Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (21)

20

— Ще я следиш!

— Моля?! — попита Бел, който тъкмо се заемаше с нова порция вестници, когато Ван Дорн влетя в стаите на отдела по проучвания.

— Разбери какво е намислила!

— Мери ли? Какво имате предвид?

— Ако знаех, нямаше да има нужда да те пращам по петите и. Имам предчувствие, че е намислила нещо голямо и това не ми харесва.

— Ами брат й?

— Подозирам, че няма нищо общо с него.

— Но ще го пазите, нали?

— Разбира се! Нали дадохме дума. Сега върви! Не и позволявай да се измъкне. И не и позволявай да те види.

Мери Хигинс излетя от позлатения асансьор. Един от хотелските детективи впери в нея подозрителен поглед — крайно необичайна бе гледката на толкова привлекателна жена в подобни вехти дрехи и без нито една дантела или перо. Какво търси подобна жена на това луксозно място? Актриса ли беше? Или нещо по-лошо?

Мери му хвърли строг поглед, подмина го набързо, както и поклонилите се портиери, и с бърза стъпка пое по Бродуей, която се виеше на юг, а после на изток покрай квартал Тендърлойн. Пресечка след пресечка Мери не обръщаше внимание на хотелите и театрите по широката улица, нито пък на баровете и хазартните зали по малките улички, които я пресичаха. Целта й беше временната квартира в гетата на Ийст сайд, където можеше да се подслони с момичетата и жените, основали Профсъюза на шивачките.

Опитваше се с бързия ход да изпревари бурята в ума си. Ала това не й помогна повече, отколкото взирането в асансьора. Беше твърде объркана, а в главата й се въртяха непрестанно въпроси за брат й, за каузата им за равенство и справедливост, за неговата смътно лелеяна всеобща стачка, за нейния подробно оформен план да блокира реката, както и за Айзък Бел, разбира се. Колко различен беше той от останалите мъже, които познаваше. Той беше силен, ала и внимателен, яростен в схватка, ала и способен на нежност, привилегирован, но не самозабравил се, усмивката бързо се появяваше на лицето му, но и бързо се превръщаше в сериозна опора, когато се наложеше. Беше ли повярвала наистина, че Айзък може да й помогне в големия план? Или просто й се искаше да повторят по някакъв начин студената нощ във влака?

Удавена в съмнения, тя отново преповтори плана си — при Питсбърг реката Мононгахела гъмжеше от шлепове, привързани на три метра навътре от всеки от двата бряга. Те стесняваха коритото й и понякога дори два влекача трудно се разминаваха. Освен това, шест моста пресичаха реката. Кейовете, които ги крепяха, допълнително стесняваха реката и я превръщаха в поредица от тесни канали. Представяше си плаващите шлепове като късове лед, натрупани около кейовете. Ако половината река е пълна с подобни флотилии, колко от тях трябваше да потънат, за да блокират движението по нея? Дали щяха да предизвикат наводнение? А и сега чуваше въпросите на брат си: Колко ще са ранените? Колцина ще загинат? Никой? Можеш ли да го гарантираш? Не можеше. Мононгахела миеше и обградения от реки къс земя, който оформяше богатия Златен триъгълник на Питсбърг. Там живееха и работеха хиляди хора.

Небето посивя и започна да ръми. Мери не спираше. Ръменето се усили. Тя продължаваше все напред и напред, не обръщаше внимание на трамваите, които можеше да вземе до центъра, както и на градската железница, която също можеше да я откара дотам светкавично. Не забелязваше нищо пред себе си или зад себе си — нито младия детектив, който я следеше, нито мъжът с меката шапка, който следеше и двамата.