Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (20)

19

— Една дама иска да те види, Айзък.

— Дама ли? — Бел се прозя и вдигна кръвясал поглед от поредната купчина вестникарски изрезки. — Какво дама?

Грейди Форър махна очилата си, отърка ги в ризата си и се замисли.

— Бих я охарактеризирал като тип „красива дама“ със снежнобял цвят на кожата и черни къдрици.

Бел скочи на крака.

— Сивоока?!

— Очи като перли на лунна светлина.

— Да влезе… Не, чакай! По-добре да я посрещна в главния офис. Къде е сега?

— На рецепцията.

Бел закопча палтото си над кобура под мишницата, приглади мустаците си и се спусна към главния офис. Детективи, които в момента нямаха работа, се бутаха пред шпионката, за да видят дамата на рецепцията.

Бел нахлу през вратата.

Мери Хигинс се извърна от прозореца. Пред очите и трепкаше слънчев лъч.

„Напълно съм загубен!“, помисли си Айзък Бел.

Гласът и беше още по-мелодичен, отколкото го помнеше.

— Няма да се извинявам, задето те шамаросах.

— Първия или втория път?

— И двата. Не съжалявам!

— Още ме боли челюстта — рече Бел, — но не ти се сърдя.

— Защо?

— Заслужих си го. Подведох те.

— Определено!

— Извинявам се!

Мери го изгледа.

— Няма нужда. Вършил си това, което шефовете ти са искали от теб и си се намърдал между шамарите.

— Настоявам да ти се извиня.

— Не ти искам извинението. Няма да го приема!

— А какво би приела?

— Може да опитаме пак с чаша чай — каза тя с усмивка.

— Ами закуска? Миналия път я пропуснахме.

— Може и закуска.

— Чувам хубави неща за ресторанта на партера. Имаш ли нещо против да се храниш с капиталисти?

— Ще го приема като възможност.

— За какво?

— Да наблюдавам врага отблизо — отвърна тя.

— Усмихваш се, но не мога да преценя дали се шегуваш или не.

— Не и докато миньорите вървят през долината на Мононгахела.

— Ти била ли си там?

Мери кимна.

— Бойният дух е висок, но прогнозите са за дъжд.

Помещението за закуска на хотела беше претъпкано. Бел подкупи главния сервитьор и той ги настани на последната свободна маса. Мери не пропусна размяната на пари и когато седна и постави салфетката в скута си, рече:

— Правилно ли би било да предположа, че баща ти не е изгубил имението си по време на кризата от 93-та?

— Да, правилно би било. Освен това съм роден на площад „Луибърг“.

Мери извади сгъната вестникарска страница от чантичката си и я постави до себе си.

— Значи си Бел от банка „Америкън стейтс“.

— Това е банката на баща ми, да. Откъде знаеш толкова за Бостън?

— Защо работиш като детектив?

— Защото искам.

Мери го изгледа продължително и тъкмо да продължат разговора, гласът на шумен мъж от съседната маса, вероятно продавач на едро, прогърмя в ушите им:

— Следващата година блузите и полите ще бъдат изместени от пълен костюм — цяла дреха… Как знам ли? Париж обявява подобни комбинации за плебейски, особено ако платовете на двете части са различни, както и цветовете им. Ню Йорк ще поведе промяната, а жените ви в Чикаго ще са на същото мнение.

Мери погледна надолу към сивата си блуза и синя пола и се усмихна.

— Значи имам плебейски вид?

— Изглеждаш прекрасно! — не се сдържа Бел.

— Имам предвид, стилно.

— Наистина ли вярваш, че вандорнците са различни от пинкертъните.

— Със сигурност! А откъде познаваш Бостън?

— А с какво са по-различни?

— Вярваме, че невинните са неприкосновени.

— Това звучи много хубаво, но са просто думи.

— Това е наше кредо. Преди обаче да продължим, виждам, че сервитьорът се е упътил към нас, ресторантът е пълен и трябва да поръчаме, преди да ни подмине. Какво искаш?

— А ти?

— Всичко, стига да не ми избяга. Стоял съм буден цяла нощ и умирам от глад.

— Дойдох пеша от ферибота до тук и аз умирам от глад. Ще ям каквото и ти.

Бел взе менюто.

— Добро утро — рече на сервитьора. — И двамата искаме кафе, палачинки от елда с червени боровинки, пържени банани, омлет с гъби и телешки дроб. — Мери кимаше одобрително. Бел попита: — С лук?

— И с бекон.

— Чухте дамата. Може ли да получим кафето възможно най-скоро? — и за пореден път попита Мери: — Откъде познаваш Бостън?

— Работя като учителка. Завършила съм Латинския девически лицей.

— Значи си родена в Бостън.

— Не. Родителите ни се преместиха там, за да можем с брат ми да посещаваме лицей. Баща ми си намери работа като капитан на влекач — тя се усмихна. — Да, знам какво си мислиш. Барът беше просто по друго време, в друг град. Баща ми постоянно си сменяше работата.

— От всичко е разбирал значи?

— Можеше да овладее всичко до съвършенство. Освен хората. Беше точно като Джим. Сърцето му се скъса, когато вече не можеше да отрича пред себе си, че съществуват зли хора. Тогава се отказа от влекача.

— Какво промени мнението му?

— Доста от работниците по корабите се оказваха хора, упоени и отвлечени, за да вършат тежката моряшка работа.

— Но капитаните на влекачи би трябвало да са свикнали с това. Никой опитен моряк не би се изненадал да се събуди на километри от сушата с ужасно главоболие.

— Баща ми се изненада, когато разбра, че е истина.

Пристигна кафето. Бел потърси погледа и над чашите и попита:

— Какво пише в този вестник?

— Това е причината да дойда.

— Мислех, че си дошла, за да се извиниш.

Мери Хигинс не се засмя, а само побутна изрезката през масата.

— Прочети това.

Бел погледна заглавието и и върна листа.

— Четох го снощи — и изрецитира абзаца по памет: — „Ясно е, че голяма част от доказателствата за съществуването на Въглищен тръст, както и доказателства, че железниците държат голяма част от акциите на въглищните мини в страната, както и че комбинирането на тези два факта води до контрол на цените на въглищата и превоза им до всеки по-важен град, може да даде Джим Хигинс, президент на общия стачен комитет. Хигинс вероятно ще бъде повикан от главния прокурор по време на разследванията, които ще започнат скоро.“

Мери гледаше Бел със зяпнала уста.

— Имам фотографска памет.

— Разбрах. Аз също имам фотографска памет и винаги съм се чудела дали очите ми се движат, докато извиквам нещо от паметта си. Сега вече знам.

— Как така брат ти е президент на стачния комитет?

— Имаше смелостта да се самопредложи.

— А как се е сдобил с тези доказателства?

— Изнесе ги през задния вход на профсъюза в Денвър, докато пинкертъните разбиваха предния.

— А как са стигнали тези доказателства чак до Денвър?

— Преместиха ги от Питсбъг и Чикаго, за да са в безопасност.

— Е, явно не се е получило… Брат ти разбира ли в каква опасност е?

— Не мисли за това.

— Но ти мислиш — Бел можеше да се досети какво ще последва.

Мери каза:

— Ще го убият и ще изгорят доказателствата, преди главният прокурор да прати повиквателна. Освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако не го пази детектив, който твърди, че невинните са неприкосновени.

Бел кимна. Надяваше се точно на това. Така щеше да има поглед отблизо върху профсъюзите и организаторите им. Можеше да стигне и до самоличността на провокатора, ако се окажеше бивш стачник, например. Но всичко това означаваше, че ще му трябват и още помощници.

— По-добре да се видим с шефа — каза Бел и дръпна Мери за ръката.

 

 

Джоузеф ван Дорн изслуша молбата на Мери Хигинс в кабинета си. Разпита я внимателно за документите и разбра, че и Джим е благословен с мощна памет. Дори доказателствата да бяха заключени в някой сейф, намираха се и в главата му, а това го излагаше на много сериозен риск да бъде убит, за да не свидетелства. Попита дали Мери е чела документите.

— Джим не ми позволи.

— Разбира се — и Ван Дорн кимна. — Само затова ли дойдохте в Ню Йорк.

Тя се поколеба само за секунда.

— Да.

— Разбира се… — кимна отново Ван Дорн.

Хвърли остър поглед към младото си протеже, забеляза как Бел гледа Мери и взе решение.

— Молбата ви за защита идва в подходящ момент, госпожице Хигинс. Тъкмо създадохме нов отдел в агенцията, наречен Охранителни служби „Ван Дорн“.

— Така ли? — учудено попита Бел. — Не бях чул.

— Защото се беше съсредоточил върху случая си. Охранителните ни служби ще осигуряват ескорти, детективи за хотели, нощни пазачи и разбира се бодигардове. Закрилата на Джим Хигинс влиза изцяло в техните задължения.

— Господин Бел един от тях ли е? — попита Мери.

— Господин Бел е детектив, а не бодигард. За брат ви ще осигурим хора с конкретни умения в опазването на сигурността на клиентите ни.

Мери отвърна:

— Но господин Бел свърши чудесна работа, докато защитаваше брат ми от тълпата в Глийсънбърг.

Ван Дорн се усмихна на красавицата, облагородила кабинета му още с пристъпването си в него. Лесно се виждаше колко много си е паднал Бел по нея. А и човек не можеше да го вини за това.

— За нас е важно детективите ни да могат да се справят във всякакви ситуации. В момента обаче господин Бел е ангажиран с важно разследване във въглищните мини, което изисква пълното му внимание.

Обърна се към Бел.

— Благодаря, че се допита до мен, Айзък. Няма защо да си губиш времето с нас, докато с госпожица Хигинс уточняваме подробностите. Достатъчно е да знаеш, че брат й ще се озове в чудесни ръце.

Бел се изправи.

— Да, сър! — После се обърна към Мери: — Господин Ван Дорн държи на думата си. Джим ще е в безопасност.

— Благодаря, че ме представихте.

— За мен беше удоволствие да се видим отново.

— Чакам с нетърпение да се срещнем пак.

Двамата неловко си подадоха ръце.

Джоузеф Ван Дорн се прокашля — звукът напомни на Бел за една картечница с водно охлаждане, която стреля по него и Уиш Кларк в Уайоминг. Младият детектив се изнесе от кабинета на шефа със замаяна глава. Какво момиче!

 

 

— Разбира се, стои и въпросът със заплащането.

— Стачният комитет е готов да плати — отвърна Мери Хигинс. — Молим ви обаче цените, които определите, да са по силите на работещи хора.

— Ние сме нови и все още се опитваме да си стъпим на краката — рече Ван Дорн. — Но не сме безчувствени и ще ви предложим цени, по-ниски от тези, които бихме взели от банкери и бижутери. Къде се намира брат ви в момента?

— В Чикаго.

— Там имаме добри хора. Ще се заемем, точно преди брат ви да тръгне към Питсбърг.

— Защо мислите, че ще тръгне натам?

— Организаторите на стачки се въртят около Питсбърг като…

— Като мухи ли, господин Ван Дорн?

Ван Дорн стана по-червен и от мустаците си.

— Нямах това предвид. От сигурни източници научихме за общата стачка, която се подготвя там, и която е вдъхновена от похода на работниците по долината на Мононгахела. Всеки профсъюзен организатор, който струва нещо, в момента пътува към Питсбърг. Не се съмнявам, че Джим Хигинс ще е сред водачите.

— Така е.

— Нека изясним нещо важно, госпожице Хигинс. Агенция „Ван Дорн“ няма да заема страна. Ще преместим небето и земята, ако е необходимо, за да предпазим брат ви, но няма да му помогнем да срине до основи законността, реда и справедливостта.

— Няма как да има ред без справедливост, господин Ван Дорн. Нито справедливост — без равенство.

— Всеки от нас има различно мнение по тези въпроси, госпожице Хигинс. Ще се изненадам, ако мненията ни съвпадат по който и да било въпрос, но когато агенция „Ван Дорн“ поеме грижата за безопасността на брат ви, честта ни задължава да го пазим. Това стига ли?

— Стига! — Мери Хигинс подаде ръка, за да скрепят сделката.

 

 

Вместо да слезе по стълбището към фоайето, Мери Хигинс зачака асансьора, но кой знае защо, беше забравила да натисне бутона за повикване. Имаше нужда да се възстанови от срещата с главния следовател и собственик на агенция „Ван Дорн“. Пронизващият поглед на Ван Дорн сякаш бе успял да претършува ума й, чак до най-скритите му кътчета. Сякаш той по-добре от нея знаеше колко е объркана. Ван Дорн не разбираше защо, естествено. Или пък разбираше? Отчасти, може би. Разбира се, нямаше откъде да знае за плана й да блокира реката при Питсбърг. Беше казала само на брат си, а той не би издал намеренията и на никого, защото мразеше идеята. Ала Ван Дорн, всеизвестният бич на престъпниците, веднага беше заподозрял нещо.

Тя не беше престъпник. Но плановете й се родееха с тези на престъпниците и Ван Дорн сякаш успяваше да усети интуитивно, че има нещо. Това само по себе си беше смущаващо — за да успее, планът й трябваше да остане в тайна, но не само това я тревожеше.

Чакането не й помогна. Мери натисна бутона. Когато пиколото и се поклони и я въведе в позлатената клетка, тя незабавно се сети за глупавата балада, която всички пееха напоследък.

„Ала за богатства, не с любов венча се тя,

извика той,

и да, в палат велик живее — но е само

птица в златна клетка.“

Ван Дорн я беше разгадал. Беше разбрал объркването й по отношение на Айзък Бел. Ами ако една жена се бе врекла със сърцето и живота си да срине до основи „палатите велики“ и точно когато се канеше да хвърли камък по някой от тях, видеше любовта на прозореца?