Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (13)

12

— Страшна армия ти е дал господин Ван Ворн, хлапе: два куци коня и един весел пияндурник.

— Уиш има дълги периоди, в които не близва — защити приятеля си Айзък Бел.

Уоли Кисли, който в яркия си кариран костюм приличаше повече на застаряващ амбулантен търговец, отколкото на частен детектив, се ухили на стария си приятел Мак Фултън.

Фултън, известен с ледения си поглед, винаги се обличаше в черно и приличаше на човек, когото никой с всичкия си не би попитал накъде е тръгнал.

— Ей, Мак, каква е разликата между пияницата и удавника?

— Де да знам, Уоли. Не знаех, че има разлика.

— Удавникът потъва във водата, а пияницата — в уиски.

— Хей, Уоли, а какво вика удавникът на случаен минувач? — не му остана длъжен Фултън.

— Хвърли ми въже!

— А какво вика пияницата?

— Хвърли ми бутилка!

И двамата избухнаха в смях и обърнаха очи към Бел.

Той не се смееше, а лицето му беше каменно.

— Работих с Уиш в Уайоминг и Ню Орлиънс. Умът му е остър като бръснач.

— Счупената бутилка също е остра.

— Помня също така как вие, куци коне, поехте обучението ми от господин Ван Дорн. И как не бяхте чак толкова куци, че да не можете сами да опразните бар, пълен с момчетата на Хари Фрост.

— Е, обучението ти приключи вече.

Бел разбра, че старите детективи не се шегуват. Кисли го изгледа сериозно. А Мак Фултън премина направо на въпроса.

— Кой ръководи екипа сега?

— Случаят е мой, аз го ръководя — отвърна Бел.

— Неотдавна ти сменяхме пелените в Чикаго — не се сдържа Кисли.

— Оттогава мина време и научих как да си ги сменям сам.

Двамата стари детективи мълчаха, а лицата им бяха помръкнали. Накрая Мак рече бавно:

— Човекът, които ръководи екип, трябва да може да сменя пелените на всички в екипа и да движи разследването напред.

— Виждате точно този човек.

— Виждам хлапе, което се бръсне едва от вчера! — отвърна Фултън.

— И ми говори с някакви френски думички — клъвна го Кисли. — „Провокатьор“?! Що за дума за някакъв келеш, който нахъсва тълпата?

— Да, защо не просто „надъхвач“?

— Или агитатор?

Противоречеше на вътрешните правила на Айзък Бел да удря мъже, два пъти по-възрастни от него, но в момента силно се изкушаваше да го направи.

В този момент на прага застана Алойзиъс „Уиш“ Кларк.

Беше едър и червендалест, но се движеше като котка почти безшумно.

— Здрасти, Уиш! — поздрави го Бел.

— Здрасти, хлапе — кимна му Кларк.

— Тъкмо обсъждахме кой ръководи екипа — осведоми новодошлия Мак Фултън.

Уиш Кларк не продума. Имаше малки сини очички, толкова хлътнали в подпухналите и осеяни със спукани морави капиляри бузи, че хората, свикнали да свързват уискито с помътен разсъдък и меланхолия, биха пропуснали пламъчетата на интелигентност и добродушие у тях. Кларк неочаквано се усмихна и отговори на въпроса, който се появи в главите и на тримата — откога Уиш стои на прага и какво от разговора е успял да чуе.

— Този случай е на Айзък. Следователно хлапето е шефът.

— Не само ония миньори имат нужда от профсъюзи — промърмори недоволно Уоли Кисли.

— И за да приключим темата — започна Уиш, известен с неумиращата си любов към английския език, — „келеш, дето настървява тълпата“ звучи твърде силно и неелегантно, „агитатор“ не се използва в този смисъл, а „надъхвач“ е твърде обща дума. „Провокатьор“, казано „по френски“, Уолт, а иначе казано „агент-провокатор“, описва точно това, срещу което Айзък подозира, че сме изправени. Умник, който подвежда едни недотам умници да извършат престъпления, които ще ги насадят на пачи яйца.

— С каква цел?

— С такава, която още не сме открили, следователю Кисли.

— По седлата, господа! — плесна с ръце Бел. Извади три билети от жилетката си и им ги раздаде. — Влакът тръгва от Западна Вирджиния. Всички на борда!

 

 

Мощният локомотивен фар осветяваше пътя на един влак с шейсет вагона руда, който тракаше по релсите от златните мини „Крипъл крийк“ на Пайкс пийкс покрай Колорадската планинска верига към обвития в дим Денвър. От железопътното депо „Аурария“ на влака се качиха няколко пинкертъни.

Три хиляди служители от топилните бяха напуснали работните си места. Това бе първата стъпка в общата стачка, водена от Западната миньорска федерация, с искане за осемчасов работен ден за всеки член на който и да било профсъюз, обвързан с Федерацията. Пинкертъните поставиха въоръжени пазачи при машиниста и поеха контрол над влака, докато стигне до топилня „Найрън“.

Джим Хигинс беше част от живата верига от над хиляда души, която блокираше релсите. По негово мнение — не че кибритлиите го питаха за каквото и да било, повреждането на топилнята беше голяма грешка, а стачката като цяло, макар да имаше потенциала да се разрасне до всеобща, оставаше в чертите на Денвър и тънеше във всеобща горчивина.

Собственикът Найрън — заядливо старче, мразено и от работниците си, и от останалите собственици на топилни в Скалистите планини, заради това, че ги бе изтикал от бизнеса, благодарение на огромното си съоръжение, подхранвано от евтини въглища, не беше в настроение да се пазари.

Стачниците бяха спрели да захранват пещите с въглища. Стопената руда се беше втвърдила и беше задръстила топилнята. Всички съоръжения бяха напълно безполезни, докато огромната маса от руда, шлака и злато не се разчистеше. Найрън беше наредил влакът с рудата да спре в железопътното депо на топилнята, готов да изсипе товара си в пещите в мига, когато евтината работна ръка приключеше с почистването.

Пинкертъните наредиха на машиниста да не спира, въпреки живата верига на релсите.

— Вървете на майната си! — изруга машинистът. — Няма да избия онези момчета!

— Нито пък аз — и огнярят скръсти огромните си ръце пред гърдите си.

С по един удар с пистолет детективите свалиха и двамата на пода на локомотива. Друг машинист, когото бяха взели със себе си, пое управлението на локомотива.

— Не виждам нищо зад копелетата — каза той.

— Откъде да знаем, че не са махнали релсите?

— Мини през тях! — наредиха отново пинкертъните.

Един от тях дръпна свирката и я завърза, за да не спира да пищи. Влакът се носеше като отвързан от ада призрак, а стрелците от двете страни на локомотива откриха огън.

Работниците прибраха ранените и се разбягаха.

Пинкертъните продължиха да стрелят. Накрая на релсите не остана никой, ако не се броят телата по тях. Влакът увеличи скоростта. Неспособни да го спрат, разбеснелите се стачници се заеха да се надвикват със свирката. От насипа край релсите полетяха камъни и задрънчаха по локомотива, счупиха фара и събориха единия от стрелците.

Водачът на пинкертъните извика на машиниста:

— Не спирай преди да преминем портала, иначе ще ни се нахвърлят!

Порталът се намираше оттатък железен мост, под който бяха гетата на работниците.

Пинкертъните вече бяха убедени, че са успели да преминат, но от тълпата на безпомощно беснеещите хора ненадейно се отдели един герой — дребен, навярно момче, повлякло тежко гребло за чистене на шлака.

— Какво, мамицата му… Спрете ги! Не му давайте да премести стрелката!

За стрелеца в локомотива беше ясно каква опасност ги грози. Мъжът вдигна уинчестъра и стреля. Куршумът пропусна момчето, но изби греблото от ръцете му. Момчето го вдигна и отново затича към стрелката. Мъжът се прицели внимателно и натисна спусъка бавно и леко. Едновременно с излитането на куршума три камъка улучиха стрелеца. Той изпусна пушката и падна от локомотива, а след това с писъци се озова под колелетата.

Куршумът пропусна момчето, рикошира от една от подпорите на моста и премина през прозореца на кулата до портата.

Момчето изтича пред влака и втъкна греблото в стрелката.

На сто метра от безопасността на портала, локомотивът дерайлира. Мощните механизми на колелата прерязаха греблото като наденица, но късовете от него, попаднаха между колелата и релсите и успяха да ги раздалечат със сантиметър-два. Колелата се изплъзнаха от тях.

Локомотивът се прекатури през моста, повличайки товара си и се стовари в гетото, право върху покрива на магазина на компанията на Найрън.

 

 

— Какво те притеснява, Джим? Добре се справихме днес.

Джим Хигинс вдигна поглед от бюрото си в залата на профсъюза. Местните секретар и вицепрезидент току-що бяха влезли, добре напоени с бира.

— Имаш предвид добре, ако не броим осмината ранени в болницата и двамата мъртви? — попита той, макар не само това да го тревожеше.

— Загинаха като герои.

— И като говорим за герои, този малкият не беше ли най-големият герой?

— Някой виждал ли го е оттогава? — попита Хигинс.

— Не, но трябва да го намерим, момчето заслужава медал.

— Добре е направило, че се е покрило. А най-добре ще е направо да изчезне от Денвър.

— Ако има капчица мозък в главата, сигурно вече е на половината път към Сан Франциско — съгласи се Хигинс, с надеждата, че е прав. Още в първия миг, в който зърна силуета с греблото, той имаше кошмарното усещане, че „малкият“ не беше нито мъж, нито момче, а нежната Мери Хигинс.

Джим разпратил телеграми до приятели в Чикаго и Питсбърг, където би следвало да е отишла сестра му, но досега нито един от тях не я беше виждал. В подобни моменти много му се искаше да не беше атеист, защото не му оставаше нищо друго, освен да се моли.

— Братко!

И ето я и самата нея! Слава богу, не с панталони и кепе, а в опърпана пола и с дамска шапка с перо.

— Мери! — Джим скочи от стола. — От кога си в града?

Мери забеляза почервенелите лица на секретаря и вицепрезидента и отвърна:

— Току-що дойдох с влака. Надявах се да те открия. Как вървят нещата?

— Господа, това е сестра ми Мери — представи я Джим на двамата мъже.

Те почти счупиха ръцете си от бързане да свалят шапките си и обърканите им и неловки движения за пореден път напомниха на Джим как другите мъже виждат сестра му. Казаха и, че стачката върви чудесно и че несъмнено ще спечелят. Хигинс мълчеше. Едва когато двамата с Мери останаха сами в квартирата му, той и каза истината.

— Нещата не вървят добре. Стачката остава локализирана само в Денвър и по всичко изглежда, че няма да се разрасне.

— Видях Мама Джоунс в Чикаго — започна Мери.

Мама Джоунс беше дръзка стара предводителка на протести открай време и беше истинско вдъхновение и за двама им.

— Надяваше се да успееш да убедиш Западната федерация да се обедини с миньорите от изток, в Пенсилвания и Западна Вирджиния — продължи Мери.

— И аз така се надявах — отвърна тъжно брат й.

— Каза, че всички мини се държат от хора от Уолстрийт и щом те са обединени, профсъюзите трябва да се надигнат едновременно. Собствениците имат мини навсякъде из държава. Ние също би трябвало да сме навсякъде.

— Каза, че си стигнала до Денвър едва тази вечер.

— А какво да кажа? — отвърна Мери без окото и да мигне.

— Например, че не ти дерайлира онзи влак.

— Защо?

— Можеха да те убият.

— А теб можеха да те убият в Глийсънбърг.

— И щяха, ако онзи млад миньор не ми се беше притекъл на помощ.

— Миньор! — възкликна Мери. — Айзък Бел е пинкертън!

Джим Хигинс тръсна глава, сякаш думата „пинкертън“ беше хапещо насекомо.

— Не може да бъде! Не е възможно!

— Със собствените си очи видях.

— Каза ли, че е пинкертън?

— Не. Каза, че е от някаква друга агенция… „Ван Дорн“, мисля, че беше.

— Има голяма разлика — обясни Джим. — „Пинкертън“ дават стачкоизменници под наем на собствениците. „Ван Дорн“ никога не са го правили.

— А чувал ли си някой от „Ван Дорн“ да работи за профсъюз? — стрелна го Мери.

— Бел ти помогна да избягаш, нали?

— Бел е шпионин, братко, и ни измами. Не е по-добър от останалите.