Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (30)

29

Острието сякаш изскочи от нищото.

Първият повален се беше свестил и бе станал на крака. Стиснал падналия до него нож, рязко беше замахнал към гърдите на младия детектив.

Бел се опита да избегне удара, ала острието летеше към него. Също толкова ненадейно, колкото бе лъснало, острието се скри, спряно от Уиш Кларк, който изсумтя и се препъна назад, хванал се за гърдите.

Бел заби юмрук в лицето на нападателя с цялата си тежест, прекатури го през моста в реката и улови приятеля си, докато падаше.

— Уиш!

— Добре съм, добре съм…

Но не беше добре и Бел усещаше как тялото му се отпуска в ръцете му.

Увери се, че не са прекъснати артерии. Слава богу, от раната не шуртеше кръв. Бел метна Уиш на рамо, взе чантата му и се затътри към полицейския файтон.

Кочияшът и полицаят в него го изгледаха студено.

Бел им отвърна с още по-леден поглед и заяви:

— Капитанът на управлението ви е стар приятел на моя шеф, Джо ван Дорн. Със сигурност не бихте искали да научи, че тази вечер сте били на хонорар, нали?

Кочияшът погледна към Мълдуун и компания. Полицаите пристъпваха от крак на крак, но не се притичваха на помощ.

— Прав си.

— Закарайте ни право в болницата и сме квит.

— Джейк — каза кочияшът на този до себе си, — скокни долу и направи така, че на господата да им е удобно отзад.

Бел постави Уиш на една от дългите пейки и приклекна до него, за да не се изтърколи. Кочияшът дръпна юздите и файтонът се понесе през града.

— Спри да се мъчиш да говориш — каза Бел.

Уиш му даде знак да се приближи.

— Казах ти, мустакът върши работата, взеха те на сериозно.

 

 

Алойзиъс Кларк се събуди по развиделяване и огледа стаята, за която Бел беше платил.

— Какво правиш тук? — попита той Бел.

— Как какво правя? Ти ми спаси живота.

— Ти също, в Ню Орлиънс.

— Не съм застанал пред нож!

Уиш вдигна рамене и потрепна от болка.

— Правиш от мухата слон… — после му смигна. — Всъщност, харесва ми да ме раняват от време на време. Така никой не се оплаква, когато взема нещо за болката.

Бел му подаде плоско метално шише.

— Какво е положението ми?

— Докторът каза, че след две седмици ще си наред.

— Съжалявам, Айзък! Ще те настигна, щом мога. В Питсбърг ли ще ходиш?

— Ще спра за малко покрай „Юниън“, за да се видя с Мак, Уоли и Арчи на път за Ню Йорк.

— Защо Ню Йорк?

— За да докладвам на шефа.

— Защо не по телеграфа?

— Искам да видя изражението му, когато му кажа какво мисля.

 

 

Мери Хигинс имаше чувството, че се намира в кошмар.

Беше сигурна обаче, че не сънува. А и определено не спеше. Беше й твърде студено и беше твърде мокра, за да спи. А и кой може да спи прав, че и да ходи по път, който се беше превърнал в тресавище?

Внезапно мракът се изпълни с писъци, по-лоши от всеки кошмар.

— Идват!

— Идват!

Към тях се носеше ослепително ярка светлина. Мъжете и жените се отдръпнаха от пътя, повлякоха децата си в канавките и ги скриха край плетовете. Осем огромни бели пожарникарски коня галопираха вихрено и теглеха каруца, на която полицията по въглищата и желязото беше натоварила бензиново динамо и електрически фар. Жените на миньорите бяха кръстили този фар „Циклопа“.

Протестиращите бяха на около трийсетина километра от Питсбърг. Вървяха и нощем, защото искаха да стигнат до една голяма ферма, където членове на църквата и филантропи бяха подготвили палатков лагер. Уморените хора се надяваха там да ги чака топла храна и сухи одеяла.

„Циклопа“ отмина и Мери се втурна да помага на хората да се изправят на крака. Внезапно я обзе дълбоко отчаяние. Каузата им изглеждаше безнадеждна. Но по страшното от провала на каузата беше, че на света има човешки създания, които искаха да използват нещо толкова отвратително като „Циклопа“, за да тормозят своите събратя. „Малко са тези злодеи, малко са“, твърдеше брат й, ала грешеше. Мнозина бяха нужни, за да измислят подобна чудовищност, мнозина — за да я съградят и още повече, за да позволят съществуването й.

— Циклопа!

Адската машина отново изрева в нощта и всички се разбягаха. От канавката, където се беше хвърлила, Мери Хигинс успя да зърне галопиращите, ужасени от шума, мрака и камшика коне — издутите им вени и изцъклените им очи.

Призори, когато и последните протестиращи успяха да стигнат до палатковия лагер, все още валеше. Мери вървеше най-отзад. В едната си ръка държеше дете, а с другата подкрепяше майка му, раздирана от кашлица. Изненада се, когато жените от църквата, които очевидно никога не си бяха лягали гладни и никога не си бяха гладили дрехите сами, се спуснаха да помагат. Взеха детето от ръцете й и отведоха майката, след което посочиха на Мери опашката за храна под едно опънато платнище. Бяха се подредили стотици хора и Мери тъкмо успя да стигне до края на опашката, когато отнякъде се появи Джон Клагарт и набута в ръцете й чаша горещо кафе, което ухаеше по-добре от всичко друго на този свят.

Заедно с Клагарт имаше още неколцина мъже, облечени като миньори. Нито един от тях обаче нямаше ръце на миньор. Мери огледа мъжете. Приличаха повече на бабаитите, които обикновено се навъртаха край боксови рингове, игрални зали и хиподруми. Очите им излъчваха презрение към миньорите.

— Кои са тези? — попита тя Клагарт.

— Не са хористчета — отвърна дръзко той. — Но ще свършат нужното.

В съзнанието на мери проблесна една дума — съучастници.

— Престъпници ли са? — попита тя.

— Не е моя работа да ги съдя — сви рамене Клагарт. — Но съм убеден, че и ти, и брат ти познавате предостатъчно хора, тикнати в затвора, задето водят справедлива борба.

— Тях ги познавам — отвърна тя, — и не приличат на престъпници.

— Дай ми пъргав смелчага и не ме интересува как ще го наричаш ти, стига той да знае кой е общият враг — отсече Клагарт. — Сега слушай внимателно! Сдобих се с още шлепове по бреговете и още лодки, които да ги издърпат насред коритото.

 

 

— Не улучих плювалника ти. Извинявай, шефче!

Хенри Клей веднага разбра какъв е смисълът на дългата кафява следа от тютюнева слюнка по бледосиния му килим — предизвикателство от бандит, който никога не беше губил сбиване и който беше твърде глупав, за да допусне, че никога няма да изгуби. Десетина от тях — всички членове на пристанищната нюйоркска банда на хъдсънските дъстери, се бяха натъпкали в една от стаите на офиса през страничния коридори. Никога не би пуснал подобна измет в личния си кабинет, разбира се. Повечето не знаеха нищо за него. Знаеха само, че шефът им беше наредил да дойдат, защото имат специална задача. Но сега, вместо да слушат указанията на Клей, те хихикаха и зяпаха петното на килима.

Втората грешка на главатаря беше да подцени Клей, само защото носеше хубав костюм. Клей се изправи. Главатарят на дъстерите и биячът му се спогледаха в очакване. Някой щеше да пострада.

— Как ти викат? — попита Клей.

— Теб какво те интересува?

— Кажи му — отвърна главатарят и даде на Клей да разбере, че няма да стои между него и дясната му ръка, ако искат да се сбият.

— Албърт — отвърна бандитът, като наблюдаваше развеселен как Клей приближава.

— Няма проблем, че пропусна плювалника, Албърт. Просто го оближи!

— К’во?

— Оближи го!

— А що не се…

Клей нанесе три мълниеносни удара — високо, ниско и по средата, след това натисна врата му към пода и издърпа нагоре уловената му в хват ръка. Бандитът изкрещя от болка. В крайна сметка крясъците му преминаха в молби. Клей дръпна още по-силно. Молбите преминаха в плач.

Клей го пусна.

— Не се занимавай да го облизваш, Албърт. Знаем, че би го сторил, само това има значение.

Единайсетимата дъстери в стаята се засмяха дружно.

— Така, момчета, повиках ви, защото съм почти сигурен, че скоро някой ще нахлуе в офиса ми ядосан. Когато пристигне, искам бавно да го направите на кайма.

— Кога ще дойде?

— Скоро. Междувременно в една от задните стаички сме сложили легла да поспите. Не се напивайте, не тормозете хората ми и не плюйте по килима. Ясно?

— Ясно, сър!

След като се изнесоха, Клей извади далекогледа си и го насочи към прозореца на съдия Конгдън. Съдията работеше здраво, като се караше на някого по телефона. Клей сложи шапката си, каза довиждане на служителите си и пресече улицата, за да влезе в сградата на Конгдън.

Конгдън го накара да чака половин час. Когато най-после го прие в кабинета си, очевидно не беше в добро настроение.

— Зает съм. Говори бързо — рече кисело той.

— Това може да е последният ми доклад на четири очи за дълго време — започна Клей.

Айзък Бел беше оцелял и Клей се винеше лично за това. Беше направил рядката грешка да изпрати убийци, вместо сам да свърши работата и сега трябваше да плати цената.

— Какво е станало? — попита грубо Конгдън.

— Достатъчно е да знаете, че събитията се движат според плана.