Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (4)

3

— Тази верига беше чисто нова — каза отговорникът по механизмите в мината, огромен мъжага с телени очила. — Лично аз съм я слагал. Не може да се скъса.

— Казват, че и едно слаба брънка е достатъчна, за да се скъса — отвърна Айзък Бел.

Двамата мъже стояха до лебедката на върха на склона и пред очите им релсите се спускаха стръмно към входа на мината. Неколцина механици трескаво монтираха временни вентилатори, а стотина спасители стояха и ги чакаха да свършат, за да се прочисти мината от отровните и запалими газове. Едва тогава щяха да влязат в галериите, където бяха останали другарите им.

Механикът се наежи.

— Не слагам слаби брънки, синко! Оглеждам всяка една по отделно.

— Чудя се — каза Бел, — дали пък кабелът не се е скъсал.

— Много се чудиш, господинчо!

Бел се усмихна приятелски и в сините му очи разцъфна нещо теменужено.

— Понеже аз карах влакчето до дъното на мината, ми е много чудно кой и защо го пуснал надолу.

— А! Ти си тоя, дето се е опитал да го спре? Дай да ти стисна ръката, синко! Смело момче си!

— Ще ми се да бях успял — отвърна Бел. — Но се чудех…

— Не се чуди, кабелът си е наред. Ела да видиш!

Механикът поведе Бел към огромна макара, около която бе навит дебел почти три сантиметра стоманен кабел. Пръстът му посочи здрав възел на края.

— Ето този накрайник пречи на кабела да заяжда. Виждаш ли, че накрайникът е непокътнат? Обезопасителите също не са помръднали.

— Значи все пак се е счупила брънка във веригата.

Механикът поклати глава.

— Ако успеят да извадят веригата от бъркотията долу, обзалагам се, че е здрава като в деня, когато я сложих. Направена е от стомана с примеси на молибден. Знаеш ли какво е това, синко?

Бел знаеше, но прост работник — сигурно не, затова поклати глава.

— Чувал съм, но не знам точно какво е.

— Сплав, създадена от френски металурзи. Много по-здрава е от обикновената стомана. Молибденът не се чупи.

— Тогава как се е случило? — попита Бел.

— Може да е била скобата.

— Каква скоба?

— Въртящата се скоба, която свързва кабела с веригата. Правим я такава, за да се захваща кабелът по-лесно, а се върти, за да се разпределя тежестта. Обзалагам се, че тя е подала.

— Често ли се чупят тези скоби?

— Никога! Е, почти никога…

— А дали не е била твърде малка за целта?

— Не! Сам съм я слагал. Издържа по-голяма тежест от тази която трябва да крепи. Не мога да си представя какво е станало…

Бел тъкмо се чудеше дали има някакъв достатъчно учтив начин да попита механика още нещо, за да продължи разговора си с него, когато при тях се появи един от охранителите на мината и изгледа Бел подозрително.

— Какво си плещите вие двамата?

Механикът не се стресна. Беше ценен кадър и си знаеше мястото. Но Айзък Бел, нищо и никакъв миньор, трябваше да отстъпи, освен ако не събереше смелост да го погледне в лицето с риск за работата си и да му каже да върви по дяволите.

Бел обърна гръб на охранителя и закрачи надолу.

— Къде отиваш, бе? На теб говоря!

— Поправиха вентилаторите — обади се през рамо Бел. — Отивам със спасителите. Ти ще дойдеш ли?

Охранителят не искаше да влиза в мина, пълна с отровни и запалими газове, и не отговори. Бел се присъедини към спасителите, които вече опъваха нови кабели от динамото и работеха здраво с кирките и електрическите бургии, за да разчистят извозния тунел и галериите.

 

 

Когато последното тяло беше изнесено, изтощените спасители поеха към повърхността. Бел угаси челника си и сви в една галерия. Лампите на останалите избледняха нагоре по извозния тунел. Когато и последната светлинка изчезна, Бел запали отново челника си и пое по следите на странната авария.

В досегашното си разследването не беше попадал на нещо, което да му подскаже, че в мината има саботьори от профсъюзите. И май че вече знаеше защо. Седмици наред работи под земята, току-що оцеля след срутване и в главата му все по ясно се оформяше съмнението дали саботьорите, заради които бе наета неговата агенция, изобщо съществуват.

Нямаше съмнение, че откакто има спорове между работници и работодатели има и саботажи и други изблици на насилие — престрелки с пенсилванската служба по въглищата и желязото, юмручни боеве, побои с палки, включително дерайлирали локомотиви и взривени мостове. Много стоманолеярни спираха работа и металът изстиваше и се съсипваше или просто някой взривяваше пещите им. Шлепове и влекачи бяха пускани да плават безпризорно по реките, подпалваха фабрики, късаха телеграфни жици, имения на минни магнати изгаряха до основи, конни полицаи се врязваха в редиците на стачниците като кавалерия по време на война, картечници обстрелваха палаткови лагери…

Но в мината, дълбоко под повърхността, саботажът си беше чисто самоубийство. Самият саботьор би загинал, смазан от срутванията, задушен от отровните газове или изгорен, ако газовете се възпламенят.

Но преди да докладва на шефа си, господин Джоузеф ван Дорн, млад детектив като Бел, особено при първия си самостоятелен случай, трябваше да е абсолютно сигурен, че инцидентът е бил случаен. А за това бяха нужни доказателства.

Доверявай се на видяното, а не на това, което се очаква да видиш — това бе първият му урок в дългото чиракуване при ветерани като Уиш Кларк, Мак Фултън и Уолтър Кисли. Урок, който и Джоузеф ван Дорн повтаряше постоянно.

Бел закрачи надолу към дъното на тунела и обходи със светлината от челника си разкривените останки от вагонетките, които се бяха разбили в още необработения залеж. Последната вагонетка, която така го подмяташе насам-натам, докато летяха надолу, по пътя нагоре всъщност бе първата и точно към нея бе прикрепена веригата. В предната част на вагонетката, в левия и в десния и край имаше халки, през които минаваше веригата. Тя се беше счупила точно по средата. Бел не откри каквато и да било скоба. А от счупената брънка на веригата намери само едната половина, здраво забита в съседната. Когато се опита да я откачи, се поряза.

Като смучеше пръста си, Бел огледа острия ръб. Брънката се беше счупила по дължина и би следвало ръбът да е нащърбен, но той бе гладък и остър като бръснач.

Явно някой бе помогнал на брънката да се счупи. Бел я извади и я прибра в джоба си. После потърси липсващата скоба. Сигурно бе паднала между траверсите.

Търсеше, докато маслото на лампата му почти свърши, но така и не я откри. Още една загадка. Явно скобата се бе измъкнала от счупената брънка. Но как е минала през накрайника, който механикът му показа?

Докато крачеше към изхода на мината Бел си спомни за ченгетата, които го наблюдаваха. Не си струваше да рискува да го спипат с брънката, ако го накарат да си изпразни джобовете. Бел се огледа и я мушна в малка пукнатина между една от подпорите и въглищния пласт. Отбеляза си мястото — четири подпори над най-дълбоката от страничните галерии, и бавно пое към изхода. А дали подпорите не бяха три?

Върна се и ги преброи отново, докосвайки всяка една по отделно. Четири. Косата му настръхна. Имаше фотографска памет. Как би могъл да забрави броя на подпорите за броени секунди? Наоколо цареше странна тишина. Нещо се бе променило. Вентилаторите бяха спрели.

Газовете отново се събираха. Нищо чудно, че главата му се мае. Бел се обърна и се запрепъва нагоре към изхода. Ако беше газ гризу, нямаше никакъв шанс. Щеше да го повали за секунди. А може би е бял газ от угасените пожари? Оставаха му минути, вероятно по-малко от десет.

Бел се затича тромаво. Главата му пулсираше, а сърцето блъскаше в гърдите му. Имаше чувството, че отровните газове го преследват, разбиват се като приливни вълни, надигат се, разплискват се, обвиват ботушите и коленете му, дърпат го назад и надолу. Напрягаше сили и се опитваше да тича все по-бързо, а гаснещият му фенер хвърляше бледи сенки по траверсите.

Нещо проблесна под краката му. Лежеше под дясната релса, почти скрито. Бел се спря и се вгледа надолу, като се опитваше да подреди мислите в натежалата си глава. Скобата? Дали не му се привижда? Или наистина има парче от нея точно под краката му? Да се наведе ли? Имаше чувството, че ако го стори, няма да успее да се изправи. Виеше му се свят. Но беше важно да го направи. Саботьорът…

Бел събра сили, наведе се и се подпря на едно коляно. Посегна към парчето метал, но внезапно върху ръката му падна сянка.

Айзък Бел вдигна глава.

Погледът му срещна чифт златни очи — едновременно далечни и пронизващи като на дебнещ вълк. Челюстите между очите се превърнаха в юмрук. Явно газовете бяха размътил разсъдъка му. Бел понечи да се изправи. Трябваше да избяга. Юмрукът го връхлиташе със силата на бясно движещ се локомотив. Ръцете на Бел се вдигнаха от само себе си, за да блокират и отвърнат на удара. После нещо сякаш експлодира дълбоко в главата му и пред очите му притъмня.

 

 

Айзък Бел се събуди от лек повей, който галеше лицето му.

Лежеше по гръб между две релси. На грапавия таван над главата му мъждукаше електрическа крушка. Болеше го главата, болеше го и челюстта. Надигна се. В съзнанието му се върнаха спомените за спрелите вентилатори и опитите му да избяга от натрупващите се газове.

Сега вентилаторите работеха и вкарваха свеж въздух в галериите. Бел се изправи и се заизкачва по тунела, а умът му се луташе сред спомени — съновидения.

Спомни си, че откри счупената брънка от веригата и я скри в цепнатина между една от подпорните греди и стената. Четвъртата греда над най-дълбоката галерия. После зърна липсващата скоба. Или пък не? Мислите му се блъскаха безредно. Видя ли я? Или не я видя? Привиждаха му се жълтеникави очи… Сянка… Призрачен юмрук…

Главата го болеше. И челюстта. Беше паднал лошо. Единственото, което знаеше със сигурност беше, че е извадил луд късмет с вентилаторите, които са заработили отново, преди отровните газове да го задушат.

Най-накрая в далечината проблесна светлината на изхода и Бел ускори крачка.

— Ти пък откъде се взе?

Миньорите, които оправяха електрическите кабели, го зяпнаха изненадани.

Бел посочи с палец зад гърба си и добави:

— Да кажете на механиците, дето са поправили вентилаторите, че ще ги черпя.

Пред входа стотици мъже и момчета чакаха да слязат на работа в мината. Бел се мушна в тълпата и като избягваше внимателно пазачите на компанията, излезе от загражденията и се упъти към стаята на телеграфа.

Бел вървеше по главната улица на Глийсънбърг, набраздена от дълбоки коловози, издълбани от колелета на каруци. От двете и страни се редяха дървени бараки, а отнякъде се носеше невероятна воня. На всичкото отгоре по улицата се щураха и някакви кози, които Бел внимателно избягваше, докато обмисляше какво съобщение да изпрати на Джоузеф ван Дорн.

Кой би саботирал мина? Нито един член на профсъюза не би избивал собствените си хора. Още по-малко пък вежливият Джим Хигинс, който не спираше да говори за умереност. Но ако саботьорите не бяха хора от профсъюза, кой тогава би могъл да го направи?

Собствениците? Но те щяха да загубят най-много, ако затворят мината. Катастрофата можеше да е много по-тежка, можеха да загинат стотици хора, а мината да прекъсне работа си не за дни, а за месеци.

Кой тогава?

Бел нямаше отговор. Мисълта му се насочи към други необясними неща. Със сигурност някой бе разрязал веригата. Но в момента, когато тя се скъса, вагонетките се изкачваха нагоре по хълма пред погледите на стотици хора. Никой, включително самият Бел, не видя мъж с ковашки умения, покачен на вагонетката, който да троши веригата с чук и длето.