Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (23)

22

— Клетите жени. Прави бяха. Ченгетата ги нападнаха като казаци.

Джон Клагарт я водеше към една закусвалня, където се хранеха работниците, копаещи тунелите за новата метролиния. Там Клагарт й натика в ръцете едно горещо кафе.

— Ако дадете на ченгетата дяволска работа за вършене, ще използват дяволски методи — рече той.

— Всеки американец трябва да тъне в земята от срам заради това, което се случва.

— Цялото правителство за нищо не става — въздъхна Клагарт. — Гнило е до сърцевината си.

— Три пъти ура за анархията — рече горчиво Мери.

Клагарт поклати глава.

— Анархията е шега. Доникъде няма да стигнеш с нея. Трябва да се направи нещо истинско. Нещо, което тия кръвопийци капиталистите ще усетят като удар и което ще ги събори по гръб.

Мери реши, че мъжът срещу нея има необичайно интелигентен вид. Макар да имаше телосложение, подобно на копачите, които ядяха долнопробната си наденица и грахова супа край нея, този мъж излъчваше изисканост, която и напомняше за Айзък. И подобно на Айзък притежаваше твърдия поглед на мъж, свикнал с успеха, рядкост сред работниците. Разбира се, не беше хубав като Айзък, нито пък толкова открит.

В очите му имаше някаква особена отдалеченост, почти празнота. Отначало и се беше сторило, че са лешникови, но сега виждаше, че са изключително рядък цвят — кехлибарени. В опушения сумрак на закусвалнята изглеждаха почти златисти. Ала не лъщяха като злато. Бяха непрозрачни като мед. Ако, както подозираше Мери, Джон Клагарт криеше тайни, очите му никога не биха го издали. Ала каквито и тайни да криеше, това не я интересуваше. Нямаше нужда от чиято и да било топлина и откритост.

— Знам начин да ги съборим по гръб — рече тя.

 

 

Айзък Бел търсеше Мери Хигинс в Гробницата — мрачния и пълен с униние, а в момента и с жени, градски затвор, който все още се строеше. За последно я беше видял на двайсетина метра пред себе си, насред купчина тела на полицаи и стачкуващи жени, ала преди да се добере до нея, тя изчезна.

Бел се обади в агенцията и не след дълго при него дойде един от куриерите на господин Ван Дорн с подписано лично от него представително писмо. Шефът се беше запознал с достатъчно влиятелни хора в Ню Йорк, за да получи специално отношение. Само че и това не помогна. В списъците с арестувани името на Мери Хигинс не фигурираше.

— Проверете в болницата за спешна помощ на Двайсет и шеста Източна — предложи един от сержантите, като видя притесненото лице на Бел. — Господ да не дава госпожица Хигинс да е паднала в мелето. Тези еврейки нямат спирачки.

— Няма ли болници по-наблизо?

— Може би в Бруклин?

Когато Бел излезе от сградата на затвора, вече валеше здраво и той застана под навеса, за да изчака трамвай или такси. Забеляза едно и се затича към него. Някакъв работник с широко палто и шапка с мека периферия обаче го изпревари. Мръсна превръзка скриваше носа и бузите му, а брадичката му се гушеше в диплите на червено шалче.

— Вземете го вие — рече Бел.

Превръзката беше напоена с кръв и Бел реши, че мъжът е пострадал в сблъсъците.

— Не, вие го вземете — отвърна мъжът и се извърна.

Бел успя да зърне за миг очите под периферията на шапката и сънят му във въглищната мина мигом се върна. Мъжът хвърли бърз поглед назад и свърна зад един ъгъл. Бел тръгна след него.

— Чакайте!

Мъжът ускори крачка.

— Чакайте! Ей, господине!

Бел затича.

Непознатият се стрелна в една сграда за събаряне и се шмугна между две от колоните. Може да се е наранил, докато е работел тук, помисли си Бел.

— Чакайте! Чакайте!

Мъжът отново се обърна. Като видя, че Бел още го следва, той изтича надолу по едно полусрутено стълбище. Бел хукна след него и се озова в огромна изба, смърдяща на плесен. От дупките в тавана се процеждаше слаба светлина.

Мъжът внезапно спря.

— Следвате ли ме?

— Да — отвърна Бел. — Не ме ли чухте? — младият детектив се взря в чертите, скрити от превръзката и шалчето. — Срещали ли сме се преди, господине?

— Не мисля! — отвърна мъжът през плата. — От къде сте?

— Западна Вирджиния — отвърна Бел.

— Не. Никога не съм ходил там.

— А вие откъде сте?

— Господине, на челото ви пише „полицай“, а аз не съм направил нищо, заради което разни ченгета да ме разпитват.

— Набито око имате — рече Бел. Страхът от ченгетата навярно обясняваше защо мъжът беше побягнал. — Но не сте прав. Не съм ченге, а частен детектив.

— Копои, ченгета, стачкоизменници… едни и същи сте. Не се приближавайте, господине!

— Питам ви учтиво. От къде сте? — не отстъпваше Бел.

— Не ме спирайте!

— Срещал съм ви някъде! Искам да знам къде!

Мъжът реагира светкавично и финтира като боксьор с ляв прав, готов да нанесе мощно дясно кроше. Бел беше също толкова бърз. С лявата си ръка блокира крошето и се приготви за ответен удар. Но вместо да замахне с юмрук, жълтоокият мъж извади от палтото си револвер. Ударникът прищрака и младият детектив осъзна, че е бил измамен от майстор.

— Изглеждаш изненадан.

Бел се втренчи в очите на нападателя. Грейди Форър беше прав. На слабата светлина изглеждаха златисти. Цветът им бе също толкова странен, колкото и тонът на гласа му, изпълнен с гордост. Сякаш очакваше Бел да се възхити, задето бе изигран. Какво ставаше, по дяволите? Явно не се бяха озовали тук по случайност. Мъжът беше поставил капан, в който Бел влезе услужливо и сега се чувстваше като глупак. Но поне вече знаеше, че сънят му от мината не е никакъв сън.

— Извади пистолета от кобура си! Само с показалец и палец. Ако не държиш другите три пръста изпънати през цялото време, мъртъв си!

Бел бръкна бавно под палтото и извади с два пръста армейския си „Колт“. Мъжът протегна ръка и Бел го постави в дланта му. Онзи го прибра в собствения си кобур.

— Сега и пистолетът в ръкава ти.

Бел извади деринджъра си.

— И в другия.

— Нямам друг в ръкава.

— Тогава в джоба на палтото ти — щракна мъжът с пръсти.

Бел извади още един деринджър от джоба на палтото си. Беше много малък и лек — подарък от Джо ван Дорн по случай „завършването“ му и след многократни огледи Бел бе установил със задоволство, че скрит в джоба му, пистолетът с нищо не издава присъствието си.

— Набито око! — каза той.

— И преди съм ги виждал тези, синко.

Бел отново долови горделивите нотки в гласа, точно както се надяваше. В последната реплика нямаше опитност и рутина, а самохвалство. Мъжът отново сякаш очакваше ръкопляскания. Бел наистина беше впечатлен. Този човек си разбираше от работата. Но още не смяташе да му ръкопляска. Вместо това попита:

— Виждал си ги и преди? Значи ме следиш отдавна? Кой си ти?

— Ножа в ботуша!

Мъжът насочи към лицето на Бел деринджъра, който току-що му беше взел, а с револвера се прицели надолу. Прилича на „Колт“, реши Бел, но ударникът беше необичайно широк, патронникът беше подравнен, а мерникът беше премахнат, навярно за да може непознатия да вади оръжието по-бързо.

— Кой ботуш?

— Мога да пробия дупка в един от тях. Или може да ми покажеш… Бавно!

Бел извади дълъг нож за хвърляне от десния си ботуш.

— Ръцете ти са заети. Къде да го оставя.

— Забий го в касата на онази врата, ако можеш да я улучиш.

Касата се намираше на около седем-осем метра. Бел вдигна ръка. Пистолетът остана насочен към главата му. Острието прелетя през избата и се заби в тясното парче дърво на сантиметър от бравата.

Мъжът с кехлибарените очи сви рамене пренебрежително.

— С това хвърляне само се губи време.

Прибра деринджъра в джоба си и посегна към ботуша си. Извади нож досущ като този на Бел.

— Ето по-добър начин.

Усука китката си отдолу нагоре. Ножът изсвистя и се заби до първия, този път право в бравата.

Бел беше сигурен, че мъжът отново ще се разконцентрира за миг, докато се любува на собствените си умения. Той вдигна леко брадичка, сякаш очакваше Бел да изрази възхищението си. Беше само за миг, но напълно достатъчно, за да успее Бел да го ритне в китката.

Ръката на мъжа трепна и пръстите му се отвориха.

Бел посегна към падащия пистолет.

Твърде късно. Със скорост, на която Бел не можеше да повярва, мъжът улови оръжието с лявата ръка, дръпна се встрани, за да избегне нападението на младия детектив и го халоса в слепоочието с дулото. Светлинки избухнаха пред очите на Бел и той се изтърколи тромаво на земята.

Почти веднага успя да скочи на крака и тръсна глава, като се опита да проясни ума си и да подготви следващия си ход. В този момент трима работници затрополиха по стълбите. Явно почивката им беше свършила и се връщаха, за да продължат работата си.

— Какво, по дяволите…

Мъжът с широкото палто мина бързо покрай тях и се втурна нагоре по стълбите със своя пистолет в ръка, както и с трите пистолета на Бел в джобовете си.

Бел изрева:

— Направете път! — измъкна двата ножа от касата на вратата и се втурна след мъжа.