Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chocolate Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Шоколадово бягство

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-087-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3227

История

  1. — Добавяне

Има само едно нещо, което е по-хубаво от незаконния секс — незаконния шоколад.

1.
Дайте ни почивка

Плуваш върху море от шоколад.

Нежен, топъл, сладък, чувствен шоколад… успокояващ, галещ, кадифен шоколад. Той се плиска върху умореното ти, голо тяло. Покрива го. Гали го. Прегръща го. Отнема всички болки и тревоги. Всичко — светът, действителността, хората, биват заличени от обгръщащия те шоколад, който се плъзга по тялото ти. Спокойно, смирено, успо…

— Аз мисля да… амии, да тръгвам.

Това не звучи като част от моята шоколадова нирвана. Отворих едното си лишено от сън око и огледах заобикалящата ме обстановка.

О! Всъщност не се носех върху океан от шоколад, нежен като крем, божествено сладък. Бях се свила върху дивана, коленете ми бяха допрени към гърдите, челото ми почиваше върху тях, а хавлиеният ми халат обгръщаше небрежно голото ми тяло. Не ми трябваше огледало, за да знам, че лицето ми е изкривено от умора; кафявите ми очи са обградени с тъмни кръгове от безсъние, а обикновено подредената ми коса стърчи във всички посоки, като армия от шипове, копия и стрели, и прилича на готическа скулптора от ковано желязо. Не, не можеше да се отдалеча повече от рая на блаженството, дори и да се опитах. Особено, когато в дневната ми имаше мъж, който се вайкаше и мрънкаше, че щял да си върви.

С вид на осъдена, която върви към бесилката, вдигнах глава и обърнах лицето си към него.

Грег бе напълно облечен: тъмносин пуловер под палтото с дължина до коленете. Сини джинси. Черна чанта с дълга дръжка, минаваща през рамото и гърдите му. Облечен. Абсолютно и напълно облечен. Защо ли съм изненадана? Ако си отиваше, едва ли щеше да стои по долни гащи, нали?

Той също ме погледна, очевидно очакваше да кажа нещо. Да отговоря, да коментирам намерението му да си тръгне. Може би да го спра.

Опитах се да спечеля време, докато спуснах краката си, внимавайки да не покажа гола плът под халата си. Започнах да си играя с едно копие от черната си коса, навивайки го около показалеца, като в същото време се опитвах да осъществя контакт с него, без да го гледам.

Как би трябвало да реагирам? От толкова дълго време не бях го правила, че бях забравила. Какво се очакваше от мен? Да бъда небрежна? Благодарна? Преситена? Задоволена? Мила? Ведра? Отчаяна?

Освен това трябваше ли да говоря? Да кажа нещо от рода на: „Хайде, доскоро, и благодаря за секса!“ или „Махай се и да не съм те видяла повече!“

Или пък да му предложа закуска? Абсолютно съм сигурна, че според вас трябваше да направя точно това. Но то означаваше още един час в неговата компания, а може би и повече. Той със сигурност нямаше никакво желание да удължава престоя си тук, оставайки за закуска. Или пък напротив? Но ако си тръгнеше веднага, какво щяхме да правим в понеделник? Как щяхме да се държим, ако оставехме нещата да висят във въздуха?

Имаше толкова много въпроси, които се нуждаеха от отговори, че просто се чудя защо никой досега не беше се сетил да напише инструкции за подобни случаи. Малък справочник за големите грешки или нещо от този род. Щеше да се купува като топъл хляб.

Може би трябваше да направя компромис. Без да му предлагам закуска, без да му показвам вратата… Такси! Ще му предложа такси. По този начин щеше да бъде принуден да остане достатъчно време, така че един от нас да изплюе камъчето: „Все едно нищо не се е случило, нали?“ Сетне щяхме да се споразумеем да не споменаваме никога на никого за случката. Ни-ко-га. И после той щеше да си вдигне задника и да си отиде.

Прочистих гърлото си и се насилих да го погледна в очите. Кичурът коса около показалеца ми бе толкова стегнато навит, че пръстът ми започваше да пулсира.

— Искаш ли да ти повикам такси? — попитах. Гласът ми звучеше мило и любезно. Никой не би предположил, че изпитвах трудност при дишането и щях да продължа да я изпитвам и след като той си отидеше.

— Не, не. Трябва да вървя. Да не те безпокоя. Не се притеснявай.

— Сигурен ли си? — настоях.

Той кимна, без да помръдне, без да покаже, че знае какво ще прави.

— Наистина, няма проблем — отвърнах. — Ти стоеше там, аз те видях, дойдох и ти казах: „Ще повикам такси“. Супер просто и лесно. Правя го през цялото време.

Той стоеше и ме гледаше.

Аз също го гледах.

Закуската беше след това.