Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (28)

27

Освободен от платното, Лорънс Розания бързо си върна самообладанието, отупа фрака си и поизглади якичката си. Огледа стаичката без прозорци, където го бяха откарали Бел и Кларк, и реши, че няма как да избяга, преди самите те да го пуснат. Това, че искаха нещо от него, беше добре, и се надяваше да се измъкне от тази каша, без да влезе зад решетките. Това, че Уиш Кларк беше един от двамата, му гарантираше честно отношение, стига да не сбърка и да подцени интелекта му. Младият хубавец, който обясни какво искат от Розания, също се държеше като джентълмен, и скоро разговорът премина на малки имена.

— Благодаря за ясното обяснение, Айзък. Благодаря и на теб, Алойзиъс. Винаги се радвам да се видим. Значи, доколкото разбирам, нещата стоят така: ще ви кажа каквото искате да знаете и вие ще ме пуснете.

— Не — отвърна Айзък Бел. — Ще ни кажеш каквото искаме да знаем. Ще върнем това в джоба ти на дамата, на която принадлежи, и тогава ще те пуснем.

— Или — добави Кларк, — няма да ни кажеш каквото искаме да знаем. Ще върнем това в джоба ти на дамата, на която принадлежи, а теб ще те предадем на ченгетата. Помисли си.

— Реших — каза незабавно Розания. — Какво искате да знаете?

— Кажи ни за всички свои познати, които експериментират с оформени заряди.

Розания окръгли очи.

— Искате да ви предам самоличността на всеки крадец, който експериментира с оформени заряди?

— Едва ли са чак толкова много — стрелна го Уиш.

— Доста отбрана групичка сме — съгласи се Розания. — А и членовете оредяват след всеки неуспешен експеримент. Всъщност, не знам дали ще ми повярвате, но останах само аз. Тези заряди са по-сложни, отколкото си мислят хората.

Изражението на Бел можеше да замрази вода.

— Лорънс! Не си играй с търпението ни!

— Нито пък с добрината ни! — добави Уиш.

— Добре, какво ще кажете да ви дам информацията, да запазя половината от това в джоба си, а другата да дам на вас, и после по живо по здраво?

Бел извади часовника си на дебела златна верижка и го отвори.

— Десет секунди!

— Щом настоявате… Познавам само двама, които не само са оцелели, но и са задобрели доста напоследък.

Назова ги.

Бел погледна Уиш.

Уиш поклати глава.

— Тези са като теб, Лорънс, не биха се лишили от добрата си работа, за да разрушават въглищни мини.

— Мини ли? — повтори Розания. — Какво намеквате?

— Искаме всяко име — поясни Бел. — Не само крадците. Всички!

За пръв път, откакто бяха издебнали Розания в засада, той се притесни.

— Откъде да знам кога някой не е крадец?

— По-добре да си разбрал, за твое добро е.

— Няма да ви хареса отговорът ми.

Уиш кимна на Бел, че е негов ред да е лош. Бел рече:

— В този случай няма да ти хареса реакцията ни.

— Не, сериозно говоря! Мога да ви го опиша, но не мога да ви дам име, защото не го знам.

— Кажи ни каквото знаеш.

— Много е едър, висок е колкото теб, Айзък, но е по-широк в раменете от теб, Уиш. Много е интелигентен. Много е пъргав и силен. Говори като от Чикаго, но никога не съм го виждал наоколо. Така че може би е малко по-голям от мен и е напуснал града, преди да вляза в бизнеса. Носи шапка с мека периферия и я спуска ниско над очите си. Бръсне се всеки ден. От косата му съм видял само няколко кафеникави кичура изпод шапката.

Бел реши, че Розания като цяло описва нападателя му в Гробницата.

— Какъв цвят са очите му.

— Трудно ми е да кажа, светлината беше слаба.

Кларк се намеси:

— Лорънс, обикновено си по-наблюдателен. Наблюдателният касоразбивач е свободен касоразбивач. Както и жив. Слабото осветление, доколкото те познавам, би те накарало да го огледаш още по-внимателно.

— Забравяте, че се опитвах да науча по-пипкавите моменти при взривяването на сейфове, а не да идентифицирам непознати.

— Сини?

— Не. Някаква отсянка на кафявото.

— Кехлибарени?

— Редки са — отвърна Розания. — Но може и такива да са били.

— Откъде знаеш, че не е крадец? — попита Уиш.

— Добър въпрос. Повече ми биеше на ченге, честно казано.

— Какво точно ти биеше на ченге у него?

— Трудно е да се каже. Имаше нещо авторитетно в излъчването му. Като при вас. Като нищо може да минете за полицаи.

— Как така? — попита Бел.

— Не искам да се обиждате, но думи като „убедителен“, „самоуверен“ и „арогантен“ добре ви описват, както и него.

— В момента се мъча да не ти се обиждам — успокои го Уиш Кларк.

— И е дошъл чак до тук, за да изучава оформените експлозиви? — попита недоверчиво Бел.

— Не, не, не! Не казах това. Срещнахме се в Нюпорт.

— Роуд Айлънд, Вирджиния или Калифорния? — попита Уиш.

— Роуд Айлънд, във Военноморската база — предположи Бел.

— Къде другаде? Този, за когото ви говоря, пиеше в един бар там, както и аз. И двамата се разговорихме с един и същ торпеден специалист. От ония, дето само от едно нещо разбират. От нас тримата само той не можа да загрее защо му задаваме всички тия въпроси. Добре, че не се оказахме чужди шпиони.

— Сигурен ли си, че онзи другият не е бил шпионин?

— Беше си касоразбивач отвсякъде. Знаеше какво да пита. Всъщност, хрумна ми да си разменим визитките. Да се съберем за обща задача.

— Но преди малко каза, че не бил крадец.

— Така ли? По-скоро имам предвид, че разбираше от касоразбиваческа работа, но се държеше повече като полицай.

— Ченге с кехлибарени очи — каза Бел.

— Вероятно кехлибарени. И много приличаше на ченге.

— Беше ли въоръжен? — попита Бел.

— И питаш! Голям револвер под палтото, а като свали ръка на масата, китката му така изтропа, сякаш криеше оръжие в ръкава си.

— А ножове?

— Защо питаш?

— От любопитство.

— Имаше нож в ботуша си.

— Как разбра? — попита Кларк.

— Отряза една пура на Уийлър.

— Кой е Уийлър?

— Мозъкът. Арсеналът му беше още една от причините заради които реших, че не е крадец. Никой уважаващ себе си крадец не носи такива пушкала. Беше въоръжен точно като вас двамата.

Айзък Бел и Уиш се спогледаха.

— Благодарим ви, господин Розания. Много ни помогнахте.

— Удоволствието беше мое. И с това, господа, ще ви пожелая приятна вечер.

Розания пое към вратата. Спря рязко, когато прищракаха петлетата на два пистолета.

— Не забравяй да си изпразниш джобовете!

 

 

— Като ченгета? — попита Уиш на излизане от имението на Стамбо, където бяха върнали огърлицата на шармантната дама и бяха възнаградени с четиресетгодишно бренди, запомнящи се прегръдки и покана да и гостуват отново.

Уиш караше. Бел мълча чак до центъра на Чикаго. Върнаха колата и поеха към „Блек Соушъл“ за среднощна закуска.

— Някога преструвал ли си се на полицай? — попита Бел, макар да бе напълно наясно, че правилата на агенцията го забраняват.

Уиш сви рамене.

— Само при нужда.

— Как се прави?

— Нали чу Розания? Държа се както той описа онзи тип.

— Трудно ли ти беше?

Уиш се ухили.

— Нескромно ли ще е да заявя, че арогантността не ми идваше отвътре.

— Иначе си се държал като себе си?

— Съсредоточих се върху самоувереността. Всяко ченге, и доброто, и лошото, трябва да е самоуверено, за да го взимат на сериозно.

— Като нас — каза Бел.

— Освен когато се предрешим като някого от по-простоватите хора.

— Детектив — заключи Бел.

— Моля?

— Залагам десет долара срещу твой един, че провокаторът ни е частен детектив.

— А защо да не е ченге?

— Кое ченге би могло да действа в Глийсънбърг, Ню Йорк и Чикаго в рамките на броени дни? Полицаите не могат да пътуват толкова свободно. Имат си юрисдикция. Но ние можем да ходим където поискаме. Затова Джо ван Дорн отваря местни бюра. Ченгетата си стоят у дома, а ние — не, нито пък този тип. Той е частен детектив.

Уиш кимна замислено.

— Синко, продължаваш да се учиш и продължаваш да потвърждаваш подозренията ми — определено от теб би могъл да излезе добър детектив. Всъщност, бих се обзаложил, че ще излезе.

— Забеляза ли онези тримата зад нас? — попита Бел.

— Ако имаш предвид ниския, дебелия и високия господин, прикрепиха се към нас, още когато оставихме автомобила.

— Ниският грозник се навърташе около „Блек“.

Поеха по стария мост през улица „Харисън“. Уиш се престори, че се любува на железните орнаменти и междувременно хвърли поглед назад.

— Дебелият грозник се тъпчеше в „Литъл“.

— Носиш ли си по някаква случайност пушката в торбата? — попита Бел.

— Най-отгоре е.

— Я спри да си вържеш връзките.

Уиш приклекна и отвори пътната си чанта.

— Мръдни малко зад мен, Айзък. Пръска много сачми.

— Ченгета! — предупреди Бел.

Тримата полицаи се зададоха от другата страна и започнаха да скъсяваха разстоянието. Най-високият имаше гъст мустак.

Уиш беше работил в Чикаго и преди, така че попита:

— От кой отбор са?

Бел отвърна:

— В средата е офицер Мълдуун. Явно по-рано са били на хонорар.

— А тук ще довършат работата. Те са шестима, ние сме двама. Ще трябва да направим цели два трипълплея. Или може би Хари О’Хейган идва на бял кон да ни спаси?

Отговорът дойде насред грохота на копита, ала не беше прочутият бейзболист, а два огромни коня, повлекли полицейска кола в далечния край на моста.