Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (35)

34

— Много съжаляваме, господин Бел! Изпуснахме го само за секунда и той се изчезна.

Майк Фланъри и Тери Фейн набързо го повишиха в „господин Бел“, след като се провалиха в задачата си да пазят клиент, преследван от пинкертъни, полицията по въглищата и стоманата и може би дори убиец, нает от Въглищния тръст, за да не свидетелства Хигинс пред главния прокурор. Бел беше сигурен, че сега щеше да последва ласкателство.

— Къде го видяхте за последно?

— На терминала на „Обединени въглища“.

— И какво правеше там, по дяволите?

Терминалите на „Обединени въглища“ се намираха на пет километра нагоре по течението от Златния триъгълник, където Хигинс и стачният комитет бяха наели главната си квартира. От палатковия лагер, където походът по Мононгахела бе спрял в едно трамвайно депо, затворено още от лятото, в покрайнините на Макийкспорт, ги деляха десет километра надолу по течението.

— Не знаем, господин Бел. Вчера го придружихме два пъти. Просто стоеше там и зяпаше.

— А защо не го потърсите там?

— Защото ще се покрие, ако ни види да идваме.

— Когато походът спря, той ни обвини, че му се пречкаме — обясни Тери.

— А ние просто искахме да се уверим, че никой няма да го гръмне или да му забие нож между ребрата.

— Но не спираше да ни обяснява колко свестен и разбран човек сте вие, господин Бел, та решихме, че ако види вас, няма да побегне.

Добре отрепетирано ласкателство.

— Добре, Майк, ти наблюдавай стаята му. Тери, ти следи щаба на стачниците. Аз ще отида да го потърся.

— Опитайте със скарата.

„Скарата“ беше открит електрически трамвай, който водеше извън Златния триъгълник и се движеше по релси, успоредни с тези на влаковете на „Обединени въглища“. Трамваят предоставяше чудесна гледка към локомотивите, повлекли празни вагони под платформата. От време на време Бел зърваше товарните пристани, оградили Върха. На Бел цялата операция по товаренето му се струваше съвършена, всеки вагон и всеки шлеп бяха като зъбчато колелце в добре смазана машина. Видя на една от спирките на трамвая Джим Хигинс с ръце в джобовете и скочи на земята.

— Как я караш, друже?

— Не особено добре, Айзък. Никак даже.

— Какво има?

— Собствениците са въоръжили всеки бродяга, когото са намерили. Пускат затворници и им дават сопи. Пречат на похода, а въздухарите сред нас не спират да викат как трябвало работещите хора да вземат оръжията на тези, които стрелят по тях, и да ги избият.

— Ако това се случи, губернаторът ще повика гвардейци с пушки и картечници — отвърна Бел.

— Знам. Вече ги е известил да се готвят. Но кибритлиите се самонавиват един друг и от думи не им остава място в главите за разум.

— Майк и Тери ми казаха, че си им се изплъзнал.

— Имах нужда да остана сам, за да помисля.

— Казват ми и че с нещо ти се нравят тези машини пред нас.

— Те са последният писък на технологията — отвърна неясно Хигинс. Извърна поглед от питащото изражение на Бел и смени темата. — Трябва някак да убедя стачния комитет да спре кибритлиите.

— Боя се, че имам лоши новини — каза Бел.

— Сега пък какво е станало?

— Стачният комитет току-що е бил натоварен на частен влак към Моргантаун, Западна Вирджиния.

— Какво?

— Окръжният шериф на Алегени ги е предал на съд за убийството на Черния Джак Глийсън.

Раменете на Джим Хигинс увиснаха.

— Не те взривиха яхтата му.

— Знам — каза Бел, — тогава бяха в Чикаго. Но ще отнеме месеци да го докажем.

Хигинс се огледа къде да седне, не видя подходящо място и се взря безпомощно в Бел.

— Сега всичко зависи от мен. Но ми пречат на всеки ход.

— Може би Мери ще помогне.

— Не мисля — поклати глава Хигинс.

— Знаеш ли какво е намислила? — попита Бел направо.

— Пое по собствен път.

— В опасност ли е? — не отстъпваше Бел.

— Ако вярвах в Бог, щях да кажа „един Бог знае“ — Джим Хигинс вдигна поглед към огромната платформа за изсипване на въглища. Внезапно, за изумление на Бел, миньорът изправи гръб. Усмихна се леко, сякаш си взимаше окончателно сбогом с надеждата или самоилюзиите.

— Който е построил тази платформа, си разбира от работата. Превърнал я е в център на разпределение на въглища във всички посоки.

— Ефикасно е — рече Бел. — Чух, че заради това фалират по-малките въглищни депа.

— От това място можеше да излезе много красив парк.

— Моля?

— Вода от три страни, реката лъкатуши край него. На няколко спирки от града е. Представи си голямо виенско колело на мястото на тази платформа. Места за пикник… Басейн… Въртележки… Бейзболни игрища… Хиподрум…

Бел вдигна глава към скритото от дим небе.

— На човек ще му трябва много силно въображение да си представи всичко това.

— Представи си и палатковия ни лагер тук, вместо в Макийспорт. Иде зима. Ако можехме да окупираме това място, щяхме да го закрием. Промишлените пещи ще угаснат, хората ще измръзнат по домовете си.

— Започваш да говориш като сестра си.

— Може би тогава ще ни послушат… — той се обърна към Бел. — Не е нужно да го закриваме. Ако бяхме тук, в позиция да го закрием, биха видели опасността и биха започнали преговори. Ако можехме да ги заплашим с това, щяхме да се разберем за нещо справедливо и да се върнем на работа.

— Да, би могло да се случи — рече Бел предпазливо. Някой армейски генерал можеше да види ползата от плана на Хигинс: обградени от три страни от вода, щяха да са в по-добра позиция да защитават този терминал. Адмирал обаче щеше да види и че се вкарват сами в капан.

— Но как да преместя десет хиляди миньори от Макийспорт тук с всички частни ченгета, стачкоизменници и гвардейци по пътя?

Бел внимаваше да следва предупреждението на шефа и да не взима страна, но се притесняваше, че Хигинс си затваря очите за потенциалната опасност. Затова попита внимателно:

— А мъжете биха ли изоставили семействата си?

— Не… — поклати глава Джим. — Но, Айзък, това трябва да се случи. Трябва да намеря начин да ги докарам тук.

— Рисковете са огромни. Има и много жени и деца.

— По-рисковано е да останат там, където са сега. Лагерът в Макийспорт е в отчайващо състояние. Това е просто едно трамвайно депо. Има само няколко маси за пикник, място за плуване, закрити увеселения. Направено е за работници, които искат да прекарат приятен уикенд.

Бел кимна. Навред из страната трамвайните компании строяха паркове в края на маршрутите си, за да привлекат повече пътници натам.

— Но как са успели да влязат стачниците?

— Ченгетата в Макийспорт се направиха на ударени. С радост се съгласиха да останем извън границите на града. Сега обаче трамвайната компания заплашва да спре водата и тока. Пълна бъркотия е — твърде много хора са се струпали на едно място, хигиената е отчайваща, не можем да се грижим за болните. А тук ще сме в границите на Питсбърг. Наблизо има болници, лекари, чиста вода, храна, благотворителни организации и църкви, които да помогнат, репортери, които да видят всичко със собствените си очи. Не биха ли повлияли на кибритлиите?

— Но докато стигнете до тук, може да предизвикате клане.

— Ще трябва да поемем този риск — Хигинс стисна устни и изправи гръб.

Айзък Бел видя, че спокойният и умерен профсъюзен деятел е взел решение да поведе битка, която не биваше да започва — срещу бандити — стачкоизменници и частна полиция, подкрепена от щатската гвардия.

Напук на благоразумието и на заповедта на Ван Дорн, младият детектив рече:

— Знам по-добър начин.

— Какъв?

— Начина на Черния Джак Глийсън.