Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (3)

2

Вагонетката, за която се държеше Бел, стържеше по стените на тунела. Ударите прекъснаха кабелите на лампите и влакчето продължи да се носи в пълен мрак.

Бел се притисна към студената стена на вагонетката, за да намали максимално разстоянието, което тялото му щеше да прелети при удара във въглищната стена. Едва ли имаше още много до нея в дъното на тунела. Внезапно влакчето излезе от релсите. Металът запищя, врязвайки се косо в стената на тунела, а вагонетката на Бел се замята като див кон. Вместо обаче да увеличи заплахата, това спаси живота на детектива. Влакчето забави скоростта си. Когато накрая с трясък се удари във въглищния пласт, Бел здравата се трясна в стената на вагонетката, но не толкова, че да пострада сериозно.

Последва тишина — плътна като мрака наоколо. Бел скочи на земята и се затича към изхода, като се плъзгаше с ботуши по релсите, за да е сигурен, че няма да се отклони и няма да се удари в нещо. Тичаше колкото може по-бързо с протегнати напред ръце и с надеждата, че ще успее да спре, преди да е разбил лицето си в някое препятствие.

Трябваше да се измъкне час по-скоро от галерията, ако не иска да загине в тъмния тунел. В мрака дебнеха много по-страшни опасности от сблъсък с някакво препятствие. Вентилаторът бе спрял да се върти и смъртоносните руднични газове бързо с натрупваха. Те можеха да вдигнат цялата мина във въздуха. Слава богу, мислеше си Бел, че повечето хора от дневната смяна вече бяха навън, а миньорите от нощната още не беше слезли в мината. Само момчетата на вратите стояха на пост.

Внезапно мракът просветля. Нима беше стигнал до изхода? Не е възможно! След това осъзна, че светлината иде иззад гърба му — газовете проблясваха, преди да се запалят. На трепкащата светлина внезапно зърна в краката си едно момче. Малчуганът пълзеше по релсите.

— Ставай! — викна му Бел. — Долу газовете ще те задушат. Бягай!

Той избута момчето пред себе си и двамата затичаха пред пламъците, които ги погнаха по нанагорнището. Кълбящият се зад тях дим съдържаше въглероден оксид, газ без цвят и мирис, който можеше да ги убие за минути, ако преди това не пламнат като факли или ако не ги затисне таванът на галерията.

Рязко спряха. Тунела за извоз бе блокиран. Влакчето беше счупило стълбовете въглища, които крепяха тавана и той се бе срутил. Една-единствена стенеща греда се държеше още и оформяше процеп, не по-широк от половин метър.

— Мога да мина, господине. Ще повикам помощ.

— Почакай малко — Бел се провря в процепа и подпря с гърба си гредата, която щеше да се прекърши всеки миг.

— Добре, момче — изпъшка той. — Измъквай се!

Момчето не се поколеба.

Бел го последва, лазейки по корем. Тъкмо успя да измъкне краката си и гредата проскърца страховито и подаде. Тонове въглища изреваха в тясното пространство.

— Да вървим!

Момчето с ужас се бе вторачило в камънаците, които за малко не ги убиха.

— Размина ни се — нехайно подхвърли Бел, за да го успокои, а когато и това не помогна, попита: — Видя ли дали Сами се измъкна?

— Умря… Влакчето…

— Хайде! Да се махаме!

Двамата отново затичаха напред, но ги спря още едно срутване. Не виждаха светлина, макар да бяха по-близо до изхода. Но за сметка на това чуха удари на кирки. Някой копаеше. Двамата сграбчиха по един камък и заудряха по скалите, за да ги чуят хората от другата страна.

Ударите на кирките се чуваха все по-близо. Скоро пред очите на Бел проблесна светлина. Първото лице, което се показа през малкия отвор, беше това на Джим Хигинс, който беше организирал спасителния отряд. Десетимата мъже с него разчистиха камъните, за да могат Бел и момчето да се измъкнат.

Щом ги видяха, мъжете викнаха радостно. После очите им се насочиха към отвора. Но от там не се показа никой. Радостта на мъжете се стопи.

— Само двамата ли сте? — попита Хигинс.

— Малкият Сами е загинал — отвърна тихо Бел. — Други не видях. Дай ми кирката, ще ви покажа пътя.

Преди мъжете да успят да минат през отвора, от дълбините на мината се чу експлозия и спасителите вече знаеха, че дори да копаят цяла нощ и цял ден, няма да открият никого и нищо.

Въпреки това бяха готови да тръгнат, но отново спряха. Този път не заради експлозия, а заради неколцина полицаи с палки, водени от един пинкертън, който се провикна още отдалеч:

— Джим Хигинс!

— Тук съм, тъкмо се канехме да копаем.

— Джим Хигинс, арестуван си!

— За какво?!

— За убийството на момчетата в мината.

— Ама, нищо такова…

— Напуснал си поста си на ръчката за дерайлиране и не си спрял вагонетките.

— Надзорникът ми нареди да смажа…

— Тия работи ще ги разправяш на съдията — сряза го пинкертънът.

Джим Хигинс изправи рамене и вирна брадичка.

— Натопихте ме! Разбрали сте какъв съм. Разбрали сте, че побоят не помага и сте решили да ме извадите от играта. Първо ръчката за дерайлиране, за да съм по-далеч от работниците, а сега едно от платените ви съдийчета ще ме бутне в затвора, без да съм виновен, нали? Всички знаем, че съм невинен!

— Не — подсмихна се едно от ченгетата. — Никой няма да те тикне в затвора. Отиваш на бесилото.

После полицаите го сграбчиха го и го поведоха навън.

Джим Хигинс се обърна и се втренчи в Айзък Бел:

— Има още там, откъдето идвам!