Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (9)

8

Бел се събуди и очите му потънаха в кървавочервено утро, което надничаше през процепите на вагона. Отначало си помисли, че го е събудила болката в ребрата, но после осъзна, че е било проплакването на Мери в съня и.

Тя ненадейно извика, а Бел я прегърна през раменете и леко я раздруса.

— Добре си, Мери! В безопасност си! Аз съм тук!

Тя се озърна, потърка очи и отново отпусна глава на гърдите му.

— Сънувах кошмар… Извинявай… Извинявай, че те събудих.

— Не си ме събудила, вече бях буден. Добре ли си?

— Да — Мери трепереше цялата.

— Какво сънува?

— Преди пет години, когато бях на осемнайсет, бях на шествие с още хиляди жени. Искахме хляб за децата. Вървяхме цяла нощ към Питсбърг. Преди да влезем в града обаче, въглищната полиция ни посрещната с насочени пушки. Губернаторът им заповядал да стрелят на месо.

Тя притихна.

— И какво стана? — попита Бел.

— Трябваше да се оттеглим. Видях очите на онези мъже. Щяха да го направят. Щяха да натиснат спусъците, до един щяха да го направят… Както в Хеймаркет, в Пулман, в Хоумстед, в Латимър.

Бел никога не беше чувал за Латимър.

— Често ли сънуваш това?

— Вече по-рядко.

— А по-трудно ли ти беше на следващото шествие? Подозирам, че си ходила на следващо?

— Разбира се!

Ала на първият му въпрос не отвърна. Бел се заслуша в тракането на колелата. Усещаше как сърцето и бие ускорено.

— Мислех, че в Пенсилвания е най-зле — прошепна тя. — Най-богатите железници, мини, коксови залежи, стоманени рудници… всичко е в Пенсилвания. Щатските законодатели гласуваха основаването на въглищната полиция, за да ги пазят от работниците. Компаниите държат законодателите. Могат да правят каквото си поискат с тях и законът вечно ще е на тяхна страна.

— Но вече не мислиш, че в Пенсилвания е най-зле?

— В Западна Вирджиния е по-зле. Глийсън и шайката му дори не се преструват, че убийството е под достойнството им и не обръщат никакво внимание на закона. Профсъюзът няма ни едничък съюзник в целия щат… Къде е било имението на баща ти?

— В Бостън. Не се отклонявай от историята.

— Къде в Бостън?

— В Бек бей — излъга той.

Ако тя изобщо знаеше нещо за Бостън, щеше да знае, че фамилия Бел от площад „Луибърг“ са основали Националната банка на САЩ, която имаше дълга история на разцвет особено по време на финансови кризи като тази от 1893 г. Мястото, което бе назовал вместо това, беше квартал на новобогаташи, които печелеха и губеха парите си с еднаква лекота, точно както и бе казал по-рано.

— А къде си научил онзи номер с пистолета?

— Онова с ударника ли? — попита той, докато обмисляше отговора си.

— Стреля четири пъти за време, за което повечето хора стрелят веднъж. Да не си бил в Испанската война?

Колкото по-близо е до истината, толкова по-лесно е да поддържа версията.

— Избягах с един цирк като малък.

Мери се подпря на лакът и се взря изненадано в очите му. Айзък Бел вече беше сигурен, че тя е най-красивата жена, която бе виждал някога.

— Безрасъден хлапак ли си бил, или смел?

— Бях авантюристичен хлапак, а циркаджиите са много, много мили хора. Акробатите и стрелците ми станаха близки приятели. Научиха ме на страхотни неща.

Свирката се чуваше все по-често, докато влакът пухтеше по един наклон и оповестяваше, че наближава някакъв град. Бел надникна през вратата. Димът на Питсбърг се кълбеше тежко на хоризонта и скоро се затътрузиха между леярни и фабрики. От двете страни на Мононгахела се редеше гора от комини, а самата река беше два пъти по-широка, отколкото при Глийсънбърг, и беше пълна с влекачи, които бутаха върволици от шлепове. Навсякъде се виждаха черни планини от въглища, готови за горене във фабриките за стъкло, във високите пещи на леярните, в откритите огнища, в коксови фабрики, в жилищни сгради, както и в пещите на стотиците локомотиви, дърпащи хиляди вагони по железопътни линии с по осем, десет, дванайсет перона.

— Колко души притежават всичко това? — Мери стоеше на вратата до Бел. — Двама? Трима? А колко са работниците? Сто хиляди? Петстотин хиляди? Милион?

Влакът подмина редица огромни високи пещи — сърцето на завода за стомана „Хоумстед“, който се простираше на стотици декари от двете страни на реката.

— Форт Фрик — изрече горчиво Мери. — Така го нарекоха работниците. Фрик построи ограда, за да пази от нас стрелците си от „Пинкертън“. Стреляхме се с детективите. Десетки загинаха. Губернаторът изпрати жандармеристи с картечници. Арестуваха целият стачен комитет. Слава богу, съдебното жури не ги осъди, но унищожиха профсъюза.

Айзък Бел знаеше за битката при „Хоумстед“. Цялата страна знаеше. Хенри Клей Фрик, управителят на „Хоумстед“, беше спрял стачкуващите след няколко стълкновения. Беше се случило отдавна, още когато Бел беше ученик. Мери сигурно също е била ученичка, но говореше така, сякаш е било вчера.

— От тогава изритаха профсъюзите от всички фабрики за стомана в Пенсилвания.

Преминаха покрай „Хоумстед“ и наближиха депото.

— Трябва да скочим преди да стигнем депото, за да избегнем железопътните детективи — каза Бел. — Ще го направим щом машинистът позабави. Стой до мен. Няма да се смилят над теб, само защото си жена.

Мери обаче не го слушаше.

— Виж! — каза тя и посочи огромен бял надпис, толкова нов, че буквите му още не бяха покрити със сажди.

ТЕРМИНАЛ НА „ОБЕДИНЕНИ ВЪГЛИЩА“

Благодарение на проучванията си Бел бързо разпозна гигантската платформа за изсипване на въглища, която се извисяваше над построените едно до друго на малка издатина в реката железопътно депо и пристан за шлепове. Това беше последното нововъдение в транспортирането на въглищата. Механични конвейри вдигаха въглищата от шлеповете до платформата. От нея те заваляваха в две посоки и пълнеха стотиците вагони, поели на изток към крайбрежието, както и големите модерни шлепове, укрепени със стомана за пътуването по Охайо и Мисисипи.

Мери се ядоса на името.

— „Обединени“?! Защо просто не го нарекат „комбинат“?

Бел се ухили.

— А ще си доволна ли на „единни“?

Тя не отвърна на усмивката му. Ала в очите и сякаш имаше смях, когато му каза:

— Ако ти ще се задоволиш с „монопол“.

— Добре, да го затвърдим с ръкостискане? — докоснаха пръстите си и останаха взрени един в друг, пазейки равновесие в движещия се влак. Накрая Бел сграбчи Мери в обятията си и я целуна.

— Не трябваше ли да скачаме? — попита тя след известно време.

Влакът все още се движеше твърде бързо, за да скочат и Бел чак сега се сети, че след като влакът е празен, може и да не забави преди да стигне депото.

Спирачките най-сетне изскърцаха, но наистина вече бяха сред плетеница от релси във всички посоки. На всичко отгоре около депото имаше здрава ограда. Бел обаче мерна една пролука близо до реката, на двайсетина релси от тях.

— Готова?

— Готова!

Бел скочи пръв и се приземи така, че гърдите му отново пламнаха. Успя да се задържи на крака и протегна ръце към Мери. Хвана я преди да се е препънала и паднала.

— Да вървим! Трябва да се махнем от тук колкото се може по-бързо.

Прекосиха всички двайсет релси и вече тичаха през последните няколко метра, когато иззад един повреден служебен вагон изскочи някакъв железопътен детектив с изпомачкан торбест костюм, мръсно бомбе и сопа в ръка.

— Хей, вие двамата, спрете!

— Не ни закачай! — обърна се към него Бел. — И без това се махаме от тук.

— Махате се, я! Право в затвора. И ти, и твоята никаквица.

Детективът посегна към Мери.

Бел застана между тях, изчака мъжът да замахне със сопата и го изненада с комбинация от крошета — същата, с която бе пратил на земята Юстъс Маккой в мината. Мъжът се строполи на земята, стиснал брадичката си. Но случилото се не беше останало незабелязано. Още трима детективи тичаха към тях и в движение вадеха пистолетите си. Бел знаеше, че трудно ще ги удържи, а това означаваше, че Мери ще остане беззащитна. Не му трябваше много време, за да вземе решение. Приклекна до поваления мъж и му прошушна нещо набързо.

Псевдополицаи като него бяха на дъното в йерархията на пазителите на реда, само крачка по-нагоре от наемните биячи. Малцина от тях биха отказали услуга на детектив от „Ван Дорн“, защото всички до един мечтаеха един ден услугата да им бъде върната под формата на покана за работа в агенцията.

— „Ван Дорн“, Питсбъргски офис. Спри ги, преди да нараня някого!

— Мамицата му! Що не каза, че си вандорнец! — изруга мъжът. — Почти ми счупи ченето.

— Тихо!

— Момчета, чакайте! — Провикна се мъжът. — Всичко е наред. Той е от „Ван Дорн“.

— Какво?! — очите на Мери Хигинс блеснаха, а лицето й — пламна.

— „Пинкертън“! — викна тя и здравата зашлеви Бел. — Ти си пинкертън!

— Не, Мери, не съм пинкертън, а от „Ван Дорн“ — опита се да обясни Бел.

— Каква е разликата, по дяволите? Всичките сте стачкоизменници!

Тя го зашлеви отново и закрачи решително към пролуката в оградата.

— Да я спрем ли?

— Няма да можете — каза Бел. — Пуснете я да си върви.

 

 

— За кого работиш, синко?

— Застраховател съм, „Дагет, Стейпълс и Хичкок“.

Бел беше успял да стигне до квартирата, да се измие и преоблече, да си вземе чантите и да изтича до гарата. В момента я ремонтираха и я обграждаше цяла кохорта от вбесени каруцари и полудели от объркване коне. Бел си купи първокласен билет за експреса „Пенсилвания“, точно когато влакът от Чикаго пристигна.

Настани се в купето и експресът плавно пое извън Питсбърг. Бел отпиваше от чудесното кафе във вагон-ресторанта, споделяйки купето с трима добре облечени търговски представители, и се чудеше какво ли ще успее да си намери за закуска Мери Хигинс.

— Накъде си?

— Към Ню Йорк.

Господин Ван Дорн в момента беше там и Бел бе решен да убеди шефа си, че стрелецът, който насъскваше тълпата, а после отнесе шапката му и надупчи палтото му, без съмнение е провокатор, който иска в мините да се разрази война. Някак трябваше да убеди господин Ван Дорн да му даде време да се заеме по-сериозно със случая. И най-важното, вече знаеше, че не може да се справи сам. Имаше нужда от помощ. И трябваше да убеди шефа да му повери екип от детективи.