Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (7)

6

— На въжето!

Бел изкачи стъпалата на съда, точно когато развилнялата се тълпа започна да иска линч.

— Да увисне!

— Убиец!

— Шпионин!

— Я се спрете!

Бел имаше мощен глас и когато викна, думите му стигнаха до най-отдалечените хора в множеството. Бел вдигна ръце и сякаш стана двойно по-висок. Заговори бавно, отчетливо и силно:

— Джим Хигинс не е шпионин! Джим Хигинс е честен и работлив човек, като всеки от нас!

— Шпионин!

Бел посочи с показалец миньора, който бе извикал.

— Кой ти каза, че Джим е шпионин? Хайде, човече, кажи ни! Някой, когото познаваш? На когото вярваш? Кой?

Миньорите се спогледаха и после отново впериха очи в Бел.

— Джим Хигинс е толкова човек на компанията, колкото и всеки от вас!

Мъжъте стояха нерешителни и объркани. Отзад обаче някой се провикна:

— Убиец! Убиец!

На гаснещата светлина на деня не се виждаше кой вика. Сенчест силует с нахлупена над очите шапка се понесе през тълпата. Още десетина души подеха:

— Убиец! Убиец!

Както стоеше на стълбите, Бел видя тълпата, която като вълна заприижда към затвора.

Охраната на затвора отстъпи назад.

— Стойте на поста си, хора! — извика им Бел.

— Убиец!

Ченгетата се разбягаха. Вече никой не стоеше между затвора и тълпата, освен един млад детектив от агенция „Ван Дорн“.

Бел извади армейски колт от палтото си и го насочи към тълпата. После заяви хладно:

— Ще застрелям първия, който пристъпи насам!

Мъжете отпред, които бяха достатъчно близо, за да видят очите му, му повярваха веднага. Поколебаха се и отстъпиха назад.

„Джо, проклет самодоволен добряк!“ изруга наум Хенри Клей, сякаш големият детектив го гледаше сурово иззад бюрото си или иззад дулото на пистолета си.

„Добрината привлича добрина. Глупаците — глупаци!“

Клей бръкна под размъкнатото си палто. Глупак или не, изправен на върха на стълбите, Бел приличаше на герой. Само с няколко думи успя да разколебае хората, готови да линчуват Хигинс. Клей успя отново да ги разгорещи, но сега младият детектив държеше пистолет. Време бе да спре този младок, преди да е съсипал всичко.

Под мишницата си Клей държеше първокласен „Колт Бисли“, 45-и калибър, изработен съвършено. В правилните ръце и от това разстояние, пистолетът беше смъртоносен като пушка. А Хенри Клей бе обучен от майстор-стрелец и се бе упражнявал с пистолета също толкова много, колкото и с рязана пушка и с дългобойна с пушка, с нож и с юмруци. Нямаше никакво съмнение, че неговите ръце са правилните.

Айзък Бел видя, че въпреки колебанието в първите редици, някой си проправя път през тълпата.

Мери Хигинс! Тя разблъскваше хората, а после се затича по стълбите, за да застане до него.

— Ако имаш пистолет — каза Бел, — дай ми го и се разкарай, докато още можеш да го направиш.

— Нямам нужда от пистолет.

— Значи си по-голяма мечтателка и от брат си… Залегни!

Проблесна дуло. Бел дръпна Мери и я събори на земята. От задните редици на събралата се тълпа изтрещя изстрел. Куршумът отнесе кепето на Бел. Не се видя кой стреля, нито дали ще стреля отново. Но сигурно щеше. Отново проехтя изстрел и младият детектив се препъна. Куршумът беше пробил палтото му и остави горяща диря по гърдите му. Бел обаче се изправи и насочи колта си към тълпата. Обходи с поглед множеството, но не успя да различи нападателя. Видя обаче, че вторият изстрел окуражи гневните миньори. Натискани от мъжете зад себе си, миньорите от първия ред занастъпваха напред.

Бел натисна спусъка и стреля четири пъти, като дърпаше ударника с лявата си длан след всеки изстрел. Стори го толкова бързо, че четирите изстрела се сляха в един.

Куршумите прелетяха над мъжете. Те скриха глави, а някои се спуснаха към каквото прикритие можеха да намерят. Ветерани от Испанската война, които имаха опит в подобни ситуации, направо се метнаха по лице в калта. Тълпата отстъпи и Бел и Мери се спуснаха по стъпалата към затвора — неголямо мазе с нисък таван, в което се примесваха гнилия дъх на реката и острата миризма на керосиновите лампи, които го осветяваха. В трепкащите им пламъци се виждаха грубо сковано дървено бюро, рафт за оръжия, две килии и тъмен коридор, който водеше към заден изход или поне така се надяваше Бел. Той бързо залости вратата.

Джим Хигинс ги наблюдаваше от килията си, стиснал здраво пръчките на решетката. Бел мерна на оръжейния рафт връзка ключове и двуцевна пушка. Отключи килията и натика пушката в ръцете на Хигинс. Джо се втренчи в оръжието така, сякаш Бел му беше подхвърлил змия.

— Не се цели в никого. Шумът ще ги уплаши достатъчно.

— Добре ли си, Айзък? Имаш кръв по палтото.

— Нищо ми няма!

Бел усещаше ребрата си като след десет рунда с някой панаирен Херкулес, обучен да удря в гръдния кош. Но поне можеше да диша, значи нито едно ребро не беше счупено.

— Идват! — викна в този момент Мери. Тя грабна един фенер от бюрото и го вдигна така, че да освети дъното на коридора. После тръгна натам.

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Бел дръпна пушката от ръцете на Хигинс. Мери се зададе с бързи стъпки:

— В дъното има врата и стълба към брега на реката.

— Колко души има там?

— Нито един. Твърде стръмно е.

— Вземи брат си!

Мери хвана Джим под ръка и освети пътя към изхода. Бел ги следваше отзад. Тълпата заблъска с някакъв импровизиран таран. Бел натисна спусъка и пушката изрева. Блъскането спря за миг.

— Вървете! — обърна се Бел към Мери и Джим. — Аз ще ви прикривам.

Оставаха му един патрон в пушката и един в револвера. Джим Хигинс заслиза по дървената стълба, която спуснаха към брега. В този момент вратата подаде и през нея се показа здрав кол от ограда, който мъжете отвън явно бяха използвали за таран.

Бел стреля отново с пушката и колът се търкулна на пода на затвора, сякаш мъжете, които го държаха, се бяха разбягали.

— Хайде! Тръгвай! — повтори той на Мери. — Май ги уплаших достатъчно.

Вместо обаче да последва брат си, Мери изтича към вратата и хвърли лампата. Тя издрънча върху бюрото на тъмничаря. Керосинът се подпали, бюрото пламна, а след него и втората лампа. Мери се спря за миг в коридора и силуетът й на фона на оранжевите пламъци се запечата в съзнанието на Бел. Красотата й спираше дъха му.

Горящият затвор, който трябваше да спре тълпата, всъщност погуби шансовете на тримата. Щом слязоха по стълбата и тръгнаха по брега на реката, пламъците вече бяха обхванали цялата сграда и разпръскваха нощната тъма.

— Ето ги!

— Дръжте ги!

Тълпата се втурна покрай временните навеси по горната част на брега. Бел, Мери и Джим стигнаха до реката и краката им заджапаха в плиткото. Пред тях се виждаше кей за шлепове, където връзваха празните съдове за през нощта. Улицата към кея се сливаше с улица „Пристанищна“, която се спускаше от миньорското градче. Тълпата щеше да поеме именно по нея и да пресече пътя им при кея.

— Нямаме шанс! — каза Джим. — Те искат само мен. Ще остана тук, а вие двамата преплувайте.

Реката беше бърза и широка почти двеста метра. Черните и като катран води с носеха на мощни талази. Бел беше отличен плувец и с малко късмет можеше да се справи. Мери се опитваше да не показва страха си, ала въпреки това й личеше колко много се притеснява дали ще успее да преплува реката.

— Стойте тук! — нареди им Бел с глас, нетърпящ възражение. Огледа се, откри едно сносно временно скривалище зад един каменен вълнолом и почти насила ги натика там. — Сега се връщам!

Айзък се затича, като прескачаше препятствията, осветени от пожара, и стигна до кея. В края на върволицата от шлепове имаше малък влекач, който можеше да ги издърпа. Бел скочи на първия шлеп и се затича по планшира му. Само едно леко подхлъзване и щеше да се озове във водата.

— Ей го там!

Бел прескочи от първия на втория шлеп и затича още по-бързо. Почти не чуваше виковете на хората зад гърба си, приковал поглед в редицата от шлепове и най-вече в мъждукащата светлинка на парния влекач. Скочи на него от последния шлеп и освободи въжетата му. Течението незабавно го подхвана и го повлече в мрака, далеч от тълпата, но и от вълнолома, където го чакаха Джим и Мери.