичах. Двамата с Ерик се бяха срещнали в първия си ден в колежа в Единбург и ходеха от години. Когато завършиха, се събраха и установиха извън Единбург, където беше родена Ариана. Преди шест години се разделиха, започнаха да се срещат с други, но след година се събраха отново. През това време Ариана продължи да ми се обажда и да ми пише. След не повече от шест месеца се ожениха.

Не исках да гледам как двама души, които обичах, минават през мелницата, през която минаха родителите ми. Това беше битка, посветена на „всичко, с което да нараня другия“, и тя завършваше, когато единият от борците получеше толкова рани, че повече нямаше сили да се бие.

— Но ти каза, че всичко е добре — прошепнах.

— Така е. И ще бъде.

— Тогава какъв е проблемът? Защо не искаш да имате деца?

Ерик се смъкна надолу и вдигна халбата си, за да скрие лицето си зад нея.

— Не знам.

— Сигурно не знаеш. Просто ми кажи.

Ерик не ми обърна внимание и започна да се оглежда из кръчмата.

— Ако не ми кажеш, ще се обадя утре на мама и ще й съобщя, че не искаш да я направиш баба. Тя се е примирила, че аз не искам да се омъжа, още по-малко да имам деца, така че…

— Добре, добре, ще ти кажа. Но трябва да се закълнеш, че няма да казваш на никого, нито на мама, нито на татко, нито на Ари. На никого.

— Кълна се — отвърнах.

Той отпи от своята светла бира, докато в чашата му остана само бяла пяна около ръба. За човек, който обичаше чисто уиски, неочаквано бе заобичал светла бира.

— Добре. — Последва дълбока въздишка от брат ми. — Може да ти прозвучи ужасно, но аз не искам да съм женен за нечия майка. Нямам желание да сложа предварително край на нашия живот. Говоря всеки ден с мъже, които не искат да се приберат в къщи, защото според тях са изолирани от живота, който жените им имат с новороденото им бебе. Те са съсипани от умора, депресирани и няма с кого да споделят. Не искам да загубя Ари заради това. Тя е най-добрият ми приятел. Едно бебе ще развали всичко.

— Освен това, разбира се, съществува и фактът, че майка ти е избягала, за да започне нов живот само година, след като те е родила и е умряла, преди да пожелае да се върне.

Лицето на Ерик се изкриви от недоволство.

— Моята майка няма нищо общо с онова, за което говорим, а само с баща ми — изплю той, а гласът му ме предизвикваше за спор.

— Знаеш много добре какво искам да ти кажа — отвърнах внимателно.

— Не. Аз не знам. — Ерик отказваше да признае майка си. Татко 2 се опитваше да му говори за нея, но Ерик винаги казваше, че не иска да знае нищо. Аз знаех малко, благодарение на онова, което татко 2 ми бе казал, но за Ерик тя не съществуваше. С това въпросът за майка му и нейното семейство бе приключен. Те се опитваха да говорят с него през годините и понякога той говореше с тях, но даваше ясно да се разбере, че е само заради баща му, а не защото иска да ги познава. Това бе нетипично за Ерик поведение, но аз не исках да го разстройвам, като го разпитвам.

Докоснах ръката му.

— Ерик, ако имате бебе, връзката ти с Ари ще се промени, разбира се. Но трябва да се приспособиш. Всички се приспособяваме към обстоятелствата добри или лоши. Като мен и Грег. И аз не съм мислила, че ще стана близка с него, или с човек като него, но ето че се срещам с него. Всъщност, не просто се срещам, а имам връзка с него.

Поне така си мисля.

Докато говорех, Ерик ме гледаше. Не мигна, не мръдна, въобще не реагира.

— Виж колко добре се грижиш за мен. Защо лишаваш поне едно дете от цялата тази любов, от цялата доброта, която олицетворяваш. Ти ще бъдеш добър баща. Не позволявай на неща, които може никога да не се случат, да те спрат.

Седяхме в тишина и мълчахме известно време.

— Никога досега не бях мислил за това по този начин — отвърна накрая Ерик и ме погледна с учудване. — Въпреки че и ти би трябвало да се поучиш от собствения си съвет. Добре, пиленце. Мой ред е да черпя. След това ще се приберем в твоята къща, ще си вземем душ и ще се преоблечем, преди мама да пристигне и да ни изнесе лекция за вредата от тютюнопушенето.

Ерик се измъкна от пейката и тръгна към бара.

Гледах го как флиртува с барманката. Не че момичето можеше да се сравнява с Ариана, но Ерик, също като Грег, смяташе, че е крайно необходимо да се сприятели с всички хора, които срещне.

Впоследствие може и да не ги харесаше, но намерението му бе да се сприятели с всеки бе искрено.

 

 

Когато се видяхме за пръв път, беше летен ден и дъждът валеше като плътна пелена. Ерик щеше да стане на десет години след десет дни, аз щях да стана на десет след три месеца и десет дни. Мама и татко 2 бяха заедно от две седмици и аз бях виждала татко 2 два пъти. За мен той бе най-високият мъж с руса коса и неизменна усмивка.

Ерик беше висок колкото мен, но с пухкаво лице и по-закръглена талия, а татко 2 го бе облякъл (доста жестоко) в блуза на широки зелени и бели хоризонтални райета, така че изглеждаше още по-кръгъл, отколкото бе, със сини панталони и черни лачени обувки.

Аз бях издокарана с рокличка с бухнали ръкави на червени и бели карета, черни чорапи и същите черни лачени обувки.

Ерик Хемптън, на девет години и единайсет месеца, ми подаде с дясната си ръка една бяла хартиена торбичка и вместо да каже: „Здравей, Амбър“, както го бе инструктирал баща му, попита:

— Искаш ли желирано бонбонче? — сякаш бе текстът за училищната пиеса, който бе научил наизуст.

Погледнах мама, за да ми подскаже какво да правя. Трябваше ли да приема? Мама ми се усмихна и кимна. Косата й бе прибрана на кок. Поех цветното кубче, покрито със захар.

— Искаш ли да играем на Лудо? — попитах на свой ред със същия глас, който използвахме в училище.

Ерик погледна към баща си, за да получи потвърждение. Татко 2 се усмихна и също кимна, тогава двамата изтичахме да играем. И той стана моят приятел за уикенда, а после ми стана и брат, когато се събрахме да живеем заедно.

 

 

Жената зад бара се изчерви, когато Ерик й направи комплимент. Аз преместих чантата си в скута и извадих телефона.

Последвай съвета си бяха думите, които се въртяха в ума ми. Последвай собствения си съвет.

— „Сънди Кроникъл“, здравейте? — отговори гласът.

— Аз съм.

— Здравей — отвърна Грег. Гласът му беше леден.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Това-онова.

— О! Чудех се дали искаш да вечеряш с нас?

Той не отговори.

— Те ще дойдат първо при мен да си оставят багажа и да се преоблекат. Ще излезем да вечеряме. Утре ще ходим да пазаруваме, ще обядваме в града и ще се върнем у нас за вечеря. В неделя обикновено се излежаваме до късно, мотаем се по пижами, закусваме късно и сетне си отиват.

Грег продължаваше да мълчи.

— Не е необходимо да си с нас през цялото време. Мама направо ще се побърка, ако я видиш без сутиен и по пижама, но тази вечер си добре дошъл. След това сам ще решиш дали би могъл да ни издържиш през целия уикенд.

Тишината продължи. Нима той не искаше точно това? Едно парче от мен. Парче от моето семейство. Онова митично нещо, което много малко хора получаваха? Защо тогава получавах в отговор това мъчение под формата на мълчание?

— Грег?

— Сигурна ли си?

— Не бих те поканила, ако не бях — излъгах. Но това беше само една малка лъжа.

— Може ли да дойда към седем и половина?

— Идеално. До скоро, скъпи.

— Ще се видим по-късно, красавице.

Докато Ерик донесе питиетата на масата, осъзнах, че без да искам го бях нарекла „скъпи“. Но той беше такъв. Той беше моят скъп човек. Поне така предполагам. Беше специален. Беше посещавал някои места, които никой мъж не бе.

— Не отговори на въпроса ми — прекъсна мислите ми Ерик. — Ще се видя ли с твоя Грег този уикенд?

— Да.

Ще се видиш и още как.