Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (47)

46

„Бялата дама“ се понесе към поредния завой в реката при маркера за 40-ия километър, след което продължи към Питсбърг, обгърната от кълба черен дим.

— Надушва депото! — рече кормчията, един от двамата, които Бел беше наел в Синсинати.

— По-бързо! — подкани го Бел и кормчията звънна в парното отделение.

Измъчените пещи на парахода изреваха. Миньорите на Джим Хигинс се заеха да хвърлят още въглища. Механикът пък рискуваше докрай с нивата на налягането.

При маркера за петнайсетия километър, Бел видя как хоризонтът се смрачава от смога над града. Надвисваха и гръмотевични облаци, пронизани от светкавици. Дъждовни струи заплющяха по водите на реката.

Скоро се показаха хълмовете на Питсбърг. От дима се показаха високи здания. „Бялата дама“ излезе от река Охайо и продължи нагоре по Мононгахела, след Върха и под мостовете на Златния триъгълник. Петдесет и пет минути след маркер за петнайсетия километър и четиресет и четири часа след Синсинати по часовника на Бел, огромния параход спря лопатъчните си колела.

От тръбите изпуфтя пара, която заглуши свирката на парахода и „Бялата дама“ спря в началото на палатковия лагер на миньорите.

Миньорите, които досега се бяха трудили на борда, помогнаха на тези от брега да я вдигнат на един пристан, импровизиран от един от потопените шлепове.

Миньорите, съпругите и децата им, жените от църквата, реформатори и вестникарски репортери — всички зяпнаха.

Бел също зяпна, не по-малко изумен. Последния човек, когото очакваше да го посрещне, повлякъл голямата си пътна чанта, бе Алойзиъс Кларк.

— Хубава лодка, Айзък!

— Какво правиш тук?

Уиш пусна торбата и си пое дъх.

— Не можех да пропусна ежегодната танцова забава в „Дюкесн“.

— Стигнал си чак до Питсбърг за един бал?

— Доста голям бал. Всички важни клечки бяха там. Дори срещнах полковник Джей Филип Суигърт от щатската гвардия на Пенсилвания. Обича да говори, особено след като пийне.

— Чудесно! — Бел понечи да тупне Уиш по рамото, за да го поздрави.

— Да не скъсаш шевовете — спря го Уиш.

Бел замръзна.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Не изглеждаш съвсем здрав… какво каза полковникът?

— Пристигаш точно навреме — отвърна вече сериозно Уиш. — Гвардейците, пинкертъните и частните полицаи ще се изсипят на борда на „Цар Вулкан“ още тази сутрин. Веднага ще се упътят надолу по течението. Мисля, че ще им трябват не повече от два-три часа да стигнат дотук, зависи колко бързо се натоварят. Ще разпръснат тези шлепове с оръдието си и след това всички ще се изсипят на брега.

Бел подвикна на миньорите, грижещи се за пещта на „Бялата дама“:

— Напълнете го с въглища и нахранете момчетата. Връщаме се обратно на работа.

Миг след това още повече се изненада, когато видя капитан Дженингс от взривения влекач „Камила“. За миг си помисли, че вижда призрак. Но капитанът не беше призрак, а само скърбящ баща.

— Онази нощ сменихме лодките. Убиха момчето ми.

— Съжалявам, капитане!

— Аз ще поема парахода. Познавам тази част от Мон по-добре от момчетата от Синсинати.

— Много по-голям е от „Камила“.

Дженингс вече се качваше по стълбите.

— Параходите са си едни и същи. Реките не са.

— Пристигна писмо за теб — рече Уиш на Бел, като извади плик от жилетката си. — Женски почерк.

Подаде му плика и отстъпи встрани, за да даде на Бел възможност да го прочете насаме.

Бел го разкъса — беше от Мери и съдържаше само два реда.

„Скъпи Айзък, това, което ще сторя, е мой дълг. Надявам се от цялото си сърце да се срещнем отново в един по-добър свят.“

Прочете го отново, след това и трети път. Накрая Уиш се приближи.

— Много умърлушен си за човек, на когото му предстои морска битка.

Бел му показа писмото.

— Пиши й.

— Не знам какво да кажа. Не знам къде да го изпратя.

— Нищо, пак й пиши. Ако не го направиш, един ден ще съжаляваш. Имаш малко време, преди да настане хаосът.

Бел си намери едно по-спокойно място, докато огнярите товареха въглища на парахода с ръчни колички, и се опита да напише отговор в бележника си. Думите не идваха. Взря се в претъпкания палатков лагер. От върха на платформата непокорно се вееше червен флаг. Всички наблюдаваха напрегнато реката и се подготвяха за нападение. Видя Арчи Абът, който тичаше надолу по склона и махаше с ръка, за да му привлече вниманието. В този момент Бел разбра какво трябва да напише.

„Скъпа Мери,

Когато се надяваш да се срещнем в по-добър свят, ще ми се да вярвам, че имаш предвид променен свят на тази Земя, за да не трябва да чакаме до среща в Небесата.

Какъвто и да е, за мен светът ще е по-добър, ако си до мен. Ако това не ти стига, нека сторим нещо тук и сега, за да го поправим заедно.“

Той спря да пише, мъчейки се да проясни мислите си. Арчи почти беше стигнал до него и не спираше да го вика. Бел отново започна да пише.

„Опитвам се да ти кажа върни се.

С цялата си обич,

Айзък.“

— Айзък! — Арчи скочи на пристана, запъхтян. Говореше тихо и бързо. — Миньорите имат оръдие.

— Какво?

— Чух, че някой — вероятно нашият приятел господин Клей, им е осигурил оръдие. Открих го. Виж, там най-отгоре на платформата. Току-що му махнаха покривалото.

Бел погледна накъдето сочеше приятелят му. Оръдието беше на колела. Седеше полускрито зад чували с въглища и дебелата зидария в основата на платформата.

Бавно върна погледа си към Арчи и каза:

— Първият изстрел на миньорите по „Цар Вулкан“ ще даде на гвардията извинение да слязат на брега и да стрелят безогледно. Освен ако миньорите не извадят късмет да потопят кораба с първия изстрел, което е много малко вероятно.

Дори да успееха, това само щеше да забави неизбежното.

— Какво ще правиш, Айзък?

 

 

— Хей, Уиш, имаш ли пура? — попита Бел.

— Разбира се! — отвърна Уиш и извади една хаванска пура от палтото си. — Кое конте отива на бал без пури?

Бел я стисна между зъбите си.

— Искаш ли огънче?

— Още не. Имаш ли някоя рязана пушка в чантата си? За Арчи?

Уиш подаде оръжието на Арчи. Той взе пушката и каза:

— Мислех, че на чираците не са им разрешени…

— Временно си повишен. Сложи я под палтото си. Не се приближавай до мен, освен ако не те повикам.

Бел излезе от пристана и стигна до бараката за барут, която миньорите бяха издигнали далеч от палатките. Пазеха я внимателно, поучени от експлозията, която почти потопи „Сейди“ и част от шлеповете. Комитетът по експлозивите помнеше и високия детектив, който беше препоръчал — стискайки пистолет, динамитът да се намира в отделен шлеп. Поздравиха го радушно.

— Много хубав параход сте ни докарал, господин Бел. Какво можем да направим за вас?

— Имам нужда от една пръчка динамит, капсула и малък фитил.

— Искате ли да ви ги сглобим?

— Ще съм ви благодарен.

Миньорът, заел се със задачата, работеше бързо и старателно.

— Колко къс фитил искате?

— Дайте ми десет секунди.

Миньорът го изгледа.

— Дано можете да тичате бързо.

— Достатъчно бързо, да — Бел прибра мазната червена пръчка динамит в палтото си и направи знак с пурата си. — Имаш ли огънче?

— Да се отдалечим от бараката — каза миньорът и после му запали пурата.

— Благодаря.

— Препоръчвам ви да държите запаления край встрани от фитила.

Бел пое нагоре по склона към оръдието. „Хочкис“-ът беше добре смазан, по цевта и колелета не се виждаше и петънце ръжда, а мъжете, които го обслужваха, изглеждаха, сякаш си разбират от работата. Бяха видели „Бялата дама“ и също благодариха на Бел за нея.

Бел се обърна, сякаш за да се полюбува на парахода, който лъщеше в смътната питсбъргска светлина — висок, дълъг и бял сякаш беше акостирал край най-красивия морски курорт. Той дръпна здраво от пурата, извади динамита от джоба и докосна фитила с пурата. Издуха облаче дим, за да разсее хората от отряда по оръдието и плъзна динамита в цевта.

— Какво?

Докато тичаше надолу по склона, Бел се провикна през рамо:

— Бягайте! Динамит е! Арчи!

Петдесет метра по-надолу той се обърна. Динамитът избухна с приглушен звук. Оръдието подскочи върху колелата си и задната му част цъфна като от хартия. Хората горе се събраха около унищоженото оръжие. Разгневени мъже се затичаха след Бел с крясъци:

— Какво направи?

Бел продължи надолу с бързо ход и даде сигнал на Арчи да не вади пушката, докато наистина не се нуждаят от нея.

— Защо?

— Надявам се, че току-що спасих глупавите ви кожи — заяви Бел.

— Как да ги победим сега?

Виковете спряха изведнъж. Всички погледи се вдигнаха към върха на платформата. Един съгледвач крещеше през свити длани.

— Идат! Черният параход иде!