Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (12)

11

Натрапникът заинтригува Джеймс Конгдън.

Можеше мигновено да повика помощ по някой от телефоните на бюрото си. Или сам да застреля мъжа с револвера, който държеше винаги до себе си. А можеше да активира и „бариерата срещу луди“. Но засега Конгдън беше по-скоро любопитен. Защо подобен елегантно облечен мъж би се промъкнал през задния вход.

Сякаш за да докаже, че притежава също толкова изискан вкус за изкуство, колкото и за дрехи, мъжът направи коментар на скулптурата в кабинета, сякаш наистина разбираше за какво говори.

— Оценявам познанията ви за античното изкуство — рече непознатият.

Съдия Конгдън отвори тръбата, през която даваше нареждания на хората си в останалите помещения.

— Антично ли? Фукате се единствено с невежеството си. Огюст Роден направи тази скулптура преди две години.

— Но за разлика от оригинала, тази по-съвършена репродукция, която сам сте поръчал, показва мъжките форми в класически гръцки стил — непокрити, вместо скрити зад някой крайник.

Конгдън изсумтя:

— Превзет начин да кажеш, че му се виждат въдицата и тежестите.

Натрапникът сякаш свали за миг изисканата си маска.

— В присъствието на подобна красота — рече сковано той, — предпочитам да се изразявам „превзето“.

Конгдън извади пистолета си.

— А аз пък не знам кое предпочитам. Дали да наредя да те пребият до смърт, или да те застрелям сам, който и да си ти.

— Привилегия на богатите е да избират — отвърна Хенри Клей. — Но бихте пропуснал най-голямата възможност в живота си. Ще ви отправя неустоимо предложение.

— Рядко се изкушавам.

— Но когато се изкушите, сър, обикновено се възползвате.

Клей хвърли многозначителен поглед на страстните любовници на Роден. След това кимна одобрително към бронзовата статуетка на бюрото на съдията, която изобразяваше последната му съпруга, разголила сластните си форми.

— Казвам се Хенри Клей. По рождение съм син на художничка, а по занаят — частен детектив. Не ви заплашвам с нищо, само ви предлагам възможности. И го правя с цената на голям личен риск, защото наистина може да наредите да ме пребият или убият.

— Значи си падаш по залозите?

— Да, сър. Залагам живота си, че ще прозрете що за възможност ви предлагам.

— И каква е тя?

— Да унищожите миньорските профсъюзи „Обединени миньори“ на изток и „Западната федерация на миньорите“ на запад и да ги спрете веднъж завинаги. Ще минат двайсет години, преди на континента отново някой миньор да посмее да направи профсъюз, камо ли да организира стачка. Ето ви и добавката. Ще знаете предварително в какви браншове да инвестирате, браншове, които ще процъфтят, когато унищожите профсъюзите.

— И как ще стане това?

— Всякак. Нямам задръжки.

Конгдън поклати глава.

— Не! Рискувам всичко, ако те заловят и се раздрънкаш.

— И какво ще струва думата на един нищо и никакъв детектив срещу тази на великия съдия Конгдън?

Конгдън го прикова с поглед.

— „Великият съдия Конгдън“ възнамерява да стане президент на САЩ. За нещастие, това означава да убедя невежите, че срещу мен и дума не може да се каже.

— Може да скрепим сделката си с по едно кимване. Без подписи и без договори. Няма как да се запише кимване.

— Без договор разчиташ на напълно неоснователната надежда, че някак ще те възнаградя. Ами ако не го направя?

— Нямам нужда от възнаграждението ви.

— Защо тогава?

— Ето от какво имам нужда — прекъсна го Клей и започна да отброява на пръстите си с добре поддържани нокти. — Неограничени средства, за да свърша работата. Определена информация, която само вие притежавате. Пропуски за всички железопътни линии и използване на частни влакове. Разрешение да изпращам и да получавам съобщения по частните телеграфни линии на брокерите ви.

— Забранено било от Междущатската търговска комисия външни лица да използват тези линии — прекъсна го Конгдън със саркастичен тон.

Клей се засмя. Брокерите се сещали за закона само когато им е изгодно.

— Скоростта и поверителността са част от добрия бизнес — добави той.

Чудесно знаеше, че няма да му се налага да напомня на Конгдън как собствениците и ползвателите на частни линии могат да изпреварят конкурентите си, които си служат с по-бавните обществени линии на „Уестърн юниън“.

— Във всеки град, в който действам, ще обменяме информация бързо и поверително през бюрата ви там.

— Това може да ме издаде — рязко му напомни Конгдън.

— А инвеститор от вашия калибър не държи ли контролни пакети акции във фирми за частни телеграфни услуги?

Конгдън пренебрегна комплимента и попита:

— Но какво ще получиш ти от всичко това?

— Репутация. Ясно е, че ще ми се отплатите богато, когато успея. Но дори да не го направите и да ме измамите, няма да има значение. Ще съм във вътрешния кръг.

— Как?

— Агенция „Хенри Клей“ ще представлява президенти и крале, когато управниците на тази страна научат кой се е справил с профсъюзите. Когато вие станете президент, позицията ми ще укрепне още повече.

Конгдън премисли предложението на Клей. Умееше да преценява хората изключително точно. Мъжът внушаваше уважение дори само с външния си вид, а освен това притежаваше поглед на човек, който умее да довежда докрай това, с което се е захванал.

— Защо си толкова сигурен, че предложението ти ще ми хареса?

— Защото ви проучих, съдия Конгдън. Разбирам ви. Аз съм най-добрият детектив в страната.

— Мислиш, че ме познаваш, така ли? Я погледни пак статуята. Внимателно се вгледай в Целувката. Виждаш ли нещо необичайно?

Хенри Клей се вгледа. Приведе се към мрамора и очите му обходиха внимателно страстната прегръдка между мъж и жена.

— Виждам великолепна статуя.

— Привлича те, нали?

— Наистина. Всъщност съм по-близо до нея, отколкото бях преди миг. Но какво точно искате да видя?

— Вдигни глава!

Прозорецът на тавана, през който светлината галеше мрамора, беше обрамчен от гипсов фриз, осеян с дупчици.

— Виждам дупчици във фриза. Почти незабележими са.

— Сега свали поглед.

— Не разбирам, сър.

— Свали поглед!

Клей стоеше на мраморен кръг, също осеян с подобни дупчици.

— Ще ви кажа две неща за богатството, господин „Най-добър детектив“ — рече Конгдън. — Богатството привлича откачалки. Старият ми приятел Фрик беше прострелян и за малко да умре, заради един луд, който нахлу в кабинета му преди десет години. Тогава се замислих за собствената си безопасност. Разбирате ли сега какво ви казвам?

— Казахте „две неща“.

— Според общото схващане, въглищата са източник на всички богатства. Като повечето общи схващания и това е напълно погрешно. Въглищата са просто гориво. Засега е най-доброто гориво, но скоро ще го измести по-добро гориво. Нефтът започва да надига глава, но учените ще измислят нещо още по-добро, без съмнение. Истинският източник на богатства през последните сто години, както и през следващите сто, ще е парата — горещата пара, създадена от кипяща вода, която пък се нагрява от най-евтиното и богато в дадения момент гориво — дърва, въглища, нефт, каквото измисли науката след това… Парата задейства буталата в локомотивите. Парата върти турбините, които създават електричество. Парата нахлува в тръбите на модерния градски здания като моето, за да ги отоплява.

Конгдън се пресегна към бронзовата статуетка на жена си и я погали с изкривените си от артрит пръсти.

— Парата попарва плътта. Парата от най-простия чайник може да опари ръката ти толкова жестоко, че да не можеш да си представиш по-силна болка. Скоро след нападението над Фрик, една десетсантиметрова вертикална тръба в сграда като тази се счупила. Парата минала през стените, все едно били от хартия. Всички хора в злощастния офис загинали моментално. Намерили ги още на бюрата им, плътта им омекнала и сварена, кошмарна гледка. Това ме накара да се замисля за нападението над господин Фрик. Това, което е трябвало да монтира в кабинета си — и каквото съм монтирал в своя, е захранвана от пара „бариера срещу луди“.

Конгдън сви юмрук около статуетката.

— Забелязваш ли нещо необичайно по тази статуетка?

Клей се вгледа по-внимателно и видя какво е пропуснал. Фигурката бе прикрепена към бюрото.

— Виждам малка панта.

— Която превръща статуетката в ръка. Когато я дръпна, ще отворя вентил, през който ще преминат сто шейсет и пет градуса по Целзий под формата на пара, право от централното котелно отделение на улица „Кортланд“ и ще се окажат върху кожата ти, най-добър детектив Клей.

Хенри Клей отново погледна дупчиците по пода и тавана.

— Ще се свариш за секунди. Най-дългите и най-ужасяващи секунди в живота ти.

— Парата ще убие и вас.

— Нищо подобно! Дупчиците са изчислени така, че да пуснат достатъчно пара само за теб.

— Добре — рече Клей, — хванахте ме натясно. Ако дръпнете ръчката, мъртъв съм.

— Болезнено мъртъв!

— Болезнено мъртъв.

Джеймс Конгдън държеше здраво ръчката и не отлепваше поглед от Хенри Клей. Не можеше да не признае, че в този тип имаше нещо — дори да изпитваше страх, Конгдън не го виждаше. Всъщност, истинската сила сред останалите качества на Клей беше да вижда ясно неизбежното и да го приема спокойно. Контролен пакет акции, вложен в подобен човек, си беше солидна инвестиция.

— Ако ти дам неограничени средства, поверителна информация, достъп до всякакви железопътни и телеграфни услуги, как ще използваш всичко това?

— Само аз знам подробностите.

Конгдън се намръщи.

— Смелчага си, щом не отстъпваш в подобна ситуация. Или пък си идиот.

— Предпочитам да мисля за себе си като за решителен човек — отвърна Клей, без изобщо да се замисля. — В този свят може да се разчита само на решителността. Това е моето предложение и повтарям: подробностите ще са известни само на мен.

— Да предположим засега, че тактиката е ваша работа — прие Конгдън. — Ами стратегията?

— Нужно ви е да унищожите профсъюзите. Вестниците вече са на ваша страна. Те ще разкажат онази история, която вие пожелаете. А аз ще ви осигуря историята.

— Каква е историята?

— Собствениците, които Бог е преценил да възнагради със собственост, ще защитят онова, което им принадлежи, и свободата си от убийци-агитатори.

— И как ще започне тази история?

— С война в мините.

— Как?

— Знаете ли за инцидента при мина №1 на Глийсън?

— Един вагон се изплъзнал, няколко работници умрели и четири дни производството било спряно. Ти ли беше в дъното?

— Както и в края. Преди миньорите да се върнат на работа, изпепелиха затвора и съдилището на Глийсън. Бих нарекъл това малка война.

— А аз добро начало — съгласи се Конгдън. — Направо като трипъла на Хари О’Хейган.

— Хоумрън, ако се брои и пожарът.

— Дори по-добре от О’Хейган. Но съм дълбоко разочарован.

— От какво, сър?

Джеймс Конгдън въздъхна театрално тъжно.

— Бариерата ми за лунатици ще трябва да почака друг лунатик — каза той, пусна ръчката и направи жест на Хенри Клей да седне до него.