Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (25)

24

— Много доволен от себе си изглеждаш — каза Джеймс Конгдън.

Хенри Клей се прицели в Целувката и метна шапката си през кабинета на съдията.

— И с право — отвърна той. — Войната ни сред въглищните залежи се движи по план.

— От това, което чета по вестниците, щеше да се движи по план и без скъпите ти намеси.

Клей нямаше намерение да се съгласи толкова лесно с това, че победата му е незначителна. Малкото заиграване с Айзък Бел му беше доставило голямо удоволствие. Беше измамил, обезоръжил и унижил младия детектив на Джоузеф Ван Дорн. А това, че Бел следваше Мери Хигинс, само доказваше блестящия избор на Клей. Бел — или по-вероятно Ван Дорн, подозираше това, което Клей вече знаеше със сигурност от източниците си в профсъюза: Мери Хигинс беше предизвикала дерайлирането на влака в Денвър. Със способностите и изобретателността си тя бе много опасен елемент, а Джо ван Дорн очевидно долавяше това и затова плановете на Клей за младата бунтарка му се струваха още по-добри.

— Не вярвайте на всичко, написано във вестниците.

— Обеща ми, че ще спечелим тази война точно чрез тях — сопна му се Конгдън.

— Обещавам, че ще спечелим. Вестниците ще унищожат профсъюзите, когато успеят да убедят хората, че единствено собствениците са в състояние да спрат провокаторите.

— Кога, по дяволите, ще се случи това? Иде зима, а миньорите вече стачкуват. Какво чакаш?

— Светоизместващо събитие.

— За това ще ти трябва земетресение.

— Намерих си земетресение.

— За какво говориш, по дяволите? Спри да си играеш с мен, Клей. Какво земетресение?

Хенри Клей се усмихна, напълно уверен в ефекта от думите си.

— Прекрасно земетресение. Всъщност, светоизвместващо с красотата си.

— Жена?!

— Прекрасна жена с голям размах. По-умна, по-корава и по-смела от всеки член на профсъюз в тази страна. Единствената и слабост е, че е толкова отдадена на „справедливата война“, че направо са и се кръстосали очите.

— Искам да се срещна с нея.

— Казах ви в началото, че подробностите са моя работа — студено отказа Клей.

— Тактиката е твоя работа. Стратегията е моя. Земетресението влиза в категорията „стратегия“. Ще се срещна с нея!

Айзък Бел плати за най-голямото частно купе в пенсилванския влак и даде бакшиш на прислужника, за да му носи храната в купето. До Питсбърг го чакаше дълго пътуване и Бел възнамеряваше да използва всеки свободен от сън или хранене час да се научи как да вади деринджъра от шапката си.

На вратата на банята имаше огледало. Той застана срещу него и вдигна ръце, все едно току-що го бяха обезоръжили. С бавни движения той разработи поредица от стъпки как да стигне до пистолета и да го подготви за стрелба.

Влакът фучеше през Ню Джърси, спря за кратко във Филаделфия и продължи към Пенсилвания. Докато се упражняваше с целеустремеността на атлет, заучаващ ново движение, умът на Бел за пореден път се въртеше около известните му факти за жълтоокия.

Странно беше, че имаха еднакви метателни ножове. Странно, че онзи знаеше къде Бел крие своя. Някои ги криеха под ревера на палтото си, други — на кръста.

Знаеше също, че Бел има деринджър в ръкава, а не например в ботуша. И беше забелязал дори този в джоба му, нещо, което никой не знаеше.

Какво друго знам за него? Запита се Бел.

Вече не се съмняваше, че „сънят“ в мината е самата истина. И не се съмняваше, че този мъж е същият, който се опита да го убие в Глийсънбърг. Но така или иначе въпросите все още бяха повече от отговорите. Защо този мъж го е последвал чак до Ню Йорк? Как го е открил? Дали го е проследил по Бродуей, докато самият Бел следеше Мери?

Влакът беше на два часа западно от Филаделфия и се катереше в подножието на планината Алегени, когато младият детектив реши, че е измислил правилната последователност от движения за шапката и пистолета си. Сега трябваше да ги овладее. Това значеше упражнения, упражнения, упражнения, упражнения, докато всяко движение стане автоматично. Час след час. Ден след ден. От сега.

Спряха в Алтуна, за да сменят локомотивите и да прикачат вагон-ресторант. Бел скочи на насипа и се разходи напред-назад, за да се разтъпче. Хладният въздух беше приятен, но започваше отново да вали. Докато приключат с маневрите, по корпуса на новия локомотив вече се стичаха реки от дъжд.

Бел се качи във влака, поръча си кафе и сандвич и се върна в купето си, за да се упражнява, пренебрегвайки трополенето на дъжда по прозореца.

Осем часа след Джърси, влакът намали до спокойните шейсетина километра в час и кондукторите започнаха да минават по вагоните, за да обявят наближаването на Питсбърг. Бел седна на леглото и заръфа гладно сандвича, за който беше забравил, и изгълта студеното си кафе. Навън падаше нощта. През прозореца се виждаха червени огнени точици. Бел изгаси лампите в купето, за да ги разгледа по-добре.

В дъжда горяха огньове и осветяваха изпитите, посивели лица на мъжете и жените край тях. Прислужникът дойде да прибере подноса.

— Стачкуващи — каза той.

— Лоша нощ за стоене под небето — рече Бел.

Прислужникът сякаш усети подкрепа в думите му и продължи:

— Горките! Нямат къде другаде да идат. Военните не ги пускат в Питсбърг.

— А къде са палатките им?

— Хората казват, че полицията ги е конфискувала и ги забутала в някакъв склад.

Огньовете се разредиха и накрая изчезнаха близо до чертите на града, а няколко часа по-късно влакът влезе в гара „Юниън“ в Чикаго.

Познаваше ме, помисли си Бел, провокаторът ме познава!