Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (8)

7

— Господине, какво да ви вземат дяволите сте намислил?

Малкият влекач бе съвсем обикновен, с плоска палуба и комин между руля и въглищната пещ. Бел тъкмо беше хванал една лопата и се канеше да отвори вратата на пещта, когато от някакво намотано въже се надигна сънен възрастен нощен пазач с дълга брада като от Гражданската война.

Когато видя черния, висок силует на детектива на фона на пожара на брега, той посегна към револвера на кръста си.

Бел мълниеносно го измъкна от ръцете му.

— Сър, искам да взема влекача за малко. Бихте ли ми позволил?

— Не, сър! Той не е ваш. Принадлежи на компания „Глийсън“. Не мога да ви позволя да го откраднете.

— Не ме карайте да ви хвърлям през борда! — сопна му се Бел, ала се молеше старецът да повярва на заканата му, защото в противен случай не знаеше какво да прави.

Мъжът примигна, хвърли бърз поглед към черните води и рече:

— Не ми се е доплувало още.

— Влекачът има ли пара?

— Не много. Преди време хвърлих малко въглища в пещта.

— Хвърлете още!

— Ами, добре… Всъщност, аз не ви помагам да го откраднете — просто не мога да го оставя да се разбие в скалите, накъдето се е запътил.

Бел подаде пара към буталата, усети задвижването на витлото и завъртя руля. Малката лодка спря да се носи без посока и пое уверено срещу течението. Бел я насочи към отдалечилия се каменен вълнолом и се опита да изкара още малко мощност от нея. Парната стрелка показваше, че лодката има само толкова сила, колкото да се движи полека накъдето иска детективът.

Старецът хвърли още въглища в пещта и я затвори.

— Синко… ти карал ли по река досега?

— Не, сър!

— Но май си карал парни машини.

— Само яхти.

— Яхти ли? Господин Глийсън има яхта. Кръстил я „Мононгахела“, като реката… Гледаш ли как гори съдилището? Викам, скоро ще стигне и до магазина на компанията.

Мери Хигинс, помисли си Бел, сигурно скача от радост.

Влекачът подмина шлеповете и стигна до вълнолома. Мери и Джим не се виждаха. Бел огледа внимателно брега и ги зърна да тичат към него. Преследваха ги трима мъже. Бел възви към тях.

Един от преследвачите размаха бейзболна бухалка и изпревари останалите двама. На два метра зад Мери, той я вдигна високо. Бел пусна руля, извади колта, прицели се внимателно и изстреля последния си куршум. Мъжът изпусна бухалката и се строполи.

Приятелчетата му се препънаха в него.

— Страшно стреляш! — отбеляза с възхищение старецът. — Т’ва ще ги научи.

Бел заби носа на лодката в мекия бряг.

— Скачайте! — викна той.

Мери се покатери с мъка и подаде ръка на брат си. Джим също се качи на борда. Бел даде на заден ход, завъртя руля отривисто и пое към отсрещния бряг.

 

 

Айзък Бел водеше влекача през река Мононгахела, бавно и леко надолу по течението, като търсеше къде да спре. Старецът разпозна Джим Хигинс.

— Ти си оня от профсъюза, нали?

— Да, аз съм. Вие за профсъюза ли сте?

— Не мога да кажа, че съм за профсъюза, но не мога да кажа, че съм и за компанията. Много юркат миньорите.

— А ще подкрепите ли стачката.

— Може… А може и да не подкрепя.

— И аз така се чувствам — отвърна Хигинс и поде разговор, който Бел не можеше да предположи, че ще чуе посред нощ на откраднат влекач. — Не е нужно да стачкуваме. Едно честно споразумение между миньорите и собствениците може да осигури на цяло поколение спокойна работа и живот. Разумните хора и от двете страни знаят колко се нуждае страната от въглища. Всички ще сме доволни, ако можем да ги добиваме и да живеем достойно от работата си. Стига някои фитилджии да не палят въображението на миньорите, можем да се спогодим веднъж завинаги.

Мери Хигинс се изсмя скептично.

— „Разумните“ те хвърлиха в затвора и подкокоросаха тълпата да те линчува, Джим!

— Ще има двайсет години мир, ако разумните се споразумеят — отвърна уверено Хигинс — и клане, ако не успеят.

— Братко, ако не беше господин Бел, щеше да рипаш във въздуха.

Айзък Бел слушаше възхитен как Джим Хигинс защитава позицията си и говори на сестра си и стареца, сякаш се опитва да ги спечели на своя страна в залата на профсъюза.

— Ако фитилджиите не отстъпят, работниците и собствениците ще воюват. В подобни войни умират невинни хора. В Хеймаркет, в Хоумстед и Пулман^[1] загинаха невинни. И това ще се повтори отново, ако не дадем път на разума.

Докато караше в тъмното, търсещ удобно място за спиране, Бел реши, че Джим Хигинс не е никакъв мечтател — и определено не е глупак, а мислител с цялостна стратегия как да се сложи край на работническите войни и с разумна боязън от резултатите от подобни войни.

Отпред замъждука някаква жълта светлина.

Старецът го побутна.

— Синко, ако смяташ да бягате още, а като гледам какви сте ги забъркали, по-добре да бягате, да знаеш, че оттатък следващия завой на реката е железопътното депо на „Балтимор & Охайо“. Там може да се метнете на някой товарен влак и да се пръждосате от Западна Вирджиния.

 

 

— Айзък, наистина щях да рипам във въздуха без теб, както каза Мери. Но може ли да те помоля за още нещо?

— Кажи.

— Ще придружиш ли сестра ми до някое безопасно място.

— Разбира се!

— Не ми трябва придружител! — рече рязко Мери. — Не искам придружител!

Джим Хигинс я погледна с любов и грижа:

— Сестричке, веднъж в живота си послушай някого другиго, освен себе си. Само аз съм беглецът сред трима ни. Ще ме обвинят в бягство от затвора. Вие с Айзък само сте избягали от озверяла тълпа, а дори собствениците не биха нарекли това престъпление. Ако можете да се промъкнете покрай ченгетата на компанията, и двамата ще сте в безопасност.

— Ами ти? — попита Бел.

А Мери додаде:

— Къде отиваш?

— Надявам се приятелите ми от Братството на машинистите да ме измъкнат с някоя доставка на въглища.

— До къде?

— До Денвър, Колорадо — отговори Джим. — Миньорите от западните щати помагат на стачниците. Ще имаме възможност всички да се обединим. Ако успеем да организираме една стачка по целия континент, ще принудим собствениците да ни изслушат.

Точно до депото се намираха няколко грубо скалъпени навеси за вагонетки, както и последната спирка на междуградската железница за Феърмонт и Кларксбърг. Когато тримата приближиха, видяха, че охранителите на Глийсън патрулират по платформата. Върнаха се обратно към депото. Бел и Мери се скриха в гората. Джим ги остави и се върна след час. Посочи им няколко товарни вагона на един страничен коловоз, към които тъкмо прикачваха локомотив.

— Момчетата казаха, че този празният е за Питсбърг. Спирачът е предупреден, но се пазете от охранителите на депото. Хванете средния вагон, с отворената врата. Качете се, когато влакът тръгне. Успех!

— А ти? — попита Мери.

— Момчетата ще ме измъкнат, не ме мислете. Пази се, Айзък! Благодаря ти, че се грижиш за нея!

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Мери се хвърли на врата на брат си и когато се извърна в профил, Бел видя, че очите и лъщят от сълзи.

Двамата се отдалечиха от Джим. Вървяха в сенките, за да се приближат незабелязано към депото. Зачакаха край главния коловоз, треперещи заради студения вятър откъм реката. След час чуха свирката на локомотива.

— „Потегляме!“ — а после се чу и тежкото буботене на парата, когато влакът пое към главния коловоз.

Бел и Мери се присвиха под яркия преден фар и когато локомотивът отмина, се затичаха към релсите.

— Скачала ли си на влак досега? — попита я той.

— Преструвам се, че е въртележка в панаир.

— Внимавай да не се спънеш в полата си.

— Никога не се спъвам в полата си. Подкъсена е с десет сантиметра.

— Първо ти. Идвам след теб.

Изкачиха се по насипа, затичаха се покрай движещия се влак и се хвърлиха в празния товарен вагон.

Бел погледна назад, за да е сигурен, че охранителите не са ги забелязали. После плъзна вратата, макар това да нямаше почти никакъв ефект върху температурата. Влакът набираше скорост и леденият вятър се запромъква през процепите. Ребрата на Бел пулсираха и ненадейно го налегна изнемога. Останал без сили, той се подпря на стената. Влакът се разклати и в следващия миг Бел се озова на дървения под, а Мери му говореше сякаш от другия край на голяма зала.

— Видях лицето ти на светлината на фара. Беше пребледнял като платно. Куршумът вътре ли е?

— Не, не, не… Само ме одраска.

Той затвори очи — ненадейно чу разкъсване на плат. Тя късаше фустата си на ивици.

— Свали си палтото! — нареди му Мери и дръпна залепналата от кръвта му риза.

Тя отпуши появила се незнайно от къде манерка и Бел усети мирис на уиски.

— Какво правиш?

— Ще те превържа. Ще боли, но не вярвам да предпочиташ отравяне на кръвта.

— Превързвай спокойно… Аааа! — Бел рязко затвори уста. — Права си, малко пощипва. Къде си се научила да превръзваш рани?

— Когато стачкоизменниците избягат и биячите приключат работата си, идва време някой да се погрижи за ранените.

На Бел му се стори, че Мери Хигинс говори, сякаш чете думите си от лозунг. Ала обичаше гласа и. В тъмното ритъмът на железните колела звънтеше като музика. Беше смъртно уморен и всичко го болеше, но точно в този миг не би искал да е никъде другаде, освен да се вози в товарен влак с Мери Хигинс.

— Трепериш — рече тя. — В шок ли си?

— Малко… Студено ми е… На теб не ти ли е студено?

— Замръзвам. Притеснявам се, че раната ти е по-лоша, отколкото си мислиш.

Бел бе прострелван и друг път — леко в Уайоминг и много по-сериозно в Чикаго, и добре знаеше каква е разликата между директно попадение и одраскване.

— Не — увери я той, — това е просто шок. Чувал съм, че оръжие с подобен калибър може да те прати във въздуха, дори да не стреля от упор. Явно е така. Но и тук е ужасно студено. Може би си права, може би зъзна от шока… Щеше ми се да имахме одеяла.

— Легни до мен — каза Мери. — Ще се топлим взаимно.

— Добра идея — съгласи се охотно Бел.