Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (33)

32

Айзък бел се събра с екипа си в Питсбърг. Първата му работа беше да разкаже на Уоли Кисли, Мак Фултън и Арчи Абът за събитията в Ню Йорк. Арчи отвърна с една от любимите поговорки на Уебър и Фийлдс:

— Щом си им бръкнал в носа, значи си близо до целта.

— Ако бяхме близо — отвърна Бел, — щяхме да знаем какво планира Хенри Клей сега. Но нямаме никаква представа. Нито пък знаем кой му дава нареждания. Знаем само, че имаме провокатор, който не се свени да пролее кръв и работи за безскрупулен шеф.

Облечен като богат банкер от Юга — бял костюм, сламена плантаторска шапка и очила с розовеещи рамки, Хенри Клей се престори, че се любува на стартовите площадки на банкрутиралата корабостроителница „Хелд и Корт“ в Синсинати. Десетки релси се простираха по разкаляния склон на река Охайо, а собственикът — младото конте Корт Хелд, който нямаше търпение да вземе заем или да продаде корабостроителницата, или и двете, се хвалеше, че семейството му е пускало параходи със странични и задни гребла през последните шейсет години.

— И май-май дос’я сте разбрали как става таз’ работа? — провлачи Клей по южняшки.

Корт Хелд не просто бе отчаян, но и непрестанните бракове между фамилиите — основатели бяха завещали на поколението, към което той се числеше, мозъчния капацитет на винена мушица.

— Да, сър. Всъщност, ако хвърлите поглед оттатък завоя, ще видите прекрасни примери на корабите, които произвеждаме.

Хенри Клей вече беше хвърлил поглед.

— Много ми се ще да видя някой голям параход.

„Хелд & Корт“ притежаваха два от най-големите лопатни параходи, останали от епохата преди бързите модерни железници да изместят спокойните пътувания на големи разстояния. По-малките корабостроителници в щата се развиваха и пускаха стотици от по-обикновените и малки параходи с гребни колела на кърмата. Множество подобни параходи разпенваха речните води, докато Клей и собственикът прекосяваха двора на корабостроителницата. „Хелд & Корт“ настоятелно строеше огромните си плаващи палати, макар останалите подобни компании да потъваха една след друга.

— Ето ги, сър! „Цар Вулкан“ и „Бялата дама“.

Плавателните съдове се извисяваха над пристана. Четири високи палуби от лакирано дърво, полиран метал и стъкло се трупаха върху широки, плоски корпуси, дълги над сто метра. Най-отгоре бяха стъклени лоцмански кабини, а край тях се виеха фино излети комини. На кърмата на всеки параход се намираше гигантско колело с диаметър от над десет метра.

— Вградихме последен модел двигатели.

„Бялата дама“ бе, както подсказваше името му, бял.

— По-хубавият от двата е, не мислите ли? Само за перчене.

„Цар Вулкан“ бе матовосив.

— Кой от двата има подсилени палуби.

— Откъде сте чул за това? — попита собственикът. — Това е правителствена тайна.

Хенри Клей реагира с усмивка, много по-студена от южняшкия му акцент.

— Мисля, че един приятел от Сената ми довери, че Военното министерство планира да изпрати канонерски кораб до Куба. А приятелят ми, адмиралът, пък ми каза за оръдието и за гаубицата „Максим“.

— Е, тогава ви е известна тъжната история — отвърна мъжът. — Срамота, че Испанската война свърши толкова бързо. Тъкмо се гласяхме да вградим и оръдието, когато Министерството отмени поръчката.

— Та на кой параход?

— „Цар Вулкан“. От Флота казаха, че не бива да е бял, затова намерихме тази боя.

— Колко му искате?

Младият наследник примигна. От провалилата се военна сделка насам, отпреди четири години, никой не му беше предлагал да купи параход.

— Искате да го купите?

— Бих го обмислил, ако цената е добра.

— Хм, ами… строежът на „Цар Вулкан“ струваше не по-малко от четиристотин хиляди.

Хвърли поглед на Клей и сякаш реши, че банкерът пред него, с всичките си високопоставени приятели, знае твърде много, за да бъде мамен.

— Бих приел минимално предложение от седемдесет и пет хиляди.

Клей попита:

— Може ли да го подготвите за плаване до утре?

— Бих опитал.

— Бихте опитал? — Клей смръщи вежди.

— Да, сър! Сигурен съм, че ще се справим. Ще е зареден с въглища и ще е готов за отплаване до утре сутрин.

— Добавете оръдието и гаубицата и имаме сделка.

— За какво са ви оръжията?

— За скрап. Ще покрие разноските за пребоядисването.

— Много добра идея. Много ще му отива бяло.

По-скоро черно, помисли си Клей. Гигантското колело на кърмата щеше да разпени реката до бяло. Но докато плаваше от река Охайо до Питсбърг, екипажът му щеше да пребоядиса „Цар Вулкан“ в черно като въглищата в котелното.

Стачниците, които продължаваха своя поход покрай река Мононгахела проклинаха жестоките собственици за „Циклопа“, без да знаят, че това е идея на Клей. Ужасът пораждаше гняв. Кибритлиите надделяха над умерените и комитетът по отбраната на миньорите похарчи и малкото си пари за пушки. Колко ли биха побеснели при гледката на черния „Цар Вулкан“ по реката? С каква ли решителност щяха да вдигнат хвърлената ръкавица? Колко свирепо биха защитавали палатковия си лагер?

Толкова свирепо — така беше обещал Клей на Конгдън, който отначало не искаше да се охарчва за параход, че добросъвестните американци щяха да отправят благодарствени молитви в неделните църковни служби: „Бог да благослови собствениците, задето въоръжиха параходите си с оръдия, за да ги защитят от гневните множества.“ А вестниците щяха да гърмят от първите си страници: „Защитниците на частната собственост да не пестят никакви средства, за да унищожат социалистите, преди да въвлекат страната във втора гражданска война.“

Корт Хелд се прокашля.

— Както ми намекнахте току-що, възнамерявате да си тръгнете от Синсинати утре. Може ли да попитам как ще платите за парахода?

За човек, оказал се в далечен град, беше трудно да тегли големи суми. А още по-трудно беше да го стори бързо и анонимно. Но винаги имаше начин.

— Разбира се, не очаквам да приемете чек, който да осребрите едва след като отплаваме. Мога да ви предоставя железопътни облигации от по двайсет и пет хиляди долара.

Корабостроителят доби смутен вид. Облигациите на теория можеха да служат точно като парите в брой, а и бяха много по-удобни за приносителя, но той трябваше да се надява, че не са нито фалшиви, нито пък принадлежат на юридическа единица, която вече не съществува.

— А издателят случайно има ли клон в Синсинати?

Клей би предпочел да не се появява в онзи офис, но нямаше избор.

— „Тибодо & Марзан“ имат клон в Синсинати. Защо не отидете още сега? Ще гарантират за издателя и можете да сложите облигациите в банката им веднага.

— А „Тибодо & Марзан“ биха ли ги осребрили незабавно?

— Не виждам причина да не го направят. Ако това предпочитате, сигурен съм, че не биха ви отказали.