Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (31)

30

Айзък бел докладва на Джоузеф ван Дорн в личния му кабинет двайсет минути след като фериботът на пенсилванската железница спря край Двайсет и трета улица.

— Намушкаха Уиш. Не е засегнат жизненоважен орган, но ще се възстановява поне една-две седмици.

— Едно време беше почти невъзможно да намушкаш Алойзиъс Кларк. Предупредих го сума ти пъти, че пиенето не прощава.

— Не е от пиенето — отвърна Бел. — Получи нож, който беше предназначен за мен.

Ван Дорн сведе очи.

— Съжалявам, Айзък! Не биваше да го казвам. Ще се оправи ли?

— Намерих му най-добрия лекар в Чикаго.

— Агенцията ще поеме разноските.

— Вече ги поех аз.

Настъпи неловко мълчание. Бел чакаше, защото не искаше да продължи пръв. Най-накрая Ван Дорн се почувства принуден да попита:

— Как мина с Розания?

— Както се надявах. Наистина изучава оформените заряди. Както и провокаторът ни.

— Виж ти!

— Розания дори се е срещнал с него в Нюпорт, извън торпедната станция.

— Сигурен ли си, че не те е подвел?

— Напълно! Описа мъж, който приличаше на този, когото видях аз. Смяташе, че има чикагски акцент, но се закле, че не го е виждал преди в града.

— Значи онзи се е изнесъл от града, преди Розания да влезе в бизнеса.

— А като се има предвид с какво се сблъскахме Уиш и аз, бих казал, че този тип има добри връзки с чикагската полиция.

Ван Дорн сви рамене.

— За чикагската полиция най-красноречивото нещо са парите.

— Така или иначе, имате приятели там, сър.

Бихте ли могъл да поразпитате?

— Няма да останем приятели дълго, ако просто отида да подпитвам напосоки. Имаш ли някакво име?

— Засега името му ми е неизвестно и нямам предположения — призна Бел и отново млъкна.

След известно мълчание Ван Дорн попита:

— Къде са останалите от екипа ти?

— Уебър и Фийлдс са в Питсбърг, заедно с Арчи. Мак откри, че един от местните шерифи крои тайни планове да екстрадира водачи на профсъюзите обратно в Западна Вирджиния заради убийството на Черния Джак.

Ван Дорн подсвирна впечатлен.

— Мак явно здраво се е разровил, за да открие това.

— Уоли твърди, че приятелката на шерифа нещо си е харесала Мак.

— Не бих предположил, че Мак още го бива с жените.

— А Уоли пък е събрал информация за нападение по железниците.

— Що за нападение?

— Ще взривяват подпори на мостове, смята Уоли.

— Безумци! — поклати глава Ван Дорн.

— Безумството е навсякъде, сякаш Питсбърг се готви да посрещне протестиращите. Половината долина на Мон ще се присъедини към тях по пътя. Затова пинкертъните и полицията по въглищата и желязото предлагат награди на освободени затворници, които да се изправят срещу стачкуващите.

— За бога! Как разбрахте за това?

— Арчи се внедри в полицията по въглищата и желязото.

— Но той е младши детектив!

— Убеди ги, че бяга от ченгетата в Айдахо, задето пребил миньор до смърт с голи ръце. Посрещнаха го като изгубен брат.

— Много е опасно да оставиш младши детектив сам на подобно място. Твърде опасно! Ами ако го усетят? Няма нужния опит, а и без подкрепа, един Бог знае какво може да му се случи.

— Всеки, който предизвика Арчи Абът на боксова схватка, бързо ще спре да се съмнява в историята му.

— Ще поздравя Арчи за постигнатото, но искам да го разкараш от там, колкото се може по-бързо.

— Не се тревожете. Вече го преместих, за да следи един недотам опасен човек.

— Кого?

— Искате да знаете какво е намислила Мери Хигинс, нали? Е, аз също.

— Имаме ли някаква следа?

— Върнала се е в Питсбърг. Все още отказва помощ от „Ван Дорн“. Затова пратих Арчи.

Ван Дорн се усмихна леко.

— Сигурно имаш огромно доверие на това момче, за да му позволиш да следи девойката, по която си падаш… О, не го отричай, Айзък!

— Надявам се Арчи още да помни единствения боксов мач, който е губил — отвърна Бел с усмивка.

— Добре, а сега на работа! Какъв е следващият ти ход?

Усмивката се смъкна от лицето на младия детектив и той изгледа шефа си продължително.

— Ще открия кой е провокаторът.

— Така ли?

— С ваша помощ.

— С моя ли? Какво имаш предвид?

— Вижте това.

Бел бръкна в ботуша си и постави метателния си нож на бюрото на Ван Дорн.

— И какво точно да видя?

— Дадохте ми го вие.

— Давам по един такъв на всичките си чираци.

— Мъжът, който ме нападна онзи ден имаше същия.

— Значи си разбира от работата. Ножът е хубав.

— Беше абсолютно същият!

— Купувам ги от един ножар в Кънектикът. Хората му правят хиляди подобни ножове. Какво ти се върти в главата, Айзък?

Бел каза:

— Този мъж знаеше много неща за мен. Знаеше за пистолета в ръкава ми.

Джоузеф Ван Дорн се разсмя.

— Айзък, ако беше непознат, с когото се сблъсквам в тъмно мазе, бих проверил за пистолет в ръкава ти толкова бързо, че свят щеше да ти се завие.

— Знаеше и за деринджъра в джоба ми.

— И за такъв бих те претърсил. Макар че първо бих ти погледнал кобура под мишницата и бих разкарал тежката артилерия.

— Точно това направи най-напред.

— Както казах, всичко, което ми описваш, показва, че това е човек, който може да се грижи добре за себе си в подобни ситуации, нищо повече.

Бел вдигна ножа за хвърляне. Закрепи го на един пръст и го подхвърли леко с другия.

— Господин Ван Дорн, помните ли кой ме научи да хвърлям ножове?

Ван Дорн се засмя.

— Аз. Е, поне се опитах. Ти беше толкова твърдоглав и настояваше да го правиш отгоре надолу, както са те учили в цирка.

— Защото така ножът лети по-надалеч и се забива по-дълбоко.

— Може да изглежда впечатляващо — стрелна в отговор Ван Дорн, — но е по-бавно и по-неточно.

— От кое?

— От кое ли? Знаеш от кое. Какво намекваш?

— Моля ви, кажете го!

Ван Дорн го погледна объркано. Накрая веждите му се събраха питащо, когато осъзна какво всъщност го пита ученикът му.

— Отгоре е по-бавно, отколкото отстрани… И по-неточно.

— И като си говорим за точност, основното му оръжие е колт „Бисли“.

По лицето на Ван Дорн пробяга странна сянка. Той неволно подръпна брадата си.

— Да — рече бавно. — Както казах професионалист отгоре до долу.

— Господин Ван Дорн, познавате го.

— Ако го познавам, ще го спипам. Кой е?

— Не знам името му.

— Как изглежда.

— Едър, с широки рамене, стъпва леко.

— Цвят на косата?

— Не знам.

— Очи?

— Жълти.

Ван Дорн се вцепени.

— Сигурен ли си?

— Видях ги!

— А Розания?

— Розания не беше толкова сигурен. Но го видях два пъти. Първо в мината, а после и при Гробницата. Очите му са жълти — златисти, почти вълчи.

Ван Дорн скочи и грабна шапката си.

— Къде отивате?

— Ще се погрижа за това!

— Ще дойда с вас!

— Да не си мръднал! — закова го с поглед шефа му. — Ще се погрижа за това сам!

Ван Дорн така силно блъсна вратата на кабинета си, че тя се тресна в стената на една от детективските кабинки и навред се разпиляха карти и плакати за издирвани престъпници, а матираното стъкло се пръсна. Шефът изхвърча тичешком по широкото стълбище на хотела, изфуча през фоайето и на улицата се развика:

— Такси! Ти! Спри!

— Уолстрийт! — викна на стреснатия кочияш.

Докато Бел успее да стигне до улицата, таксито вече завиваше зад ъгъла с бясна скорост.

 

 

— Уолстрийт! — каза портиерът на хотела на Айзък Бел, когато той го попита накъде е тръгнал Ван Дорн.

Бел се затича с всички сили към Шесто авеню, изкачи покритите стълби до градската железница и стигна до платформата, точно когато влакчето за центъра заминаваше. Следващото сякаш се бави цяла вечност.