Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (45)

44

Мери хигинс поднесе никелова манерка към устните си и наклони глава назад. Лъскавата и черна коса проблесна на слабото слънце, което едва-едва се процеждаше през дима.

— Не знаех, че пиеш — каза Хенри Клей.

Тя за пореден път се зачуди как е възможно толкова жесток мъж да е същевременно и толкова консервативен.

— Баща ми имаше бар. Научих се да пия отрано.

— На коляното му? — усмихна се Клей.

Мери изглеждаше прекрасна с дългото си палто, което беше заела от хазяйката си и с шапката с пера и широка периферия, която я бе убедил да приеме като подарък, след като повечето и принадлежности бяха изгорели в щаба. Мери и Клей се качиха с лифта до връх Вашингтон и сега седяха в малък парк, откъдето едва-едва виждаха през мъглата Златният триъгълник, Мононгахела, Алегени и Охайо. Той беше облечен като за работа: редингот, мека шапка и бастун, в който се криеше острие.

— Тате казваше, че едно момиче трябва да се научи да носи на пиене.

— А не ми ли беше казала, че е притежавал влекач?

— Барът бе по друго време и в друг град. Постоянно сменяше работата.

— От всичко е разбирал, а?

— Можеше всичко да овладее до съвършенство. С изключение на хората — точно като брат ми Джим. Сърцето му се скъса, когато осъзна, че на този свят има и лоши хора. — Тя отново отпи. — Баща ми казваше също „Никога не пий сама“. Искаш ли?

— Още дори не е обед.

— Защо да отлагаме? Заповядай! — Мери му подаде манерката с усмивка.

Клей я претегли в длан.

— Върни ми я, ако няма да я използваш — подкачи го Мери и сивите и очи заблестяха.

Клей наклони манерката към нея, тост.

— Защо да отлагаме? — и я надигна към устните си, а после я върна на притежателката й.

— Ще се видим от другата страна — каза Мери и отпи една дълга глътка.

Пресушиха манерката и Клей предложи:

— Ще отида да взема още.

Мери притисна слепоочията си.

— Ох, клетата ми глава! Това беше ужасна идея.

— Какво имаш предвид?

— Трябва ми кафе! Трябва ми много кафе. — Мери стана, олюля си и се обърна към Клей: — Хайде, ще сваря малко у нас.

Върнаха се обратно по склона и си взеха двуместна карета през моста Смитфийлд към квартирата и. Стаята беше малка, но обзаведена и по-скъпа от общите квартири досега. Струваше си парите заради възможността за уединение. Беше измолила да плаща наема от стачния фонд на брат си. Влязоха в стаята и Мери направи силно кафе в кухничката. Поднесе го на Клей във всекидневната. Надяваше се, че комбинацията от уиски и кафе с много захар ще скрие вкуса на хлоралхидрата.

Клей не само не усети нищо, но помоли за втора чаша, която разля на панталоните си и внезапно припадна с леко изненадан поглед.

Мери претърси джобовете му и портфейла му, но не откри нищичко за поръчителя на провокациите. Разочарована и невярваща, тя провери отново всичко. И отново не откри нищо. Претършува визитките му, мислейки си, че може там да намери визитка на работодателя му.

Откри лист хартия, прегънат неколкократно, така че да влезе между визитките. Разгъна го. Беше частна телеграма до Джон Клагарт от някакъв нюйоркски брокер. Захвърли я на креслото. Всяка дума беше кодирана и безполезна.

Можеше да стигне до Ню Йорк и до брокерите. А после какво? Да ги убеди да разкодират текста?

Ръката на Клей се обви около глезана й.

Тя погледна надолу. Беше се събудил и я наблюдаваше с присвити очи.

— Какво правиш? — попита той.

— Претърсвам ти джобовете — отвърна Мери. Какво можеше да каже — портфейлът му бе в скута й, а телеграмата до нея.

— Защо?

— Защото все не искаш да ми кажеш кой плаща за всичко това. Той ли ти е изпратил телеграмата?

— Защо те интересува толкова?

— Защото се опитва да ни унищожи.

Клей измърмори:

— О, Мери, за бога…

В този момент тя осъзна, че хлоралхидратът го кара да бълнува.

— Как се казва?

— Не разбираш!

— Опитвам се да разбера.

Тя се вгледа в очите му. Аптекарят я бе предупредил, че наркотикът може да приспи човек или да го доведе до състояние на делириум, или да го накара да се гърчи в агония. Клей дали осъзнаваше, че е буден? Знаеше ли собственото си име? Със сигурност разпознаваше поне нея. Той бе вперил в нея помътнелите си очи, а устните му помръдваха.

— Мери, когато приключа, може би двамата… ще давам пари за прогресивни каузи.

— Какво искаш да кажеш?

— Важните мъже… богатите мъже правят това за съпругите си… — той отново се унесе.

— Какво правят за съпругите си? — попита Мери. Трябваше да го накара да говори.

— Съпрузите на реформаторките им плащат сметките. Когато приключа, ще правя това.

— Когато приключиш с кое?

— Мери! Правя нещо много важно.

— Да, да, знам.

— Искам да разбереш!

— Опитвам се… разбирам.

— Ще съм във вътрешния кръг.

— Разбира се.

— Толкова много бих могъл да ти предложа.

— Вече го правиш — отвърна тя. — Ти си специален.

Като никога той пренебрегна ласкателството и рече:

— Но не бих могъл да го направя без него.

Мери сякаш успя да надникне в странния ум на мъжа срещу себе си и каза:

— И той не е могъл без теб.

— Точно така! Значи разбираш! Колкото и да е силен — най-силният мъж в страната, не можеше без мен.

— А той знаел ли е това? — попита тя.

— Не иска да го знае — отвърна горчиво Клей. — Мисли, че не му трябвам.

— Но това не е така!

— Точно така! Дори той се нуждае от мен. Най-важният мъж в света. Мери, той е Джеймс Конгдън. Най-силният мъж на Уолстрийт. Най-могъщият мъж в стоманата, въглищата, железниците… Но му трябвам…

Божичко, помисли си Мери, Клей е скочил направо на върха. Съдия Джеймс Конгдън караше Фрик да изглежда като касапин, който мами клиентите си с бекона.

Клей я наблюдаваше и чакаше. Тя каза:

— Джеймс Конгдън е щастлив, че те има.

— Благодаря ти! — отвърна Клей. — Благодаря ти за думите!

 

 

Когато Хенри Клей отново заспа, Мери натъпка револвера му в чантата си и излезе разтреперана.

Можеше да ме убие, помисли си тя, но не го стори.

Отиде направо на гара „Юниън“ и с последните си пари купи най-евтиния билет до Ню Йорк. Във влака написа две писма — едно до брат си и едно до Бел, и ги пусна, когато влакът спря насред Пенсилвания, за да смени парните машини и да изкачи планините Алегени.

Влакът беше претъпкан, а седалката — твърда и неудобна. Отражението й в притъмнелия от нощта прозорец разкриваше чертите на баща й. Една от любимите му поговорки винаги бе: „Единственото, за което ще съжаляваш някога, е това, което не си сторила“.