Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (14)

13

— Последна спирка, господа! — обърна се Айзък Бел към тримата си спътници, когато вагонетката от Моргантаун спря в Глийсънбърг. — Съберете колкото можете повече информация преди стъмване. Ще се срещнем в онази кръчма, където господин Ван Дорн ни е платил вечеря — и посочи „При Райли“, мястото, където Мери беше успяла да измоли кафе от съдържателя.

— Най-любимата ми част от разследванията са пътуванията — рече Мак Фултън, докато обхождаше с поглед главната улица.

Очите му се плъзнаха по неваросаните постройки на администрацията на компанията, по няколкото кози, лющещи кора от сухи дървета, по купчини натрошени камъни, покрити със сажди и разкаляни склонове, от които стърчаха дънери на отдавна изсечени дървета.

— Да… какви забележителности ни очакват само…

— И какви широки хоризонти… Арчи, вземи торбите — и Уиш Кларк подаде багажа на младшия детектив, но задържа най-тежката чанта — необикновено дълга и с подсилено дъно. Всеки път, когато я оставяше на земята, тя издрънчаваше приглушено.

— Явно някой е подпалил затвора — Арчи смигна на Бел. — А както гледам и по-голямата част от съдилището. Така ли се отърва от тълпата?

— Една госпожица ми помогна… Добре, момчета, да се раздвижим.

— Кой поема Арчи? — попита Мак Фултън.

— Вие двамата — отвърна Бел, а после се обърна към Арчи: — Трябва да им помагаш да се качват по стълби и да прекосяват улицата, че вече са стари.

Уиш Кларк се отправи към магазина на компанията, а Айзък Бел — към входа на мина номер едно. Вече без дегизировката си, той даде на главния пинкертън писмо, което досега не бе използвал.

— Какво пък е това? Не ни трябват други детективи! Нали ние сме детективи.

— Подписал го е Черния Джак, което означава, че имате заповед да дадете фенер на всеки от агенция „Ван Дорн“, който поиска, и да му се махнете от пътя. Искам фенер!

Донесоха му. Пинкертъните бяха на нокти, несигурни какво да правят, но и затова по-внимателни с грубостите.

— Къде ще ходиш с това?

— На разходка — отвърна Бел. — Елате, ако искате — предложи той, защото знаеше чудесно, че пинкертънът никога не би пристъпил вътре.

— Миньорите говорят за стачка.

— Кога са започнали тези приказки? — попита Бел, като си спомни думите на Джим Хигинс: „Там, откъдето идвам, има още много“.

— Проклетите тъпанари не щат отново да работят. Целият град ще отиде по дяволите. Няма да се учудя, ако някои тръгнат след теб.

— Ще рискувам — усмихна се Бел, вдигна фенера и се отправи към укрепения с дървени греди вход.

Вентилаторите работеха, а в галериите дрънчаха кирките на миньорите, чуваше се приглушеното тракане на електрически свредели и грохот на взривове. Бел видя вратарчето, на което беше помогнал да избяга, и му махна приятелски, но момчето не го позна с костюма и меката шапка и се уплаши, че е привлякло вниманието на детектив.

Бел спря и подаде на малчугана една златна монета. Детето се ококори със смесица от удивление и ужас.

— Спокойно! — рече му Бел. — Дядо ми ми остави малко пари. Задръж я или я дай на майка си или на баща си.

— Нямам такъв… баща, де…

— На майка си тогава.

Бел продължи по тунела, а момчето подвикна зад гърба му:

— Пинкертън ли си, господине?

— Не. Вандорнец съм.

— Еха! — възкликна момчето.

Очевидно разбира за какво става дума, за разлика от Мери Хигинс, помисли си Бел с горчивина.

Детективът стигна до края на тунела. Разбитото влакче го нямаше и тунелът беше удължен. Бел стигна до най-ниската галерия, преброи четири подпорни греди и зад четвъртата опипом намери пукнатината, където бе скрил скъсаната стоманена брънка.

 

 

Уоли Кисли се беше отдал на разговор с един миньор, на когото беше купил цял варел бира. Двамата седяха в най-мръсната кръчма на света. Внезапно мъжът млъкна. Младият Арчи, който се шляеше наоколо с вид на безделник, но всъщност внимателно наблюдаваше за проблеми, почука няколко пъти на бара. Това беше предупреждение за Кисли. Детективът вдигна глава. Две от ченгетата на Глийсън бяха влезли в кръчмата с вид на господари.

Ченгетата се насочиха право към масата на Уоли. Изръмжаха на миньора да се маха и той се изпари, без дори да допие бирата си.

— Това е най-отвратителният костюм, който съм виждал някога — обърна се едно от ченгетата към Кисли.

Уоли погледна карираното си палто, все едно го вижда за пръв път.

— Прилича на клоунска торба — вметна второто ченге.

Кисли не продума. Първото ченге зърна Арчи Абът и ядно попита:

— К’во гледаш, бе?

— Не гледам абсолютно нищо — отвърна бавно и отчетливо високият риж младеж.

— К’во каза?

— Нека се поправя, ако ми позволите — отвърна Арчи, без да мигне. — Ако беше възможно да се види нещо по-малко от абсолютното нищо, вие щяхте да ми предоставите тази възможност.

— Хлапе, цял благослов си ти — ухили се Уоли Кисли.

— К’во? — зяпна ченгето.

Съдържателят, който досега слушаше напрегнато, излезе иззад бара.

— Младият ми червенокос приятел вижда ирония в ситуацията мъж с лице, грозно като смъртта, да критикува дрехите ми.

Ченгетата макар и да не разбраха съвсем смисъла на казаното, усетиха, че се опитват да ги обидят и извадиха патлаците си.

— Достатъчно! — заповяда тихо Мак Фултън, който се материализира внезапно от един тъмен ъгъл със „Смит и Уесън“ в ръка.

— Разкарайте се!

 

 

Четири ченгета на Глийсън и двама пинкертъни влетяха в кръчмата на Райли.

Кисли, Фултън, Уиш Кларк и Арчи Абът си деляха бутилка уиски, докато чакаха Айзък Бел. Арчи свиреше на едно прашасало и доста разстроено пиано, а Мак и Уоли пееха новия чикагски хит „Ако парите говорят, на мен са ми сърдити сякаш“.

Ченгетата и детективите влетяха с извадени оръжия.

Райли бързо се скри в стаичката зад бара. Миньорите, които гръмогласно обсъждаха слуховете за стачка, гаврътнаха питиетата си и побързаха да се изнесат.

— „Ако парите говорят, на мен са ми сърдити сякаааш…“ — не спираха песента си Уоли и Мак.

Уиш Кларк погледна изпод вежди новодошлите и провлачи:

— Момчета, размахвате тия железа, но май сте забравили, че агенцията ни работи с минната компания и че лично Черния Джак Глийсън ни е наел. Боеше се, и бих казал с основание, че не ви бива много-много да залавяте саботьори.

— Не за дълго! — процеди едно от ченгетата. — Викат, че компанията ще ви бие камшика, щом господин Глийсън се върне от Ню Йорк.

Кисли отпи от чашата си и хвърли поглед на Фултън.

Фултън отпи от своята и погледна Кларк.

Той пък пресуши чашата си, напълни я отново и каза:

— Когато и ако господин Глийсън реши да сложи точка на взаимоотношенията ни, ще си ходим. А може и да продължим да се наслаждаваме на прелестите на тъй живописния Глийсънбърг, като всички свободни граждани на Америка. Междувременно разпускаме коланите в трепетно очакване на вечерята. Ако и вие, момчета, решите да ги разпуснете с нас, вземете си по един стол и сядайте. Ако ли не, хайде вкупом навън, че ние ще похапваме.

— Всички сте арестувани!

— Не можете да ни арестувате — отвърна Кларк.

— Що пък не?

— Изгоря ви затворът.

Арчи Абът прихна и изплю глътка уиски върху дървените стърготини по пода.

— Не берете грижа — сряза ги един от пинкертъните. — Имаме си временно място на един страничен коловоз, ако някой миньор е толкова тъп, че да ни създава неприятности. Няколко стари вагона за месо тръпнат в очакване. Има един и за вас момчета, докато съдията разгледа документите ви. Ако носите пушкала, пускайте ги, преди да сме ви ги взели.

Кисли, Фултън и Кларк се пораздалечиха един от друг. Никой от ченгетата не реагира.

— И ти, рижия! Ставай!

— Прави каквото ти казва, Арчи — обърна се към него Кисли.

Арчи се надигна иззад пианото, наглед объркан от всичко случващо се.

— Патлаците, риж! На земята!

— Няма си — обясни Кисли. — Обучава се. Във „Ван Дорн“ не се разрешават оръжия на младши детективи.

Ченгетата се изсмяха.

— Май-май никой от вас няма оръжие. Като ви гледам, всички ми мязате на младши детективи.