Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (16)

15

— Чакай малко, Айзък — рече Уиш. — Сигурен ли си, че искаш да заемаш страна в цялата тази работа?

Пещерата, където се криеше бащата на Люк, бе избрана така, че да може да се вижда кой приближава. Бел беше попитал момчето дали баща му е въоръжен — имал пушка за катерици, така че детективът изпрати детето да предупреди, че идват приятели.

— Не заемаме ничия страна — отвърна Бел. — Господин Ван Дорн наблегна специално на това, докато обсъждахме случая. Но ме предупреди и да не стоим в небрано лозе между двата лагера, а най-добрият начин да избегнем това е да сме на крачка пред всички. Не си ли съгласен?

— Самият аз не бих го казал по-добре.

— Ето, момчето идва.

Люк ги поведе по склона — сечище. Бел прецени по гредите на входа, че това е стара мина, издълбана в хълма от някои от местните, които вероятно са копали за гориво за домовете си, преди „Глийсън консолидейтед“ да разработи находището. Зийк, бащата на Люк, не рискуваше да пали огън. Срещу студа имаше само едно тънко одеяло. Учтиво попита Бел и Уиш дали са яли и след това заръфа лакомо сухарите. С пълна уста им обясни, че от Пенсилвания идвали още профсъюзници и че още десетки ще се присъединят към тях и всички заедно ще вдигнат стачка.

От подножието на хълма от време на време се дочуваше пуфтенето на локомотив оттатък реката, свирката на някой малък параход, смях от баровете, а веднъж издрънча и вагонетка. Трепкащите светлинки на Глийсънбърг пък изглеждаха отдалечени и по-слаби дори от немощната лунна светлина, която се процеждаше през речната мъглица.

— Люк, може би ще е добре да кажеш и на татко си какво си чул — каза по някое време Бел.

— Кажи, моето момче?

— Ченгетата казаха, че евтините работници идват.

— Какви евтини работници? От къде?

— Италианци и поляци.

— Ще им блокираме вагоните. Може би дори ще накараме братствата от железопътните линии да спрат влаковете.

— Боя се, че няма да е толкова лесно — намеси се Бел. — Това, което е чул Люк, предполага, че компанията ще ги докара по реката от Питсбърг.

— Не е възможно!

— Така са казали.

— Казвам ви, не е възможно! Дори не сме започнали стачката. Какво би ги накарало да докарат евтини работници? От къде знаят за плановете ни? Току-що сме ги направили. А и какво правите вие тук?

Вместо да отговори, Бел попита:

— Нуждаеш ли се от помощта ни?

— Каква помощ? Да се бием със стачкоизменниците ли? Едва се прехранваме. Как ще ви плащаме тарифите?

— Тате, помолих ги да ти помогнат да избягаш — каза Люк.

— Не мога да бягам, сине. Трябва да остана тук. Тук е битката.

— Ама…

— Няма ама!

— Но пинкертъните казват, че ще извикат войници, ако стачкувате.

— Надявам се да не е вярно.

Бел наостри уши. Някакъв странен шум го накара да излезе от пещерата. Уиш го последва.

— Какво пък е това?

— Прилича на музика.

Шумът се поусили, сякаш се носеше по изпаренията от реката в ниското.

— Гледай ти! — възкликна Уиш. — Позна ли го?

Бел затананика тихичко.

„Можеш да ги чуеш как въздишат и се молят да ги види, как намигат на мъжа, надвил казиното във Монте Карло.“

Нямаха представа откъде идва музиката. Никой от баровете долу не можеше да си позволи да наеме оркестър. Със сигурност не беше раздрънканото пиано на Райли. Чуваха се цигулки, обои, пиано, кларинети и контрабас. И макар да нямаше съмнение, че в Глийсънбърг има бордеи, никой от тях не можеше да си позволи да устрои подобна забава.

— Ето там! — посочи Бел. — Виж, във водата.

Голяма парна яхта зави по реката. Цялата светеше — от носа до кърмата, а прозорците и страничните и прозорчета озаряваха нощта по-ярко от градчето и луната, взети заедно. Бел разпозна елегантните извивки на „Хересхоф“, марка великолепни яхти, произвеждани в Роуд Айлънд. Беше твърде далеч, за да види оркестъра, но се чуваше краят на „Мъжът, надвил казиното във Монте Карло“, следван плавно от началото на „Лесна печалба“.

— Обзалагам се, че това е яхтата на Глийсън, „Мононгахела“.

— Нямам нищо против да посетя такава забава — рече замечтано Уиш.

— А какво плава след яхтата? — попита Бел.

Тъмен силует, много по-дълъг от яхтата и поне четири път и по-широк, пъплеше след нея. Едва след поредния завой двамата мъже успяха да видят светлините на влекач с навързани зад него десетина шлепа. Оркестърът поде поредната мелодия.

Мощна парна свирка удави музиката. Влекачът се завъртя тромаво и пое към пристана.

Люк и баща му също излязоха от пещерата.

— Празни шлепове от Питсбърг — отбеляза Зийк.

Бел напрегна очи. Не беше сигурен, но му се стори, че по шлеповете нещо помръдва, като добитък за кланица.

— Не са празни — каза той.

— Кой по дяволите би влачил въглища срещу течението?

— Не носят въглища… Пълни са с мъже.

Бел и Уиш се спогледаха и поклатиха удивено глави. Стачниците щяха да видят голям зор. Докато се организират, корабът на Черния Джак Глийсън бе довел евтината работна ръка направо до прага им.

— Ох, тате, толкова съжалявам… — възкликна Люк.

Зийк не помръдваше, отпуснал рамене, и слепешката потърси ръката на сина си.

„Мононгахела“ спря насред реката. Влекачът добута шлеповете до пристана и скоро в мрака се заклатушкаха фенери — полицията на Глийсън отвеждаше работниците нагоре по пристанищната уличка.

— Какво…

Бяла мълния в реката освети водата от бряг до бряг, а хълмовете заприличаха на черно-бели гравюри. Озари ярко и платформата за разтоварване на въглища над бараките на работниците, пълните с въглища шлеповете, привързани към кея, както и хилядата евтини работници — всички чужденци, стиснали багажа си под мишница.

Бел се опита да разбере откъде дойде тази светлина — надпалубните конструкции на „Мононгахела“ летяха нагоре. Каютите, мостикът и коминът се отделиха от продълговатия корпус на яхтата. За половин секунда сякаш самите те плаваха във въздуха.