Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (19)

18

— Братко — каза Мери Хигинс — Връщам се в Питсбърг.

Джим от известно време се притесняваше, че сестра му ще направи точно това. В Западна Вирджиния хиляда миньори бяха изгонени от бараките си в Глийсънбърг. Някои се бяха приютили в палатков лагер — обичайната съдба на работници, заменени от по-евтина работна ръка. Някои обаче бяха поели на тълпи към Питсбърг с надеждата, че вестниците ще подемат историите за мъже, жени и деца, оставени да мръзнат под студения дъжд без хляб и препитание и ще предизвикат симпатията на хората. Можеше и да се получи. Можеше дори президентът Рузвелт да събере смелост и да се намеси.

Хиляда души, поели през богатата на въглища долина на Мононгахела имаха добри шансове да удвоят броя си, а после да го удвоят отново и отново, докато преминават покрай стотиците мини по пътя. Десет хиляди, двайсет хиляди или петдесет хиляди души пред портите на Питсбърг можеха да сложат началото на всеобщата стачка, за която мечтаеше Хигинс. Но самият той се колебаеше дали да стане част от всичко това.

Убийството на Черния Джак промени настроенията за лошо. Губернаторите заплашваха да повикат жандармерия. Обвинители започваха дела. А собствениците на мини бяха спрели с претенциите за въздържаност.

— Предостатъчно сме заети и тук. Стачката на хората от топилните е пълен провал.

— Прочети това! — Мери пъхна в ръцете му един „Денвър поуст“ и извади изпод леглото пътната си чанта.

Джим зачете.

— Какво е това? Знаем, че Глийсън е бил взривен.

— Продължавай да четеш. Разбираш ли какво е станало после?

— „Потъналите шлепове блокирали реката за четири дни.“

— При Питсбърг реките не са дълбоки, нали? — попита Мери.

— Не особено. Мон е не повече от три метра, на много места и по-малко, в зависимост от валежите. Алегени — горе-долу същата.

— А Охайо?

— Отново същата… Защо?

Погледът на Мери гореше.

— Защо? — попита той нетърпеливо.

— Всеки евтин работник, който е поел към Питсбърг, трябва да бъде превозен първо с влак към източните градове, а после на запад — с шлеп.

— Не разбирам — каза Джим.

Разбираше чудесно, но не искаше да го каже на глас.

Мери го каза вместо него:

— Шлеповете край Глийсънбърг са блокирали реката за четири дни. Един товар само, братко, само един! А какво ще стане в Питсбърг, ако много, много повече шлепове потънат и блокират реката?

— Няма да се превозват въглища — каза Джим Хигинс.

— Никакви въглища за фабриките в Питсбърг. Никакви въглища за източните градове. Никакви товари по течението на Охайо.

— Но миньорите вече тръгнаха на протест. Ами шествието? То е мирно.

— Те ще имат нужда от всяка помощ, която може да им се окаже. Това ще им помогне.

— Саботажът е война, Мери!

— Въглищата са кръвта на капиталистическата класа.

— Войната значи смърт.

— Точно така, братко! Без въглища капиталистическата класа ще загине.

 

 

Бел пое към Ню Йорк, за да разбере кои са новите собственици на „Глийсън консолидейтед“. Успя да се добере до последното място в частния влак от Пенсилвания, като размаха пред очите на кондуктора пропуска на Кени Блуум. Десет хиляди купувачи от извънградски фирми се стичаха към града за стока за есента и зимата и влаковете, тръгнали на изток, бяха претъпкани.

— Не си позволявай шефа да те види, преди да разберем какво цели провокатора ти — каза му Уиш Кларк на изпроводяк.

Самият той щеше да тръгне към Чикаго, за да говори с Лорънс Розания, който се предполагаше, че практикува извънредно рядкото изкуство на оформените експлозиви. Уиш продължи:

— Ще те разстреля с въпроси: Кой е той? Кой го е наел? Какво иска? По-добре му се яви, когато си наясно с отговорите, иначе ще те прехвърли на друг случай.

Бел нямаше хипотеза кой е саботьорът дори преди експлозията на „Мононгахела“. Не знаеше този човек за своя полза ли работеше, или за някоя от страните във войната между собственици и работници?

— Не мога да се скрия от господин Ван Дорн. Ще трябва да отида до агенцията, за да говоря с новия човек по проучванията.

— Поговори с него в някой бар. Бях в Ню Йорк миналия септември, когато пристигаха купувачите. Хотелите по Бродуей опъваха походни легла по коридорите, защото не им стигаха стаи. Дори малка част от тези хора да се сблъскат с криминалния елемент на града, хората ни в Ню Йорк ще работят като луди. И ще те натирят и теб да разпитваш сервитьори, бармани, таксиметрови шофьори, управители на салони и помощниците им, хотелски прислужнички и кой знае още кого заради някакъв прекупвач на дамско бельо от Пеория, който след запой с някой собственик на склад се е събудил без портфейл. И накрая ще се сети, че го е видял за последно, докато е плащал питието на някоя засукана млада дама в едно от многото места за запой, през които е минал.

Последната спирка на частния пенсилвански влак беше в Джърси. Бел се качи на ферибота до Манхатън, а после с градската железница стигна до хотел „Кадилак“ на Бродуей. Като избягваше предния вход и поставените там детективи, той откри едно пиколо, което пушеше пред един от служебните входове и му плати, за да предаде поверително съобщение на Грейди Форър от „Ван Дорн“.

След това Бел се отдалечи на пет пресечки надолу по улицата, в бара на хотел „Нормандия“, пълен с търговски посредници и продавачи на едро, които забавляваха потенциалните си клиенти. Седна на една маса в ъгъла и се взря във входа, опитвайки се да познае кой от новопристигащите е големият мозък, нает от шефа, за да постави основите на отдела по проучванията. Дали не беше този с накривената шапка като на вестникар? Репортерите ги биваше в проучванията. Но не, не изглеждаше като да търси някого, отиваше право към бюфета. А може би строгият академик с добре оформените мустаци? Не, той потупа един от продавачите по гърба, явно бяха стари приятели. Нито пък беше дългокосият, несресан младеж, който приличаше на учен.

Внезапно разговорите стихнаха, когато на прага се появи огромен силует. Определено нямаше как да е този, с рамене като двукрилен гардероб и голям търбух. Беше на възрастта на Бел и беше сресал косата си прилежно назад, разделил бретона си на две като управител на салон, готов само с поглед да поддържа реда. Той се понесе като параход право към Бел. След това постави на носа си очила с телени рамки, за да го огледа по-внимателно.

Гласът му избоботи издълбоко в гръдния кош.

— Аз съм Грейди Форър, господин Бел. Бележката ви описваше като светлокос господин с мустаци. Ще предположа, че тепърва сте започнал да окуражавате мустаците си да растат.

— Надявам се да си струва чакането — каза Бел и подаде ръка. — Благодаря, че дойдохте.

— За мен е удоволствие. Горе е пълна лудница. Повече работа, отколкото изобщо бихме могли да свършим.

— Измамени купувачи?

— Купища, според всяка мярка, за която човек може да се сети. Толкова много ни тропат на вратата, че господин Ван Дорн ме остави без нито един помощник. Прати всички да разпитват жертвите. Да пийнем по едно.

Бел повика един сервитьор и когато мъжът се отдалечи с поръчката им, се обърна към новия си колега:

— Имате ли експерти по въпросите на Уолстрийт?

— Имам достъп до такива. Както и бегли познания по темата, защото известно време бях помощник там, преди да се заинтересувам от ровене по библиотеките. Така че имам връзки. Какво ви е нужно?

Бел му разказа за ненадейното изкупуване на акциите на Глийсън.

— Разгледах всички възможни вестници и успях да разпитам един банкер на вечеря в Питсбърг, но не стигнах по-далеч от името на някакъв тръст, за който никой не е чувал.

— Колко бързо са изкупили акциите? — попита Форър.

— За броени дни.

— Изключително! Да купиш контролен пакет акции отнема време, особено ако искаш да скриеш намеренията си. А пък когато трябва да ги измъкнеш от ръцете на „скърбящи“ роднини, които се бият за останките от империята, отнема още повече време, дори завещанието на покойника да премине през арбитраж по бързата процедура. А това е напълно възможно. Не съм чувал за по-корумпирани съдии от арбитражните. Но все пак, много интересно… освен ако планът не е бил задвижен предварително. Хрумвало ли ви е, че на купувачът му е било предварително известно, че акциите ще се появят на борсата?

— Чудех се дали ще ме попитате това — отвърна Бел. — Който и да е взривил яхтата на Глийсън, знаел е точно кога да го стори.

След час на Айзък Бел вече му беше напълно ясно, че шефът е взел блестящо решение да инвестира в отдел по проучванията и направо гениално — че е избрал Грейди Форър да го ръководи.

В този момент един слабоват младеж се промъкна в бара и прошепна нервно на Форър:

— Той отиде да вечеря и няма да се върне до утре сутрин. Момчетата ни са в офиса.

— Хайде, Айзък! Това е нашата възможност.

 

 

Отделът на Форър се помещаваше в няколко занемарени стаички, свързани с тесен коридор с останалите помещения на агенцията. Приличаше на заешка дупка — нямаше прозорци, за разлика от главния офис на „Ван Дорн“, който гледаше в няколко посоки едновременно. По рафтове, столове и маси бяха струпани вестници и списания от цялата страна, а докато влизаха Бел и Грейди, един пощальон влезе, нарамил платнена торба с триста вестника, като нито един не бе по-стар от една седмица. В единия от ъглите тракаше непрестанно личната телеграфна линия на отдела по проучванията, а операторът не спираше да набира морзов код с мълниеносна бързина. В друг ъгъл един телефонен оператор записваше нещо, допрял слушалка до ухото си. Отнякъде трещеше пишеща машина, която изписваше каталожни карти, а из стаите се носеха провиквания, гласящи най-често „Момче!“, а куриерчетата търчаха между растящите купчини бумаги.

Форър обясни, че на този етап влага цялата си енергия в това да събере база данни от информация. Беше наел студенти от колежа Колумбия да работят почасово, за да изрязват и подреждат вестникарски статии от цялата страна.

Бел попита:

— А как ще ги намирате след това?

— Адаптирам десетичната система на Дюи^[1] за целите на „Ван Дорн“. Цялата информация на света не може с нищо да ти помогне, ако не можеш да я откриеш.

 

 

Айзък Бел се беше настанил на едно от бюрата, заровен сред вестници, статии, рисунки и скици на интересите във въглищната промишленост, пресичащи се на Уолстрийт. Железниците имаха много сериозен пръст в това, както можеше да се види в Питсбърг. Но бащата на Кени бе само един от неколцината президенти на железопътни линии, целящи да контролират превоза и продажбата на въглища.

Западният железопътен магнат Осгуд Хенеси беше привлякъл яростта на карикатуристите много повече, отколкото господин Блуум. Бел откри мъжа, нарисуван като анаконда, октопод и паяк, с доста повече зъби или крайници, отколкото тези животни притежаваха. Уолстрийтските инвеститори и особено съдия Джеймс Конгдън, основател на „Американска стомана“, и Джон Пиърпойнт Морган, консолидатор на „Дженеръл електрик“ и един от кредиторите на злато за държавната хазна, както и основният доставчик на масло за лампи в страната, Джон Д. Рокфелер, също бяха изрисувани по подобен начин, като акули, алигатори и разбеснели се гризлита.

За сметка на това обаче на светските страници Конгдън, Хенеси и Рокфелер приемаха човешки облик. Конгдън — вечно с някоя нова невяста под ръка, Рокфелер — на църква в катедралата на Пето авеню, овдовелия Хенеси в компанията на хубавката си тринайсетгодишна дъщеря. Отделяше се много внимание на колекцията от картини на Конгдън и на частния влак на Хенеси.

Некролозите на Черния Джак Глийсън описваха въглищната му компания, именията му в Западна Вирджиния и имота му за лов в Ирландия. Бел прочете и една статия от самия Глийсън, писана малко преди смъртта му, в която магнатът твърдеше, че организаторите на стачки са „вампири, които се угояват за сметка на честния труд на миньорите в страната“.

„Ню Йорк Уърлд“ обвиняваше Глийсън, че смуче пари от народа, като е превърнал Въглищния тръст в „най-мощния, алчен и потъпкващ човешките права тръст в историята, който не отстъпва дори на Великия горивен октопод на Дж. П. Морган, който контролира доставките и цените на въглищата“. Един вестник в Небраска пък нарочваше Глийсън за „въглищен барон, угоен за сметка на честния труд на въглищарите, богат благодарение на завишените цени, които предлага на потребителите на въглища в страната“.

Грейди Форер пристигна с кана кафе.

— Грейди, знаеш много неща.

— Знам как да открия много неща.

— Виждал ли си някога кехлибарени очи у човек?

— Необичайни са — отвърна Грейди. — Много са редки. А и „кехлибар“ не е точното определение. Бих ги описал като чисто жълти или златисти. Но на слънце вероятно биха имали меден цвят, дори оранжев. Защо питаш?

— Мисля, че провокаторът, когото търся, има такива.

Грейди доби угрижен вид.

— Като се има предвид колко се ненавиждат работниците и собствениците, на кого би му трябвал провокатор, за да предизвика война между тях?

— Съгласен съм, че няма нужда от провокатор, за да се предизвика насилие. Достатъчно насъбрана горчивина има, но за истинска и продължителна война е нужен провокатор.

— И с каква цел?! — избумтя в ухото на Бел мощен глас.

— Господин Ван Дорн! — изненада се Грейди.

Телеграфистът, телефонистът и машинописецът скочиха на крака, а момчетата, които помагаха със сортирането, се вцепениха.

Айзък Бел се изправи и подаде ръка на Ван Дорн.

— Здравейте, сър — поздрави го той и отвърна с мисълта, която се въртеше из главата му през последните часове. — С цел да привлече внимание.

— Ела с мен! — нареди му Ван Дорн.

Бел смигна успокоително на Грейди Форър и тръгна с шефа, уверен, че е стигнал до отговора.

Кабинетът на Ван Дорн беше пълен с най-новите телефони, тръби за вътрешна комуникация и собствено телеграфно оборудване. Той седна зад махагоновото си бюро и посочи на Бел един дебело тапициран кожен стол.

— Чие внимание?

— На президента, на Конгреса и най-важното, на нацията.

Ван Дорн кимна.

— Наблюдавах принц Хенри в действие и си мисля същото като теб. Докато завърши обиколката си, половината континент ще е влюбен в него и във всичко германско, въпреки че брат му, кайзерът, има отчайваща репутация на кръвожаден деспот. Това е нов свят, Айзък. Ако стигнеш до вестниците, хората ще те обикнат, стига журналистите да ти напишат името правилно.

— Или ще те намразят — каза Бел.

— Кажи ми сега кой иска да бъде обичан.

— Всички. Но не мисля, че профсъюзите имат необходимият талант и възможности, за да го постигнат.

— Как можа да го кажеш? Вестниците са на тяхна страна. Първите страници са пълни с карикатури на магнати с цилиндри, които издевателстват над работниците.

— Не е така — възрази Бел. — Половината вестници, които прегледах по гарите, изобразяваха гладко бръснати войничета, връхлетени от немити тълпи. Същото беше и с вечерните вестници.

— Значи може да е всяка от двете страни, така ли?

Бел се поколеба, а Ван Дорн му напомни:

— Не взимай страна, така никога няма да имаш ясен поглед.

— Само че стачниците не са способни на толкова добре координирано нападение като това над „Мононгахела“. Двата съда избухнаха в разстояние на десетина минути, шлеповете бяха отвързани точно когато трябва, за да предизвикат най-големите щетите. Онези хора от профсъюзите са дръзки, но не са практични, нито пък дисциплинирани, нито пък добре обучени. Това, което видях, изисква военна прецизност от страна на човек, посветил живота си на това.

— Колко мъже са били нужни според теб за този саботаж?

— Не повече от трима.

— Само толкова?

— Може да е бил и един.

— Невъзможно! Никой не може да е на три места едновременно.

Бел каза:

— Не е било нужно. И корабът, и влекачът имаха големи пещи. Някой умел саботьор може да скрие динамит и детонатори, оформени като въглища.

— Но какво би убедило един огняр, комуто предстои сигурна смърт, да натъпче тези експлозиви в точния миг?

Бел започна отдалеч:

— Качих се на два от параходите, които разчистваха канала. Погледнах добре парните им котли и говорих с огнярите им.

Ван Дорн се облегна назад и се усмихна.

— И какво научи?

— Въглищата се местят напред за подаване в пещта с предсказуема скорост, защото самите параходи ги изгарят за точно определен период от време.

— За да изчисли точно кога ще бъдат вкарани експлозивите, този човек явно познава добре плавателните съдове, може би дори е работил на такъв.

— Не, сър. Аз също разбрах какво се е случило, а съм просто детектив.

Ван Дорн зарея поглед през прозореца, замисли се и после рече:

— Звучи като много впечатляващ агент… Много впечатляващ… Ако съществува… Но това да оформиш динамит да прилича на въглища е много по-трудно, отколкото можеш да предположиш.

— Уоли Кисли смята, че влакчето, предизвикало катастрофата в мината на Глийсън е било освободено с така наречения кух или оформен заряд. Наясно ли сте…

— Знам какво е оформен заряд, благодаря. Но пък средностатистическият фермер, който чисти дънери, не знае.

— Нито пък средностатистическият миньор, който взривява въглищна жила — вметна Бел.

— Предполагаш, че виновникът има изключителни умения за боравене с експлозиви. Аз например знам какво е оформен заряд, но е много по-вероятно да си откъсна главата с него, отколкото да го изработя както трябва. Да не говорим да го оформиш така, че опитен огняр да не го различи от къс въглища.

— Пратил съм Уиш Кларк по петите на Лорънс Розания.

— Розания, хм… — Ван Дорн поглади мустаците си. — В морален план, бих казал, че Розания е способен на всичко. Но защо толкова успял касоразбивач ще използва фините си познания и умения, за да взривява мини и параходи? Не си струва риска за него. До момента отлично успява да се опази от ръцете на закона. До момента.

— Обзалагам се, че Розания може да ни посочи други експерти в областта, които едва ли са много. Помолих Грейди Форър да проучи кой друг от военните, освен хората в Торпедната станция, експериментират с кухи заряди.

— Какъв е следващият ти ход? — попита Ван Дорн.

Бел с гордост осъзна, че шефът разговаря с него като с колега детектив, а не като с начинаещ.

— Да разбера кой е купил контролния пакет акции от компанията на Черния Джак седмица след смъртта му.

— Но ако целият този саботаж е в името на престъпление от алчност, теорията ти за провокатора не пасва никъде.

— С едно изключение.

— Кое?

— Казахте ми да не взимам страна.

— Имах предвид, между собствениците и профсъюза.

— Но същият съвет може да важи и за доказателствата на един толкова ранен етап от случая.