Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Айзък Бел (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Striker, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емануил Томов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клайв Къслър; Джъстин Скот
Заглавие: Стачникът
Преводач: Емануил Томов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ProBook
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Отпечатана в България (Симолини)
Редактор: Албена Раленкова
Коректор: Марко Кънчев
ISBN: 978-954-2928-59-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2074
История
- — Добавяне
35
— С Мак сме твърде дърти, за да ни уволни шефът — засмя се Уоли Кисли. — Дори за дивотия като тази, която предлагаш. Няма да уволни и Арчи, той е само тъп чирак… не се обиждай, Арчи.
— Не се обиждам. Преподавателят ми по класическа литература в Принстън изрази подобно мнение в петостъпен ямб.
— Но ти, Айзък, ти тъкмо градиш кариера. Не можеш да си позволиш да те уволни — знам, че си богат, а ти знаеш, че не говоря за пари. Ако искаш да правиш име като детектив, няма по-добро място от „Ван Дорн“. Ако обаче шефът те спипа, ще те уволни без никакво съмнение.
Бел се надигна и закачи шапката си на един пирон в кабинката, където се бяха събрали. Седяха край малка масичка, покрита с мушама. Намираха се в кухничката на една от лодките в Мононгахела. Готварската печка миришеше на олио и кафе. Навън беше тъмно. Люкът бе отворен и от там нахлуваха шумове и лек вятър откъм реката.
— Благодаря ти за загрижеността, Уоли. И на теб, Мак. Но тази „дивотия“ е правилният избор. Надявам се и господин Ван Дорн да го разбере.
— Не бих се обзаложил на това.
— Аз не се обзалагам. Просто рискувам.
Арчи дръзна да предложи нещо по-оптимистично.
— Може господин Ван Дорн да види това преместване на стачниците в града като акт на човеколюбие.
— А може президентът Рузвелт да подари мините на миньорите — иронизира го Мак Фултън.
— А после — добави Уоли, — да обяви държавата ни за Съединени социалистически щати.
— Разбрахме се, значи — прекъсна ги Бел. — Джим, колко кормчии успя да намериш.
— Петима със сигурност.
Бел се зае да смята наум. Надяваше се на повече лодки, за да не са твърде големи и тромави шлеповете. Пет лодки, двайсет шлепа на всяка, по сто човека във всеки шлеп, наблъскани като сардели в консерва. Десет хиляди души, ако стигнеха до брега, без да ги усетят пинкертъните. Бог да им е на помощ, ако потънат.
— Ами механици?
— Те са като раци — пустинници. Никога не напускат лодката.
— А помощници на палубата?
— Не са много, но ще им помагат миньорите.
— И ще се преструват на моряци.
— Свикнали са с тежък труд — отвърна Хигинс. — И цял живот са разнасяли насам-натам товари, по-тежки от самите тях.
— Ще свършат работа — успокои ги Бел.
Трябва да свършат, добави той на ум.
Уоли и Мак въздъхнаха престорено тежко.
— Добре, Айзък — каза Мак. — Кога ще го направим?
Бел и Хигинс се спогледаха.
— Според кормчиите довечера пак ще има черна мъгла.
— Довечера — съгласи се Бел.
— Шшшт! Полиция!
Но не беше питсбъргската полиция, нито дори ченгетата по въглищата и стоманата, а Мери Хигинс. Хората от охранителните служби бяха предупредили, че се е упътила към тях. Влетя в кабината с пламнало лице. Изгледа брат си кръвнишки, а после и останалите.
— Къде са мъжете, които бяха тук?
— Тръгнаха си по здравословни причини — рече Мак Фултън.
— Какво правиш тук? — обърна се тя гневно към Бел.
— Взимаме назаем шлеповете ви — отвърна той. — И се благодари, че ги открихме преди полицията или пинкертъните.
— Искаш да ви благодаря?
— Да. Можеш да благодариш, като не ни се пречкаш.
Тя се обърна вихрено към брат си.
— Ти ли му каза?
— Само потвърдих това, което сами бяха открили.
— Защо?
— За да не умреш или да те тикнат в затвора.
— Върви по дяволите, братко! И ти, Айзък Бел!
Бел последва Мери на палубата. Тя се взираше в покритата с мъгли река и преглъщаше сълзите си.
— Всичко провали…
— Мери?
— Остави ме намира!
— От стореното от теб досега все пак ще излезе нещо хубаво. Тези шлепове ще спасят похода на миньорите и живота им.
— Как?
— На брат ти му хрумна да премести палатковия лагер на терминала на „Обединени въглища“. Ще превозим миньорите и семействата им с шлеповете. На терминала позицията ви ще е по-добра и изгодна.
— Наистина ли го мислиш?
— Мисля, че няма как да стане по-лошо от това, което е в момента.
Мери кимна и рече тихо:
— Видях ги този следобед. Не могат да останат там… истина ли са думите на брат ми?
— Джим не те е предал. Само потвърди догадките ми.
— Бива те в догадките, Айзък.
— Не беше трудно да се досети човек — отвърна Бел. — Няма друга причина да потопиш сто шлепа, освен за да блокираш доставките на въглища.
— Но откъде си разбрал, че това съм възнамерявала?
— Следих те, Мери. Проследих те до тук, до тази лодка. Чух те, като се караше с онези двамата.
— Но… аз внимавах. Гледах никой да не ме следи. Пинкетръните са навсякъде.
Бел се усмихна и рече спокойно:
— Казах ти, че вандорнците са различни.
— По-потайни? — попита тя и му се усмихна едва доловимо.
Бел я хвана за ръцете и когато тя не се възпротиви, каза:
— Мери, веднъж ми каза, че не е достатъчно да знаеш кое е редно. Ако знаеш кое е редно, трябва и да го сториш.
— А ти кой си, та да преценяваш кое е редно?
— Имам очи и уши. Стачниците са изолирани и измъчени. Брат ти беше толкова отчаян, че искаше да се измъкнат от Макийспорт с бой. Щеше да настане клане. Тези шлепове — твоите шлепове, могат да ги спасят. Този план дори нямаше да ни хрумне, ако не беше успяла да събереш всички тези съдове на едно място. — Той махна с ръка към покрилите тази част на реката шлепове. — Но бих казал, че ще ги използваме много по-правилно, отколкото ти си възнамерявала.
Мери Хигинс отново се обърна към Бел.
— Не ми се ще да се отказвам. Но беше добър план, нали?
— Добър не е първата дума, която би ми хрумнала, но определено беше хитроумен план.
— Да се надяваме, че и твоят е такъв.
— Моля се да е. Хората са твърде много, за да си позволим да грешим.
— Желая им късмет!
— Кой е господин Клагарт?
В мига, в който Бел изрече името, усети, че е трябвало да изчака.
Мери присви очи.
— Детективът си е детектив, нали така?
— Явно не съм достатъчно „потаен“, за да съм добър.
— Много бързо ще надобрееш, ако продължаваш така — Мери се врътна и понечи да се отдалечи.
Бел вече не можеше да се откаже от започнатото. Трябваше да знае дали Клей и Клагарт са един и същ човек и имаше само един бърз начин да го стори.
— Очите му жълти ли са?
— Защо питаш?
— Защото ако са, е използвач.
— Върви по дяволите!
Е, ето го отговорът, помисли си Бел.
— Знаеш ли, че и той е детектив?
— Довиждане, Айзък! — Мери стъпи на дъската, водеща към шлеповете.
— Казва се Хенри Клей — продължи Бел. — Провокатор е. Настройва собствениците и миньорите един срещу друг. Използва те за игричката си. Ако беше успяла да потопиш шлеповете, щеше да получи точно каквото иска. Миньорите щяха да операт пешкира.
— Игричката не е негова.
— Моля?
Мери тръсна яростно глава.
— Нищо!
Бел я сграбчи за ръката.
— Как така не е негова?
— Пусни ме!
— Чия е? Някой друг ли нарежда?
— Нямам представа.
— Но знаеш, че Клей отговаря пред някого, нали?
Тя поклати глава. Бе твърде тъмно, за да може Бел да види изражението и. Опита се отново да измъкне искрен отговор от нея.
— Кой плати за тези шлепове?
— Първо това го попитах — отвърна тя.
— А той какво ти отговори?
— Банкови обири. Събрали парите с банкови обири.
— Къде?
— В Чикаго.
— Ами ако ти кажа, че тези обири са извършени от няколко различни банди и половината вече са заловени?
— Бих казала, че пак се правиш на детектив.
Мак излезе от кабината и подвикна:
— Айзък! Ако ще го правим тази вечер, нямаме и секунда за губене.
Една от лодките — влекачи се показа от мъглата и се удари в шлеповете. От нея се изсипаха няколко миньора с въжета и се огледаха смутено, сякаш чакаха някой да им даде заповед.
— Сега или никога, Айзък!
— Мери, утре ще говорим.
Мери се смъкна на един от шлеповете и пое към брега.
— Къде отиваш?
— Не само ти можеш да действаш, Айзък.
— Ще внимаваш ли? — подвикна след нея Бел.
— Защо да внимавам? Нали ще ме следваш.
— Не и тази вечер. Тази вечер не мога — той разпери ръце към лодката и шлеповете.
— Тогава довечера ще рискувам.
— Клей е смъртно опасен.
Мери Хигинс спря и се обърна към Бел. От комина на влекача изригнаха пламъци и искри и озариха бледото и лице. С грейнали очи и вдигната брадичка, изглеждаше като богиня — нечовешки красива и нечовешки уверена в себе си. Бел недоумяваше как може да е такава броени минути след такова разочарование. Отговорът и се заби като леден нож в сърцето му.
— За мен не е смъртно опасен.