Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (44)

43

— Приятно пътуване? — попита Кени. — Що за шега е това?

— Извратена шега — отвърна Бел, спомняйки си с прискърбие за капитан Дженингс, убит, задето помагаше на протестиращите, както и за Майк Фланъри и Тери Фейн, на които бе възложил задача, която се оказа не по силите им.

— Какво значи това „трипъл“?

Подът се разтресе, както и прозорците, когато влакът изтрополи бясно по един железен мост.

— Къде е кондукторът?

— Не знам. Сигурно във вагон-ресторанта.

— Сигурен ли си?

Бел бързо закрачи към задния край на вагона и отвори вратата към вестибюла. Колелата ревяха по релсите, а платненото покривало плющеше. Бел отвори вратата на вагон-ресторанта и пристъпи вътре. Вагонът се клатеше неконтролируемо.

— Кукс! Кондуктор Кукс! Тук ли сте?

Готвачът подаде глава от кухнята.

— Много бързо се движим, господин Бел. Мисля, че се движим по-бързо, отколкото някога съм виждал този влак да го прави.

— Къде е господин Кукс?

— Не съм го виждал, откакто спряхме за вода.

Бел се затича напред. Кени си наливаше поредното питие и промърмори недоволно под нос:

— Тресем се като лодка в буря. Какво по дяволите става?

— Това е първото, което ще попитам машиниста ти — отвърна Бел и тръгна към локомотива. Вратата на вагона беше залостена. Беше стоманена — нямаше как да се отвори, освен с динамит.

— Заключени сме! — съобщи той на Кени.

— Нещо не е наред. Движим се с над сто и трийсет километра в час.

Влакът взе рязко един завой. Фланците на колелата пристъргаха по релсите.

— Трипъл — сякаш на себе си рече Бел. — Ние сме следващите. Отвлякъл е хората и е застопорил газта с нещо.

— Спирам влака! — Кени се хвърли към червената дръжка на ръчната спирачка на стената в предния край на вагона.

Бел хвана ръката му.

— Ако натиснем ръчната спирачка при тази скорост, ще дерайлираме.

— Но трябва да спрем. Усещаш ли това? Скоростта продължава да се увеличава — Кени остави чашата. — Айзък, движим се към Питсбърг със сто и петдесет километра в час.

— Много ли си пиян?

— Твърде много ме е страх, за да съм пиян.

— Добре. Помогни ми да изляза през прозореца.

— Къде ще ходиш?

— В локомотива.

Бел свали прозореца. Вятърът нахлу със сто и петдесет километра в час и разпиля всичко из купето. Бел свали палтото си и подаде глава през прозореца. Въздухът го връхлетя като приливна вълна. Провря се навън, седна на рамката и се опита да се изправи. Вятърът почти го издуха.

— Ще направя преграда! — извика Кени. Отвори прозореца пред Бел и се показа навън до кръста. Бел опита отново. Кени спираше вятъра с тялото си и детективът успя да се изправи, макар да му трябваше цялата му сила, за да се задържи. Ако се пуснеше, за да се набере върху покрива, щеше да падне. Кени бързо се ориентира в ситуация и се провикна:

— Чакай малко!

След това седна на прозореца, за да блокира пътя на вятъра към горната част на тялото на Бел.

— Недей! Ще паднеш! — извика Бел.

— Бях също толкова добър акробат като теб — отвърна Кени. — Е, почти.

С огромно усилие, от което подбели очи, пълничкият Блуум успя да се изправи на прозореца.

— Върви! — изръмжа Кени.

Без да губи и секунда, Бел се качи на покрива. Кени беше доста добър акробат в цирка, но от тогава не бе вдигал нищо, по-тежко от чаша. Вятърът на покрива беше още по-силен. Бел легна по корем и се запромъква напред насред вълма от дим, пара и гореща пепел от пещта на локомотива. Най-сетне стигна до предния край на вагона. Три метра го деляха от покрива на тендера. В по-близката му част бяха струпани въглища, а далечната имаше стоманен резервоар за вода, с плосък покрив, по-нисък от покрива на вагона, където се намираше Бел.

Вятърът правеше скока невъзможен. Бел събра длани и изпъна ръце, сякаш се готвеше да се гмурне. Скочи. Дланите му се удариха в резервоара. Бел се сви на кълбо. Прекатури се напред, плъзна се по влажната повърхност и размаха диво ръце, за да намери къде да се хване.

Залови се за ръба, придърпа се и падна върху купчината въглища, след което се покатери по тях и погледна в кабината на локомотива. Беше празна. Само пламъците на пещта я озаряваха. Бел слезе по стълбата в предния край на тендера и скочи в кабината — горещ, тъмен лабиринт от ръчки, клапи, измервателни уреди и тръби.

Бел разбираше достатъчно от локомотиви още от малък, когато четеше с наслада за тях, а след това бе ходил на обиколки из депата на Кенет старши. Остави реверсивната ръчка по средата и потърси газта.

Газта не помръдваше. Бел погледна по-внимателно. Саботьорите бяха сложили скоба, за да стои в отворена позиция. Бел махна скобата и натисна газта леко напред, за да спре подаването на пара в цилиндрите.

Десетките тонове стомана, желязо, въглища и вода просто продължиха напред. Бел внимателно натисна автоматичните пневматични спирачки на вагоните зад него и намали налягането с около четири килограма, което задейства и спирачките на локомотива.

Запищя метал и локомотивът се замята диво. Беше прекалил. Увеличи отново налягането и опита по-внимателно. Накрая влакът се забави до около седемдесет километра в час и за огромно облекчение на Бел, той установи, че вече контролира положението.

Тъкмо навреме. В далечината се появи червен фенер. Един спирач неистово, почти панически, размахваше знака стоп. Пътнически влак беше спрял на релсите и чакаше сигнала на диспечера, за да продължи.

— Изтичах обратно възможно най-бързо — извика спирачът. — Добре, че ме видяхте. Ако ни ударите с петнайсетина километра в час, някой може да пострада.

— Да, добре стана — промърмори Бел.

Докато чакаше влакът отпред да продължи пътя си, той провери стрелките на налягането и на нивото на водата, след което добави още вода в пещта и вкара още въглища. След това последва пътническия влак към Питсбърг. Докато пресичаха река Алегени, Бел видя пожар на Върха. Явно все още тлеещите отломки от „Камила“. Но в небето се виеха пламъците на по-голям пожар в края на Златния триъгълник. Изглежда пожарът в профсъюзния щаб се бе прехвърлил и към околните сгради.

 

 

Уоли и Мак чакаха на перона за частни влакове. Уоли само погледна лицето на Бел и рече:

— Виждам, че си научил.

— Самият Хенри Клей ми прати новините. Не можа да се стърпи да не се похвали. Сега видях пожарите. Как са загинали момчетата?

— Пожарникарите твърдят, че някой им е счупил главите.

— Трябваше да изпратя вас. Щяхте да предугадите нападението.

— Не се обвинявай — каза Мак. — Тери и Майк бяха големи хора.

— Между другото, Айзък, открили са още едно тяло, явно на подпалвача. Документите в портфейла му твърдят, че е от Стачния комитет.

— Как така не е изгорял портфейлът?

— Отровил се от дима — каза Уоли. — Поне ченгетата така разправят.

— Каквото и да се е случило, стачкуващите ще операт пешкира. Вестниците пускат специални броеве и вият за кръв — допълни Мак.

— Ами параходът на Дженингс?

— Същата ситуация — отговори Уоли. — Хората на шерифа застреляли стачник в една гребна лодка.

— Изпратихме Арчи да помага на Джим Хигинс — докладва Мак.

Бел се изненада:

— Но нали въоръжени стачници пазят Джим Хигинс?

— Значи ще пазят и Арчи.

— Разбира се. Прави сте. Благодаря, че се грижите за него — кимна Бел.

— А сега какво? — попита Уоли.

— Някакви вести от отдела по проучванията?

— Задънени улици.

Мак му подаде една телеграма от Грейди Форър.

„ТИБОДО & МАРЗАН ШЕФОВЕ НЕНАЗОВАНИ И НЕИЗВЕСТНИ.“

Бел много разчиташе информацията от брокера да го отведе до шефа на Хенри Клей. Смачка телеграмата и я хвърли. Мак я улови, приглади я и му я върна.

— Остави си я за по-късно. Понякога задънените улици имат изходи.

— А сега какво? — попита Уоли.

— Къде е черният параход?

— Тери и Майк го видели зад една фабрика в Макийспорт.

— Което вероятно е довело до смъртта им.

Издрънча звънец. В депото влезе влакът от Ню Йорк за Чикаго. Бел се огледа из празните перони. Чудеше се къде е Мери, но вместо да пита за нея, попита къде е Джим.

— Барикадиран в „Обединени въглища“ — отвърна Мак. — Блокирал е влакове, трамваи, улици. Но черният параход още ги държи в напрежение.

— Ченгетата също скърцат със зъби — додаде Уоли.

— Както и шерифът — допълни Мак. — Поне според моите източници. Нищо не му се иска повече от това да извади стачниците от палатките им.

— Ще настане кървава баня.

— Прав си. Собствениците, частните ченгета, пинкертъните и гвардията няма да се посвенят да спретнат една огромна баня с много кръв — съгласи се Уоли.

— Но кметът и някои от другите големци в града по-скоро не искат — каза Мак, — заради жените и децата в лагера. А и църковните дами и прогресивните им дишат във вратовете. Намекват, че са отворени за преговори.

— Поне до бала — уточни Уоли.

— Какъв бал?

— Ежегодния питсбъргски бал на висшето общество. Индустриалците се правят на благородници. Разни контета пристигат с частни влакове. Кметът знае, че вестниците предпочитат истинския бал — магнати, танцуващи по гробовете на работници, затова се опитва да удържи кибритлиите поне още известно време. Което означава, че разполагаме с два дни.

Нюйоркският влак спря на един от пероните и от него скочи едър мъж в огромно палто.

Уоли Кисли предупреди:

— Внимавай, Айзък! Иде шефът.

Джоузеф ван Дорн забеляза хората си от другата страна на релсите, влезе в гарата и пое към частния перон. Пътьом купи по един вестник от момчето в гарата и гневно го размаха пред лицата им.

— Нямаше как да не забележа, че градът гори. А тук пише, че сме загубили двама души.

— Тери Фейн и Майк Фланъри — обясни Бел. — И един капитан на параход, който много ни помогна.

— „Ни“? Кои сме „ние“? Детективи? Стачници?

— И двете — отвърна Бел. — Оказахме се на една и съща страна.

Вместо да се кара с Бел, Ван Дорн попита:

— Заради Хенри Клей ли?

— Експлозивите и палежите са запазена марка на Клей — отвърна младият детектив. — Параходът на капитан Дженингс бе стабилен и здрав. Трудно бих повярвал, че се е взривил без помощ. А и ченгетата казват, че това в профсъюзния щаб е било палеж.

— Но удобно обвиняват мъртъв стачкуващ — допълни Уоли Кисли.

Джоузеф Ван Дорн погледна Бел право в очите.

— Какво планираш сега, Айзък?

— Какво планира той? Няма ли ти да поемеш? — изтърси Уоли Кисли.

Погледът на Ван Дорн не помръдна от Бел.

— Айзък ни забърка в тази каша. Той трябва да ни измъкне — отвърна Ван Дорн с тон, нетърпящ възражения. — Какво планираш, детектив Бел?

Сега пък Мак Фултън надигна глас, възползвайки се от привилегията си на най-възрастен служител във „Ван Дорн“.

— Не можем да го товарим с подобна отговорност, Джо!

Уоли също не си премълча.

— Трябва ни опитен човек с поглед върху цялата картинка.

— Е, какво ще кажеш, Айзък? — попита отново Ван Дорн.

И тримата опитни детективи гледаха в очакване по-младия си колега. В този момент от влака с изсипаха Кени Блуум и готвачът, хванати под ръка. И ако Бел имаше някакви съмнения относно погледа си върху цялата картина, вида на двамата мъже, понесли уиски със сода, ги разсея на мига.

Кени вдигна чашата си.

— Героят на деня. Господа, Айзък Бел! Смелият машинист, който спаси животите на един безполезен плутократ и на най-полезния готвач в света. Айзък, поискай си нещо, и ще го получиш на мига!

Бел погледна шефа си в очите и каза:

— Отговорността не е само моя, имам си и вас, господа. Ето какво ми трябва… Уоли, Мак, искам да продължите с издирването на Хенри Клей.

— Аз ще го намеря — изръмжа Ван Дорн.

— Не — прекъсна го Айзък Бел, — вие можете да сторите нещо по-добро.

— Клей е мое чудовище. Аз го създадох. Аз ще го убия!

— Ако не успеете и ако Клей се изплъзне, десет хиляди живота са в опасност. Вие можете да направите нещо повече… познавате президента, нали?

— Да, какво за него?

— Можете ли да се срещнете с него?

— Трудно. Ще трябва да отида до Вашингтон. Може да отнеме седмица. Защо?

— Отидете във Вашингтон. Трябва да пазим стачниците и стачкоизменниците да не се избият, докато някой убеди по-умерените сред тях да преговарят. Ако ние не можем да спрем Хенри Клей, само президентът би могъл.

— Искаш да организирам резервен план?

— Ако всичко останало се провали.

Преди Ван Дорн да измисли какво да отговори, Бел се обърна към Кени и готвача му.

— Готвач! Искам голяма закуска за двайсет души. Кени! Искам нов локомотив и хора, които да го обслужват.

— За какво?

— Връщам се обратно в Синсинати.

— Защо?

— Имаме само два дни. Нямаме и миг за губене.