Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (6)

5

Айзък бел се прибра в квартирата си за пет цента, навлече миньорските дрехи, плати на хазяйката и пое обратно към мините. Стигна до Моргантаун, Западна Вирджиния в пътнически вагон на „Б & О“, а после измина оставащите дванайсет километра през стесняващата се долина по новопостроената железопътна линия за Глийсънбърг. Последната спирка на вагонетката беше до съда — скалъпена набързо дървена постройка, свита между река Мононгахела и някакво стръмно възвишение. До нея се виждаше по-големия и значително по-здраво построен склад на компанията „Глийсън“. В постройката на съда се помещаваше мировият съдия, най-висшата законова инстанция в околността. Едно мазе в сградата пък бе превърнато в затвор.

Бел се упъти към затвора.

Разполагаше само с една седмица, за да докаже предположенията си или поне да заинтересува шефа. Докато пътуваше насам с влака, се чудеше откъде да започне и реши, че най-продуктивната първа стъпка в това разследване е да убеди пазачите в затвора да го пуснат при Хигинс. Профсъюзният деятел си разбираше от работата. Беше работил върху организирането на стачката и със сигурност беше научил на кого от миньорите може да вярва, от кои полицаи да се пази, кого сред високопоставените чиновници да се опита да дръпне на своя страна. Бел нямаше търпение да види как Хигинс ще реагира на предположенията му, че има провокатор и кой според него би могъл да бъде той и какво цели.

Край входа на затвора се тълпяха миньори със семействата си. Бел елегантно премина през тълпата, като докосваше вежливо периферията на шапката си, когато се разминеше с някоя жена, и внимателно пристъпваше встрани от дечурлигата в краката си. Тълпата бе смълчана и сериозна. Лицата на някои жени бяха подпухнали от плач. Това бяха майките на вратарчетата, досети се Бел. Колко ли от тези жени бяха загубили момчетата си? А колко ли от момчетата бяха единствените работници в семействата си?

Хората си говореха тихо, като паство в църква, което чака да започне службата. И докато Бел минаваше през събраното множество, дочу приглушените им обвинения. Повечето бяха към Джим Хигинс, а не към компания „Глийсън“.

Полицията на компанията — дебели възрастни мъже — охраняваше затвора и Бел се боеше, че ако обстановката се нажежи и тълпата се разгневи, както се случва със събрани на едно място скърбящи хора, тези мъже няма да могат да опазят Хигинс. Обикновено подобни групички от пазачи се предвождаха от агенти на „Пинкертън“, но сега не се виждаше такъв. Засега тълпата беше спокойна и пазачите владееха положението. Щом Бел се приближи, те препречиха входа.

— Бих искал да посетя Джим Хигинс — рече им Бел.

— Без посещения!

— Свещеникът му в Чикаго ми изпрати телеграма, помоли ме да го нагледам.

— Не ме е еня, ако ще и папата да ти е пратил телеграма. Без посещения!

— Свещеникът изпрати и пари. Мислеше, че малко финансова подкрепа може да му осигури удобство, докато пристигнат адвокатите му.

Ченгето навлажни устни. Искаше подкупа.

Бел посегна към джоба си. Ала възрастният мъж поклати глава.

— Имам заповед — без адвокати, без свещеници, без посещения!

— Вече опитах — чу се женски глас иззад Бел. — Щом не позволяват на сестра му да го навести, няма да позволят и на свещеника му.

Айзък Бел се обърна към звънливия глас. Щом очите им се срещнаха, през главата му като локомотив-беглец премина отчаяната мисъл: Ако ченгетата са отказали на нея да влезе, сам Бог няма шанс!

Жената бе изумително божие творение — сиви бляскави очи надничаха изпод коса, черна като беззвездна нощ.

Бел свали кепето си и протегна ръка.

— Айзък Бел — представи се той. — Не знаех, че Джим има сестра.

— Мери Хигинс — отвърна жената и скептично изгледа ръката на Бел. — Не знаех, че Джим има свещеник.

— От чикагската му енория — обясни високо Бел, за да го чуе и ченгето.

Мъжът слушаше с подозрение разговора между двамата.

— Джим е атеист — рече жената и му обърна гръб.

Бел я последва през тълпата и я настигна на спирката на вагонетката.

— И вие ли сте атеистка?

— Още не. Кой, по дяволите, сте вие?

— Запознахме се с Джим в мината. Опитваше се да ме привлече в профсъюза.

— Защо не е успял?

Бел сви рамене.

— Честно казано, боях се да не ме уволнят.

— Защо тогава го посещавате в затвора?

— Мисля, че изтегли късата клечка.

— Това, което правите, ще ви докара уволнение също толкова сигурно, колкото и членството в профсъюза. Какво е работата с вас, господин Бел?

Бел имаше добър слух за необичайни изрази и разпозна „каква е работата с вас“ като английски или австралийски. Може би жената бе живяла в чужбина. Или четеше романи.

— Докато ви обяснявам „каква е работата“ — отвърна той с усмивка, — ще ми направите ли честта да се присъедините към мен за чаша чай? Мисля, че в магазина на компанията могат да ни предложат.

— Не бих изхарчила и цент в този магазин. Както и в който и да било магазин на компанията.

— Не знам къде другаде предлагат чай.

— Точно в това е въпросът, не мислите ли, господин Бел? Компанията има монопол върху всичко и работниците нямат избор, освен да плащат ненормалните и цени. Плащат им в купони, вместо с истински пари, които могат да харчат само в магазина на компанията. Превърнали са ги в крепостници.

— Или изполичари.

— Роби.

— Явно брат ви не е единственият профсъюзен деятел в семейството ви.

— Напълно сте прав! — Около очите и се появиха едва забележими бръчици от лека усмивка, докато обхождаха чертите на младия хубавец пред нея. — Само че идеите на Джим са твърде благоразумни като за мен.

— Напълно ли сте сигурна, че няма да направите изключение за един чай?

— Абсолютно! — отсече Мери Хигинс.

После обърна очи към редицата съборетини, квартири и временни постройки край разкаляната уличка и погледът и спря върху един бар с фенер зад прозореца.

— Има и други начини. Елате с мен! — каза тя.

Бел погледна към растящата тълпа край затвора и последва Мери Хигинс. Тя вървеше целенасочено и бързо. Полите на роклята и се поклащаха от дългите крака под тях. Когато пристъпи на дървения тротоар, полите разкриха ниски ботуши, а малко над тях — красиви глезени.

Има фигура на момиче от танцова забава и поглед на училищна възпитателка, реши Бел.

В мига, в който прекрачиха в бара, се появи съдържателят и отдалече завика:

— Забранено за дами!

Мери Хигинс го прикова с още една от леките си усмивки, изгледа го право в очите и рече:

— Някъде зад бара е канцеларията ти и там има кана горещо кафе. Чудя се дали с този господин не бихме могли да си купим по чаша кафе и да го изпием на бюрото ти?

Челюстта на съдържателя висна.

— От къде знаете?

— Баща ми притежаваше бар и обичаше да казва, че ако пиеш каквото продаваш, ще свършиш в приюта за бедни.

— Разбирал е от работата си — отвърна съдържателят. — Елате!

Мери Хигинс запристъпва решително напред, а полите и вдигнаха прахоляк от пода.

В канцеларията съдържателят се извини:

— Нямам мляко обаче…

— Няма нужда — рече тя и хвърли бърз поглед към Бел, който кимна в съгласие.

— Ще ви оставя… насаме — и добави рязко. — Надявам се, на всички ни е ясно, че това не е любовно гнезденце.

В очите на младия миньор проблесна опасна искрица и мъжът побърза да се извини:

— Не исках да намеквам, че…

— Благодаря! — пресече го Мери Хигинс и махна с ръка.

После седна зад грубото бюро и направи знак на Бел да вземе едно от буретата, предназначени за сядане.

— Господин Бел, вие сте загадка.

— Как така, госпожице Хигинс?

— Облечен сте като миньор, но говорите като конте от Пето авеню, което се опитва да звучи като миньор и отчайващо се проваляте в опита си да скриете маниерите си на човек от привилегированата класа. Кой сте вие и какво искате?

Бел увеси нос — самото олицетворение на смущението, ако не и на вината. Тя имаше изключително зорко око и внимателен слух, тъй че Бел не се изненада, че е забелязала пробойните в маскировката му. От нея можеше да излезе добър детектив. Още откакто я видя беше забелязал проницателния и поглед и си бе приготвил защита, решен да остане в ролята си колкото се може по-дълго. Никога не се отклонявай от версията си, беше му казал веднъж Уиш Кларк, като онагледи урока си със здрава глътка уиски. Покажи на хората, че си безобиден пияница, обърни внимание на детайлите и запази същността. Колкото по-близо е до истината версията ти, толкова по-малко неща ще имаш за отричане.

Бел рече:

— Ще започна с това кой съм. Права сте. Роден съм сред привилегии. Баща ми обаче изгуби всичко през Паниката от 93-а^[1]. Майка ми почина, а баща ми се застреля — дали от срам или от скръб, не знам. От тогава познавам само теглила. Но съм горд да кажа, че намерих мястото си под слънцето с двете си ръце.

Мери Хигинс рязко погледна към ръцете му и младият детектив се благодари за мазолите от работата с лопатата.

— „Принцове и властелини както се издигат, тъй и падат“? — цитира тя Оливър Голдсмит.

— „Крехки са сполуките им като стъкло от дъх раздуто“ — довърши Бел.

— Искате да повярвам, че отидохте на посещение при брат ми от едната доброта?

— Само това мога да му предложа.

— Нещо в историята ви не струва, господин Бел. Не се опитвайте да лъжете дъщеря на миньор.

— Мислех, че е притежавал бар.

— Измислих го, за да можем да изпием по чаша кафе на спокойствие — отвърна тя. Явно умееше не по-зле от Бел да изкривява истината в полза на целите си. — Може да сте загубил именията си, но начинът, по който сте живял, ви пречи да видите, камо ли да разберете конфликта между капиталистите и работническата класа.

— Не чак цял живот.

— Същността на войната за справедливост лесно може да се изрази в две изречения: Не може да има мир без справедливост. Не може да има справедливост без равенство.

— Добре казано — похвали я Бел. — Краснорчива сте, досега никога не бях мислил за случващото се по този начин.

— Нямам намерение да съм „красноречива“, господин Бел. Красноречието е шлака, отпадък, както и дрънкулките в именията ви.

— Надеждите на брат ви са по-скромни. Думите му бяха: „Единственото, което искаме е да живеем като човешки същества, да изхранваме семействата си и да образоваме децата си.“

— Брат ми е плах мечтател. Той трябва да разбере, че няма да спечелим войната за справедливост, докато работниците и капиталистите не станат равни и докато работникът не разполага с капитала си.

— На брат ви първо му трябва адвокат. Умен адвокат, който да убеди съдията, че Джим няма как да бъде обвинен за случилото се в мината. Компанията му беше възложила втора задача — да смазва лебедката. Отдалечи се твърде много от поста си. Когато го арестуваха, каза, че всичко е задето са научили, че е стачник и са нагласили ситуацията, за да го неутрализират.

— Не съм изненадата. Нито пък, че брат ми не е успял да прозре замисъла им. Както казах, той е мечтател.

Съдържателят влетя в офиса, изпаднал в паника.

— Трябва да си вървите! Затварям! Адът се изсипа на земята.

Навън слънцето вече захождаше зад планината и в долчинката тъмнината се сгъстяваше. Духна студен вятър, а от реката плъзнаха влага и мъгла. Сградата на съда тънеше в сенки.

Тълпата пред нея се беше утроила. Преди хората шепнеха, а сега вече викаха. Майки се отдалечаваха с децата си, сякаш усетили приближаващата се опасност. По главната улица се стичаха още мъже, помъкнали бейзболни бухалки и дръжки на кирки.

— Какво викат? — попита Мери, макар със сигурност да бе чула. Просто не искаше да повярва.

— Убиец — отвърна Бел. — Стой тук! Ще видя какво мога да сторя.

 

 

Хенри Клей вървеше през тълпата на пръв поглед безцелно. Беше на около трийсет и пет години, с яко телосложение, което не му пречеше да се движи с елегантна лекота и грация. Макар да не бе изключително висок, широките му раменете бяха доста впечатляващи и той обикновено ги прикриваше със скъпи костюми, когато беше в офиса си на Уолстрийт, или с раздърпано палто, когато се преструваше на миньор. Червената кърпа на врата му не крещеше, че е привърженик на профсъюзите, но показваше ясно на чия страна е в конфликта между работници и капиталисти. Шапка с мека периферия криеше в сянка лицето и очите му със златисти точици, които сега изглеждаха тъмнокафяви.

За миг Клей се озова лице в лице с някакъв нахъсан миньор и промърмори тихо:

— Копелето по-добре направо да беше застреляло тия момченца!

Докато го подминаваше, миньорът извика „Убиец!“.

Охранителите на Глийсън трепнаха неспокойно.

Пътьом покрай друг мъж, Клей прошепна:

— Клетите момченца, даже не ми се мисли колко са страдали!

— Убиец! — изригна вик зад него. Все едно натискаше електрически звънец.

— Клетите момченца…

— Убиец!

Клей спря пред двама мъже, които сякаш се колебаеха. Изглеждаха разумни и не възнамеряваха да рискуват.

— Няколко човека ми казаха, че тоя Хигинс е шпионин на компанията.

— Я стига глупости! Кой си ти? Как се казваш?

— Клагарт — отвърна Клей и им подаде ръка, като ги привлече като риба на кука с усмивка на опитен търговски представител. — Джон Клагарт.

— И какви са тия приказки за Хигинс? Чух, че е член на профсъюза.

— И аз — намеси се другият.

— Точно както шефовете ви искат да мислите. Онези момчета ми казаха, че точно когато един техен приятел казал „да“ на змията, пинкертъните му се лепнали като блажна боя. Пребили го, надули му лицето като балон и му счупили ръката…

— Шпионин!

— Убиец!

— Шпионин!

Клей продължи да се движи из тълпата, като не спираше да подклажда омраза към Хигинс. После се качи на едно корито за коне и се огледа. Такаааа! Ето го и него, любимецът на Джоузеф Ван Дорн — младият Айзък Бел. Търчеше по стъпалата на съда и се опитваше да вразуми тълпата.