Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (41)

40

Айзък Бел не можеше да открие Мери Хигинс. В стаята и се беше нанесъл друг наемател, а хазяйката не знаеше къде е отишла Мери.

След това отиде при палатковия лагер. Израженията на питсбъргските ченгета, които наглеждаха лагера от една пряка разстояние, подсказваха на Бел какви са страховете им — сред миньорите имаше ветерани от армията, участвали в Испанска и Филипинската война. Тези мъже си знаеха работата.

Бяха монтирали желязна порта, през която можеше да минава само по един човек. Бел им показа пропуска си, подписан от Джим Хигинс. Едва тогава го пуснаха. А докато минаваше през портата, от него не откъсваха очи стратегически разположени стрелци. На върха на платформата за въглища също имаше съгледвачи, които имаха чудесна гледка към града в три посоки. Никое раздвижване от страна на гвардейци или полицаи нямаше да остане незабелязано. А в плитчините до брега стачкуващите бяха потопили шлеповете, с които бяха пристигнали и така бяха направили груб вълнолом, който пречеше на полицейските катери да приближат.

Двете хиляди палатки, разположени в спретнати редици, допълваха усещането за военен лагер. По пътечките между палатките сновяха заможни жени от питсбъргските църковни организации и ръководеха изграждането на кухни и разпределението на питейната вода. Присъствието на тези дами навярно бе не по-малка пречка за полицаите от наличието на стрелци. Още повече, че съпрузите им бяха сред големците на града — Бел се замисли развеселен колко ли от тях спяха по клубовете си, докато отмине стачката. Но въпреки стегнатата организация, палатковият лагер се крепеше на косъм, както личеше и от думите на една от строгите матрони, покрай които мина Бел.

— Всичко е добре, докато не завали.

Бел откри Джим под един навес. Той също не беше виждал Мери и нямаше представа къде е. Призна, че се тревожи за нея и помоли Бел да и предаде, че брат и отчаяно се нуждае от помощта и.

Докато Бел излизаше от лагера, вдигна глава и не сдържа усмивката си. Някой бояджия с чувство за хумор беше променил надписа на терминала за въглища: „ОБЕДИНЕНИ ВЪГЛИЩАРИ“

Профсъюзният щаб в центъра на града бе изоставен. В него беше останал само един възрастен мъж, който наглеждаше зданието. Той също не беше виждал Мери Хигинс, нито пък имаше вести от или за нея.

Бел откри Майк и Тери в една задна стаичка — пиеха кафе до една готварска печка.

— Ще ви дам възможност да избирате, момчета. Джим Хигинс се е окопал на терминала, така че може да се върнете в Чикаго или да се присъедините към екипа ми.

— Господин Ханкок и господин Ван Дорн съгласни ли са?

— Ще говоря с тях — отвърна Бел. Ако трябваше, щеше да им плаща от собствения си джоб. В момента имаше нужда от хора.

— Какво искате от нас?

— Открийте накъде е поел големият черен параход. Имам чувството, че трябва да започнете от Макийспорт. Но накъдето и да отишъл, искам да знам чий е и накъде се е упътил. Не вярвам да е пристигнал случайно.

Бел очакваше те да оставят кафетата си и да се изправят, но Тери и Майк не помръднаха.

— Има ли нещо, господа?

— Всъщност, не, Айзък.

— Тръгвайте тогава.

— Добре — двамата се спогледаха и поклатиха заговорнически глави. — Но има едно нещо.

— Какво?

— Чухме, че разпитваш за госпожица Мери.

— Виждали ли сте я?

— Да. Така де…

— Кога и къде?

— В баровете край реката.

— С кого?

— Говореше с много хора.

— Ако я видите отново, последвайте я. Междувременно намерете черния параход. Ще се върна утре.

— Къде отиваш?

— В Синсинати. Ако има нещо спешно, пратете ми телеграма за влака на Р. Кенет Блуум, младши.

— А откъде познаваш човек със свой собствен влак, Айзък?

— Избягахме заедно в цирка.

 

 

Хенри Клей отключи вратата на апартамента си. Завесите бяха спуснати и стаята тъмнееше. Почти беше прекрачил прага и тъкмо посягаше към ключа на лампата, когато усети нечие присъствие. Хванат неподготвен и без възможност за отстъпление, той се хвърли покрай стената и натисна ключа с лявата си ръка, докато с дясната вадеше своя „Бисли“. Когато лампата се включи, беше насочил оръжието си към фигурата в креслото.

— Не съм въоръжена — каза Мери Хигинс и вдигна ръце.

— Как ме откри?

— Когато научих, че си детектив — каза тя спокойно, — се запитах как ще те открия и как ще те следя, без да ме усетиш, затова реших да си потърся друг професионалист, за да ми помогне.

— Бел!

— Не Бел. Не бъди глупав. Макар че се замислих дали да не помоля охранителите на брат ми. Охранителните служби на „Ван Дорн“ се гордеят с това, че не само охраняват.

— Смотаняци! Не биха могли да ме открия.

— И аз така реших. А и можеха да докладват на Бел.

— Как ме откри тогава?

— Спомних си, че онези дъртаци от отряда на Бел ми бяха казали как са изгонили бандитите, които беше оставил да пазят шлеповете. Историята им не ми се стори много достоверна. Защо твоите хора ще позволят на няколко вандорнци от Чикаго да ги пропъдят от собствения им град? Затова се огледах за познати лица.

— Къде?

— Казина, барове край реката…

— Божичко, Мери, можеше да пострадаш!

— Дори не ме усетиха.

— Извадила си късмет. Хората по тези места не биха се поколебали да сипят нещо упойващо в питието ти.

— Бих разпознала миризмата дори в чая си — отвърна сухо тя.

— Не се долавя толкова лесно, колкото си мислят хората. Винаги има начини да се прикрие.

— Ти знаеш по-добре от мен — отвърна Мери многозначително. — Но всъщност срещнах по-любезни господа, включително един от твоите хора. Упъти ме към един мъж, който, както се оказа, не бе избягал от града. А той пък ме насочи към тази улица. Раздадох много усмивки на портиерите.

— Но хазяинът не ме знае като Клагарт.

— Не му казах името ти. Не бих те предала по този начин. Само те описах.

— Как отключи вратата ми?

— Не съм. Качих се по противопожарната стълба.

Клей прибра оръжието с облекчение. Едно беше интелигентно и хубаво момиче да разпитва с изкусителна усмивка. Но ако се беше оказало, че може да отключва заключени врати, би се оказала много по-опасна, отколкото Клей я мислеше първоначално. Но все още го тревожеше, че е била сама в апартамента му. Постоянно внимаваше да не оставя доказателства зад себе си, но дори най-предпазливият човек можеше да се издаде с нещо дребно.

— От кога ме чакаш?

— Достатъчно отдавна, за да огледам тук. Добре си живееш. Скъп апартамент.

— Кой ти каза, че съм детектив? Бел?

Тя кимна.

Клей рече:

— Бел е изкривил истината. Бях детектив. Вече не съм.

— А какво си сега?

— Джон Клагарт.

— Айзък те нарече Клей, Хенри Клей.

— Хенри Клей вече не съществува.

— Какъв си тогава, Джон Клагарт?

— Аз съм революционер.

— По-лесно ми беше да го приема, докато ходеше с работнически дрехи. С тази шапка и палто биеш повече на някой Морган или Вандербилт.

— Ако ти е трудно да го приемеш, тогава може би и врагът ще се подлъже по вида ми.

— Кой плати за шлеповете?

Той беше готов за този въпрос.

— Банкови обири.

— Обирджиите са били заловени.

— Бел ли ти го каза?

Тя отново кимна.

Клей рече:

— Бел не знае толкова, колкото си мисли, че знае. Не ги заловиха всичките. Един от тях се измъкна — този с най-голямата плячка. А когато има нужда от още, просто ще обере банка в друг град. Влиза в офиса на президента на банката със скъпото си палто и шапка, остава с него след работно време и тихо си заминава с торба пари.

— Ще ми се да ти вярвам — каза Мери.

— Ласкаеш ме с тези думи — беше изумително, но сякаш тя наистина му вярваше.

— Нищо от плана ни не се получи. Изгубихме шлеповете.

— А може ли да попитам, ненавиждаш ли Бел, задето ти взе шлеповете?

— Разбира се! Провали всичко!

— Би ли го убила? — попита Клей.

— Никога!

— Защо не? Отмъщението може да е сладко.

— Никога не бих убила никого. По никаква причина.

— Искаш ли аз да го убия?

Тя не отвърна веднага. Сивите и очи обхождаха скъпите тапети и мебели. После бавно се върнаха на лицето му.

— Не. Само би си изгубил времето.

— А какво искаш тогава?

— Каквото съм искала винаги. Искам да срина капиталистическата класа. Искам да ги спра завинаги. И вярвам, че начинът е да спра въглищата.

— Стачката върши достатъчно добра работа.

— Не. Нископлатените работници на мястото на миньорите все още добиват по половин милион тона на седмица. Собствениците възстановяват ритъма на работа. А сега, когато миньорите са се барикадирали на платформата, ще започнат преговори, стачката ще приключи, а стачкуващите ще получат жълти стотинки. Профсъюзът ще си остане незаконен. Трябва да променим това.

— Как?

— Не знам. Надявах се ти да измислиш нещо.

— Планирал съм няколко саботажа и всякакъв смут — каза Клей.

— Що за смут?

Клей свали шапката си и седна в едно кресло.

— Извини ме. Не съм спал и не съм се преобличал от три дни. Трябва да поспя, преди да мога да мисля ясно.

— Ще се върна по-късно.

— Не е нужно да си ходиш. Просто ще поспя в креслото.

— По-добре да си ходя — отвърна тя.

— Разбира се, разбира се.

Изпрати я до вратата и се ръкуваха. Трепереше ли ръката й? Или може би трепереше неговата?

 

 

Обещаваща първа крачка, помисли си Мери Хигинс. Но и трябваше нещо повече. Беше претърсила апартамента на Клагарт-Клей, но не постигна особен успех и така и не разбра за кого работи провокаторът.

— Надявам се разбираш, че ще изисквам повече от някого, с когото обединявам сили — рече тя на сбогуване.

— Повече какво?

— Повече от смътни обещания за смут.

Отговорът на Клагарт я изненада.

— Трябва да поспя. Когато се събудя, ще имам „повече“.

— Повече обещания?

— Помниш ли трипълплеят на Хари О’Хейган?

— Кой не го помни?

Във вестниците пишеше повече за чудодейното постижение на бейзмана, отколкото за стачката.

— Ще ти дам резултати — каза той. — По-страхотен трипъл от този на О’Хейган.