Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (51)

50

— Ще ми се да бях там, за да го видя как се дави — каза Ван Дорн. — Научих го на всичко, което знам. Чак накрая осъзнах в какво съм го превърнал. Започвам да се чудя дали няма да създам още едно чудовище — Ван Дорн поклати глава, потърка червените си бакенбарди и погледна Бел изпитателно.

— Спокойно, Джо — рече Мак Фултън. — Айзък е просто детектив.

— Доста добър при това — добави Уоли Кисли, — стига да се научи да ги хваща живи.

— Или поне да им намира труповете.

Вандорнците чакаха влака в един бар, близо до гара „Юниън“. Принц Хенри от Прусия се връщаше в родината си и шефът ги връщаше обратно в Ню Йорк.

— Колко беше разстоянието между парахода и колелото? — попита Арчи.

— Около метър — отвърна Бел. — Но за да оцелее, без да го видя, би трябвало да се гмурне под лопатките на колелото и да остане там много дълго.

Бел превърташе наум падането на Клей. С горчивина съзнаваше, че ако го беше хванал жив, щеше да е много по-близо до залавянето на истинския провокатор.

— Е, поне стачката приключи — рече Ван Дорн. — Миньорите не са особено доволни, но отново ще работят, а семействата им ще живеят в къщи, а не в палатки.

— В къщи на компаниите — уточни Бел.

— Да, разбира се. Младата ти приятелка показа ли се?

— Още не — Бел нямаше представа къде е Мери.

Уиш Кларк влезе, понесъл неизменната си чанта.

— Уиш изглежда сякаш е изгубил най-добрия си приятел.

— Или е изпуснал пълна бутилка — каза Мак.

Уиш не седна.

— Синко, имаш ли секунда? — попита той Бел и отиде на една отдалечена маса.

Бел го последва.

— Седни, Айзък.

— Какво има?

— Докато са разглобявали останките от черния параход, са открили…

— Тялото на Клей?

— Съжалявам, Айзък! Открили са момичето ти.

— Какво?

— Обгорена до смърт, когато се е пръснал котелът. Изглежда сякаш е участвала в саботажа.

— Не може да бъде! — дъхът на Бел секна.

— Може би не, синко. Ти ми показа писмата й. Може да е сторила, това, което е смятала за свой дълг.

— Къде е… къде е тя?

— Запомни Мери, каквато е била, Айзък.

— Трябва да я видя.

— Не, Айзък. Вече я няма. Не и тази, която помниш. Нека остане тази, която помниш.

Бел се обърна към вратата. Уиш му препречи пътя.

— Няма проблем. Просто трябва да кажа на брат й — успокои го Бел.

— Джим знае.

— Как е?

— Отказва да повярва. Кълне се, че му е писала как ще ходи в Ню Йорк, за да се изправи срещу човека, който контролирал Хенри Клей.

— Срещу кого?!

— Не е написала.

— Тогава ще го открия, ако ще да ми отнеме всяка свободна минута — заяви Бел.

Уиш Кларк постави ръка на рамото на Бел.

— Само помни, синко, че за тези, които никога не се отказват, времето е винаги на тяхна страна.