Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (36)

35

— С Мак сме твърде дърти, за да ни уволни шефът — засмя се Уоли Кисли. — Дори за дивотия като тази, която предлагаш. Няма да уволни и Арчи, той е само тъп чирак… не се обиждай, Арчи.

— Не се обиждам. Преподавателят ми по класическа литература в Принстън изрази подобно мнение в петостъпен ямб.

— Но ти, Айзък, ти тъкмо градиш кариера. Не можеш да си позволиш да те уволни — знам, че си богат, а ти знаеш, че не говоря за пари. Ако искаш да правиш име като детектив, няма по-добро място от „Ван Дорн“. Ако обаче шефът те спипа, ще те уволни без никакво съмнение.

Бел се надигна и закачи шапката си на един пирон в кабинката, където се бяха събрали. Седяха край малка масичка, покрита с мушама. Намираха се в кухничката на една от лодките в Мононгахела. Готварската печка миришеше на олио и кафе. Навън беше тъмно. Люкът бе отворен и от там нахлуваха шумове и лек вятър откъм реката.

— Благодаря ти за загрижеността, Уоли. И на теб, Мак. Но тази „дивотия“ е правилният избор. Надявам се и господин Ван Дорн да го разбере.

— Не бих се обзаложил на това.

— Аз не се обзалагам. Просто рискувам.

Арчи дръзна да предложи нещо по-оптимистично.

— Може господин Ван Дорн да види това преместване на стачниците в града като акт на човеколюбие.

— А може президентът Рузвелт да подари мините на миньорите — иронизира го Мак Фултън.

— А после — добави Уоли, — да обяви държавата ни за Съединени социалистически щати.

— Разбрахме се, значи — прекъсна ги Бел. — Джим, колко кормчии успя да намериш.

— Петима със сигурност.

Бел се зае да смята наум. Надяваше се на повече лодки, за да не са твърде големи и тромави шлеповете. Пет лодки, двайсет шлепа на всяка, по сто човека във всеки шлеп, наблъскани като сардели в консерва. Десет хиляди души, ако стигнеха до брега, без да ги усетят пинкертъните. Бог да им е на помощ, ако потънат.

— Ами механици?

— Те са като раци — пустинници. Никога не напускат лодката.

— А помощници на палубата?

— Не са много, но ще им помагат миньорите.

— И ще се преструват на моряци.

— Свикнали са с тежък труд — отвърна Хигинс. — И цял живот са разнасяли насам-натам товари, по-тежки от самите тях.

— Ще свършат работа — успокои ги Бел.

Трябва да свършат, добави той на ум.

Уоли и Мак въздъхнаха престорено тежко.

— Добре, Айзък — каза Мак. — Кога ще го направим?

Бел и Хигинс се спогледаха.

— Според кормчиите довечера пак ще има черна мъгла.

— Довечера — съгласи се Бел.

— Шшшт! Полиция!

Но не беше питсбъргската полиция, нито дори ченгетата по въглищата и стоманата, а Мери Хигинс. Хората от охранителните служби бяха предупредили, че се е упътила към тях. Влетя в кабината с пламнало лице. Изгледа брат си кръвнишки, а после и останалите.

— Къде са мъжете, които бяха тук?

— Тръгнаха си по здравословни причини — рече Мак Фултън.

— Какво правиш тук? — обърна се тя гневно към Бел.

— Взимаме назаем шлеповете ви — отвърна той. — И се благодари, че ги открихме преди полицията или пинкертъните.

— Искаш да ви благодаря?

— Да. Можеш да благодариш, като не ни се пречкаш.

Тя се обърна вихрено към брат си.

— Ти ли му каза?

— Само потвърдих това, което сами бяха открили.

— Защо?

— За да не умреш или да те тикнат в затвора.

— Върви по дяволите, братко! И ти, Айзък Бел!

Бел последва Мери на палубата. Тя се взираше в покритата с мъгли река и преглъщаше сълзите си.

— Всичко провали…

— Мери?

— Остави ме намира!

— От стореното от теб досега все пак ще излезе нещо хубаво. Тези шлепове ще спасят похода на миньорите и живота им.

— Как?

— На брат ти му хрумна да премести палатковия лагер на терминала на „Обединени въглища“. Ще превозим миньорите и семействата им с шлеповете. На терминала позицията ви ще е по-добра и изгодна.

— Наистина ли го мислиш?

— Мисля, че няма как да стане по-лошо от това, което е в момента.

Мери кимна и рече тихо:

— Видях ги този следобед. Не могат да останат там… истина ли са думите на брат ми?

— Джим не те е предал. Само потвърди догадките ми.

— Бива те в догадките, Айзък.

— Не беше трудно да се досети човек — отвърна Бел. — Няма друга причина да потопиш сто шлепа, освен за да блокираш доставките на въглища.

— Но откъде си разбрал, че това съм възнамерявала?

— Следих те, Мери. Проследих те до тук, до тази лодка. Чух те, като се караше с онези двамата.

— Но… аз внимавах. Гледах никой да не ме следи. Пинкетръните са навсякъде.

Бел се усмихна и рече спокойно:

— Казах ти, че вандорнците са различни.

— По-потайни? — попита тя и му се усмихна едва доловимо.

Бел я хвана за ръцете и когато тя не се възпротиви, каза:

— Мери, веднъж ми каза, че не е достатъчно да знаеш кое е редно. Ако знаеш кое е редно, трябва и да го сториш.

— А ти кой си, та да преценяваш кое е редно?

— Имам очи и уши. Стачниците са изолирани и измъчени. Брат ти беше толкова отчаян, че искаше да се измъкнат от Макийспорт с бой. Щеше да настане клане. Тези шлепове — твоите шлепове, могат да ги спасят. Този план дори нямаше да ни хрумне, ако не беше успяла да събереш всички тези съдове на едно място. — Той махна с ръка към покрилите тази част на реката шлепове. — Но бих казал, че ще ги използваме много по-правилно, отколкото ти си възнамерявала.

Мери Хигинс отново се обърна към Бел.

— Не ми се ще да се отказвам. Но беше добър план, нали?

— Добър не е първата дума, която би ми хрумнала, но определено беше хитроумен план.

— Да се надяваме, че и твоят е такъв.

— Моля се да е. Хората са твърде много, за да си позволим да грешим.

— Желая им късмет!

— Кой е господин Клагарт?

В мига, в който Бел изрече името, усети, че е трябвало да изчака.

Мери присви очи.

— Детективът си е детектив, нали така?

— Явно не съм достатъчно „потаен“, за да съм добър.

— Много бързо ще надобрееш, ако продължаваш така — Мери се врътна и понечи да се отдалечи.

Бел вече не можеше да се откаже от започнатото. Трябваше да знае дали Клей и Клагарт са един и същ човек и имаше само един бърз начин да го стори.

— Очите му жълти ли са?

— Защо питаш?

— Защото ако са, е използвач.

— Върви по дяволите!

Е, ето го отговорът, помисли си Бел.

— Знаеш ли, че и той е детектив?

— Довиждане, Айзък! — Мери стъпи на дъската, водеща към шлеповете.

— Казва се Хенри Клей — продължи Бел. — Провокатор е. Настройва собствениците и миньорите един срещу друг. Използва те за игричката си. Ако беше успяла да потопиш шлеповете, щеше да получи точно каквото иска. Миньорите щяха да операт пешкира.

— Игричката не е негова.

— Моля?

Мери тръсна яростно глава.

— Нищо!

Бел я сграбчи за ръката.

— Как така не е негова?

— Пусни ме!

— Чия е? Някой друг ли нарежда?

— Нямам представа.

— Но знаеш, че Клей отговаря пред някого, нали?

Тя поклати глава. Бе твърде тъмно, за да може Бел да види изражението и. Опита се отново да измъкне искрен отговор от нея.

— Кой плати за тези шлепове?

— Първо това го попитах — отвърна тя.

— А той какво ти отговори?

— Банкови обири. Събрали парите с банкови обири.

— Къде?

— В Чикаго.

— Ами ако ти кажа, че тези обири са извършени от няколко различни банди и половината вече са заловени?

— Бих казала, че пак се правиш на детектив.

Мак излезе от кабината и подвикна:

— Айзък! Ако ще го правим тази вечер, нямаме и секунда за губене.

Една от лодките — влекачи се показа от мъглата и се удари в шлеповете. От нея се изсипаха няколко миньора с въжета и се огледаха смутено, сякаш чакаха някой да им даде заповед.

— Сега или никога, Айзък!

— Мери, утре ще говорим.

Мери се смъкна на един от шлеповете и пое към брега.

— Къде отиваш?

— Не само ти можеш да действаш, Айзък.

— Ще внимаваш ли? — подвикна след нея Бел.

— Защо да внимавам? Нали ще ме следваш.

— Не и тази вечер. Тази вечер не мога — той разпери ръце към лодката и шлеповете.

— Тогава довечера ще рискувам.

— Клей е смъртно опасен.

Мери Хигинс спря и се обърна към Бел. От комина на влекача изригнаха пламъци и искри и озариха бледото и лице. С грейнали очи и вдигната брадичка, изглеждаше като богиня — нечовешки красива и нечовешки уверена в себе си. Бел недоумяваше как може да е такава броени минути след такова разочарование. Отговорът и се заби като леден нож в сърцето му.

— За мен не е смъртно опасен.