Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (10)

9

— Добре дошъл отново, господин Клей.

Мъжът, който стреля по Бел пред затвора, влезе в елегантния си офис на Уолстрийт, където подчинените му го посрещнаха с почит и страх. Хенри Клей беше собственик и главен следовател на детективската агенция „Хенри Клей“ в Ню Йорк. Управителят на офиса, секретарката, шефът на отдела по проучванията и телеграфистът седяха на бюрата си с изпънати гърбове, а биячите, готови да вършат мръсната работа, се бяха подредили в коридора отзад. Клей бе извънредно културен мъж — с великолепни дрехи и изтънчен вкус. Прочутият писател Хенри Джеймс неведнъж се бе наслаждавал на компанията му, напълно неосведомен — и лишен от обичайната си добра преценка за хората, че Клей преследва така свирепо амбициите си, както гладна анаконда преследва жертвата си.

Клей беше израсъл в бохемска бедност, отгледан от майка си, която се мъчеше да свързва двата края, като рисуваше портрети. Беше го кръстила на баща му — или поне тя така твърдеше: безмилостния минен барон Хенри Клей Фрик, дясната ръка на Андрю Карнеги.

Хенри Клей бе на трийсет и пет. Бе получил добро образован, благодарение на джентълмените — приятели и клиенти на майка му. Намираха му чудесни пансиони. Ала престоите му там бяха кратки като приятелствата на майка му. Винаги бе аутсайдер, и в „Коуейт“, във „Филипс Андовър“, „Екзитър“, в академия „Диърфийлд“ и в „Свети Павел“. Търкаше едни и същи скамейки, макар и винаги за кратко, с наследниците на най-големите американски богатства. Богатства, за които самият той ламтеше.

На петнайсет години Клей избяга от дома си и стана шпионин на пинкертъните в профсъюзите. Тъкмо беше навършил осемнайсет години, когато в Чикаго излъга за службата, която заема в „Пинкертън“, и стана най-довереният служител на големия детектив Джоузеф Ван Дорн. Ван Дорн бе видял невероятните заложби на Клей — остроумието и физическата му сила, и хранеше надежди, че първият му помощник ще му помогне да изгради мощна детективска агенция.

Ван Дорн лично усъвършенства боксовите умения на Хенри Клей и го научи да стреля и да се бие с хладно оръжие. И докато превръщаше Клей в смъртоносно оръжие, го научи и на финия детективски занаят.

Клей още съжаляваше горчиво за деня, в който се разделиха с Ван Дорн.

Ван Дорн отказа да го направи партньор, защото според него Клей се интересувал повече от това да печели приятели сред индустриалците, отколкото да залавя престъпници. Ван Дорн беше разочарован не по-малко от Клей, така както всеки е разочарован от първия си голям провал, а и подозираше младия си помощник — макар и да не можеше да го докаже, за бомбата, която постави началото на смъртоносните размирици в Хеймаркет^[1].

Клей от много години не бе виждал Ван Дорн. Ала и двамата знаеха почти всичко един за друг. Ван Дорн оглавяваше екип, който постоянно растеше и агенцията му скоро щеше да има представителства в цялата страна, а по-младият Клей още чакаше големия си пробив, като ухажваше богати и влиятелни финансисти.

Хенри Клей влезе в кабинета си и затвори вратата. До прозореца върху стойка седеше мощен месингов телескоп, правен за началници на пристанища. Клей огледа през него кабинетите на уолстрийтските магнати. Освен че умееше майсторски да чете реч по устните, той си допълваше тези разговори с информация от подкупни инженери и механици, които бяха монтирали телефоните и личните телеграфни линии на богаташите така, че достъп до тях да има и Клей.

Тази сутрин Клей насочи телескопа към „Целувката“, скулптурата за сто хиляди долара на Аугуст Роден, която красеше офиса на един стоманен магнат, когото познавачите от Уолстрийт поставяха по безмилостност дори над Фрик. Той беше финансовият колос, изковал от старите империи на Карнеги и Фрик корпорацията „Юнайтед стейтс стийл“ — самият съдия Джеймс Конгдън.

Съдия Конгдън не отстъпваше и на йота в битката си срещу стачниците. Клей се взря в устните на стария съдия, който редеше пламенна тирада пред някакъв свой посетител — очевидно богат собственик на мина, който го слушаше внимателно.

— Работниците ще правят каквото си искат, когато вече не им се налага да работят, защото машините ще започнат да вършат работата им. Но дотогава ще се съобразяват с мястото си в дома господен, доколкото това зависи от мен! А то зависи! След като ги заменят машините, един Бог знае как ще си прекарват времето.

Съдията се завъртя с изненадваща за възрастта си бързина към бюрото и написа следната бележка:

Ще има огромна печалба в това да им осигуряваме забавление!

Посетителят му кимна раболепно.

Клей премести телескопа към лицето на госта и изпита удоволствие от уплашената му физиономия.

— Черния Джак Глийсън! — прошепна на себе си детективът. — На Уолстрийт не си такъв големец, нали?

Глийсън стоеше в кабинета на съдията и нервно мачкаше перифериата на шапката си, докато Конгдън мачкаше самия него в ръцете си. Съдията от време на време извръщаше лице от прозореца и Клей не разбираше всичко от разговора, но беше пределно ясно кой командва парада. Най-големият въглищен барон в Западна Вирджиния не можеше да се мери с уолстрийтския бог, готов на всяка цена да консолидира промишлеността на страната. Парите на Конгдън контролираха не само заводите за стомана и коксовите фабрики, които изкупуваха въглищата, но и железниците, които едновременно използваха тези въглища и определяха на какви цени да ги извозват.

— Чел ли сте Дарвин? — попита с презрение Конгдън.

— Не мисля, господин Конгдън.

— Слабите загиват, силните оцеляват!

— О, да, сър! Разбирам какво имате предвид.

— Господин Дарвин си разбира от работата. Не мислите ли?

— Да. Слабите умират… загиват… Винаги ще има бедни… Така е устроен светът.

— Устройството на света — прекъсна го безцеремонно Конгдън, — ни води до въпроса как да копаем въглища по-евтино от останалите. Не мислите ли?

Хенри Клей, който като майка си също рисуваше, макар и далеч не толкова добре, оприличи лицето на Конгдън на студена, недокосната от слънцето крайбрежна канара, непрестанно жулена от прибоя. Само по лицето ставаше ясно, че съдия Конгдън е най-могъщият мъж на Уолстрийт и Хенри Клей се изпълни с надежда, че скоро самият той ще стане част от тази двигателна сила, неумолима като чистия ефирен огън на небесата.

Съдия Джеймс Конгдън се заслуша със студена усмивка в думите на несъмнено ужасеният Джак Глийсън, който премина към хвалебствия, за да отклони темата от цената на въглищата.

— Някои от членовете на клуб „Дюкесн“ се чудеха, докато обядвахме онзи ден, дали ще се кандидатирате за президент?

— Хората няма да изберат президент-банкер — отвърна Конгдън.

— Уверен съм, че вие можете да промените решението им.

— Не, никога не биха гласували за човек от Уолстрийт. Знам го със сигурност. Кандидатирах се за губернатор и загубих. При това с много.

— Винаги може да опитате отново…

Конгдън сви широките си, но кокалести рамене.

— Кой знае какво ми готви бъдещето? — попита на глас той, докато си мислеше: „Ще опитам. Вече знам как да победя.“

— Първото, което трябва да сторите — включи се отново Глийсън, — е да спрете проклетите вестници да се оплакват от сенаторите.

— Де да беше толкова просто, Глийсън. Вестниците могат да реват до небесата за подкупени конгресмени и сенатори. Хората не ги е еня. Никак! Дори го очакват. Хората обаче се възхищават на президент, който може да контролира Конгреса.

— Значи бихте обмислили кандидатура за президент?

— Кой знае какво ми готви бъдещето? — повтори Конгдън. — Но каквото и да е то, от този следобед нататък, моите фабрики ще плащат с двайсет цента по-малко на тон въглища, а железниците и шлеповете ми ще увеличат с пет процента тарифите си за превоз.

Глийсън пребледня.

— Как да печеля?

— Ограби Петър, за да платиш на Павел.

— Не ви разбрах?

— Представете си, че съм Павел, а работниците ви са Петър. След като изпълните условията ми и въглищата ви стигнат до пазара, си задържате каквото можете. С други думи, плащайте по-малко на работниците.

— Правя всичко по силите си, но ви предупреждавам, работниците реагират доста агресивно.

Съдия Конгдън се изправи в пълен ръст.

— А аз предупреждавам Вас — няма да плащам за провалите на когото и да било от собствениците! Оправете се с работниците си!