Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (15)

14

— Аз имам пистолет!

Айзък Бел изплува от сумрака с по една заредена и готова за стрелба двуцевка във всяка ръка.

— Даже два. Хайде, момчета! Лапичките във въздуха!

— Стреляй с по една ръка, синко, и добре ще се посмеем, докато те гледаме как се връщаш обратно на улицата на кълбета — изрепчи се един от пинкертъните.

— Ти ще чакаш в Ада следващата партида твои приятелчета, да ти кажат кой се е смял и кой — не. Хвърляйте оръжията и вдигайте ръцете!

По-умните пинкертъни видяха погледа на младия детектив, пуснаха пистолетите и вдигнаха ръце. Глийсънците само го изгледаха кръвнишки и вдигнаха рамене.

— Хвърлете оръжието! — сопна им се един от пинкертъните.

Детективите на Глийсън се подчиниха неохотно и шестимата се затътрузиха вкупом навън, както ги бе подканил Уиш преди малко.

Мак Фултън направи знак на Арчи да прибере оръжията от земята.

— Ето ти и първия урок, младши детектив Арчи. Щом те заплашват, значи си близо до нещо.

— Близо до какво? — попита Уиш Кларк. — Всеки миньор, с когото говорих — а говорих поне с двайсетина, смята, че веригата се е скъсала по естествен път. Също така се кълнат, че ако онова момче от профсъюза влезе сега тук, ще го обесят на гредите. Но пък, от друга страна, очевидно има нещо, което се носи във въздуха.

— Готови са за стачка? — попита Бел.

— За нещо… не съм сигурен за какво. Мисля, че пожарът в съдилището ги е направил по-уверени.

— Мразят Глийсън — особено парната му яхта — намеси се Фултън, — мразят и ченгетата, но не обвиняват нито него, нито тях за влакчето.

Впечатлението ми е, че ще се разбунтуват, ако се намери кой да ги поведе.

— И аз това чух — съгласи се Уоли Кисли. — Смятат, че катастрофата е инцидент. Неколцина обаче ми казаха, че винят компанията, задето дали на онзи Хигинс да върши две неща едновременно. Но Уиш е прав, когато Айзък е изгорил съдилището, са добили смелост.

— Всъщност не съм изгорил съдилището — уточни Бел.

— Е, държал си палтото на дамата, докато го е правила.

— Един механик ми каза, че тези вериги никога не се късат — намеси се Арчи Абът.

— Вероятно същият, който я е поставил — вметна Мак и останалите се засмяха.

Айзък Бел хвърли скъсаната брънка на масата. Тя издрънча тежко отгоре и.

— Какво ще кажеш, Уоли? Какво мислиш, че е скъсало това?

Уоли внимателно разгледа веригата и прокара пръст по ръба.

— Виж ти!

— Какво?

— Сякаш някой я е треснал с длето. Виждаш ли как острието я е прерязало наполовина?

— И аз това си помислих — рече Бел.

— Добре. А сега?

— Скъсала се е пред поне стотина души, които биха забелязали, ако някой я е удрял с длето.

— Ив Питсбърг така каза, помня. Но виж, изглежда досущ като ударена с длето.

— Как е станало тогава?

Кисли се облегна и поглади бузите си, все едно по тях има брада.

— По няколко начина… Например да си помогнеш с чук.

— Което няма как да е станало — каза Мак Фултън.

— Да убедиш орел да го пусне от трийсет метра от въздуха.

— Което също няма как да е станало.

— Да го засилиш с експлозив.

По лицето на Мак цъфна усмивка.

— Което може и да е станало!

— Айзък, помниш ли нещо да е прогърмявало тогава? — попита Кларк.

— Сигурно всички околовръст са чули. Но как е бил детониран?

— С възпламенена живачна експлозивна капсула.

— Как може да се постави?

Уоли Кисли побутна брънката. Вдигна я и я подуши.

— Може да е била залепена с катран.

— Длетото може да е било късо.

— И да е било оваляно в катран… Но това е много неудобно за носене. Много…

Уоли Кисли зарея поглед към тъмната улица. Айзък Бел забеляза, че експертът по експлозивите все повече се отказва от идеята за засиленото с динамит длето.

Арчи Абът погледна Бел въпросително. Двамата се усамотиха на бара.

— Виждали са всичко — каза Бел тихо. — Просто се опитват да си спомнят нещо, което би съвпаднало с този случай.

— На колко години са, по дяволите?

— Кой знае? Уоли вече беше един от големите агенти, когато разследва онази бомба в Хеймаркет. Сигурно са прехвърлили петдесетака.

— Невероятно!

Накрая, лека-полека, като лампа, в която фитилът се разгаря, лицето на Уоли просветна. Той се обърна към Мак Фултън.

— Мак, знаеш ли за какво си мисля?

— За динамит.

— Несъмнено голям скок спрямо барута. Патентован е през 1867 г. от Алфред Нобел.

— А той направил толкова пари и се почувствал толкова виновен, че миналата година започнал да раздава пари наляво и надясно — за най-добър физик, пацифист, поет, даже даде на онзи, дето изобрети рентгеновите лъчи, как му беше името…

— Знаеш ли още кой трябваше да спечели Нобеловата награда миналата година?

— Розания — отвърна Фултън.

— Лорънс Розания.

Бел и Кларк се спогледаха.

— Кой е този? — попита Арчи.

— Касоразбивач от Чикаго — отвърна Бел. — Крадец на бижута.

— Най-добър с динамита от всичките си събратя — обясни Кисли с нарастваща усмивка.

— Включително и от другата страна на океана — включи се Фултън, — откакто реши да се пробва в Европа. Ако онези са заслужили Нобелова награда и всички тия пари, той я е заслужил още повече.

— Та какво с този Розания? Къде го виждате в тази работа? — не се стърпя Бел откъм бара.

— Не! Той краде бижута. Твърде е наперен, за да се влачи по мини, дори да искаше да ги саботира. По-скоро си мисля за една негова кражба от миналата година. Помниш ли, Мак?

— Специално оформен заряд.

— Понякога го нарича „кух“.

Бел и Арчи се върнаха на масата.

— Някакъв големец, политик, си купил сейф с петнайсетсантиметрови стени от стоманени и железни плочи — започна да разказва Мак.

— В случай, че някой строителен магнат или шеф на полицията изпита нужда да пази парите си след работното време на банките, този политик щял да им помогне, като им ги съхранява — обясни Уоли на Арчи.

— За общественото благо, да, разбирам — кимна Арчи.

— Някакъв касоразбивач — продължи Мак, — опитал да го взриви. Малоумникът сложил доста динамит — нали били дебели стените на сейфа, та било нужно да е повечко. Но вместо стените на сейфа, отнесъл покрива на къщата. След известно време Розания научил, че политикът купил диаманти за момичето си. Розания взривил дупка в петнайсетсантиметровата стена от стомана и желязо, достатъчно голяма, за да си вкара ръката. Все едно изрязал дупка в картон. И никой не го чул.

— Как? — попита Бел.

— Розания винаги е забил нос в някоя книга — отвърна Фултън.

— Прочел за някакъв учен във Военноморската изследователска станция в Нюпорт — намеси се Кисли, — на когото му хрумнала идея, която той нарекъл „кух заряд“. Понякога го наричат „оформен“, защото кухината дава точна посока на взривната вълна. Вместо да отвее за втори път покрива на оня политик, Розания насочил цялата сила на динамита в посоката, която искал — през стената на сейфа. Тихо пропукване. Дупка с диаметър десет сантиметра.

— Взел ли е диамантите? — попита Арчи Абът.

Мак Фултън изгледа младежа удивено.

— Какво? Разбира се, че не, получил диамантен прах и късчета.

— Мислех, че диамантите са неразрушими.

— И Розания така си мислел.

Уоли Кисли се засмя.

— Хората в касоразбиваческия бранш явно имат още какво да учат. Но, Айзък, ако саботьорът е сложил кух заряд, не са му били нужни пръчки динамит, които всеки би видял от километър. Даже не му е било нужно длето. Зарядът е свършил цялата работа. Това което си чул, е било слаба експлозия, насочена право към брънката. Скъсало я е като с длето.

— Но как е успял да прикрепи заряда? Веригата непрестанно се е люшкала насам-натам.

Кисли сви рамене.

— Не е било нужно зарядът да е прикрепен дълго време. Може да го е закачил с тел. Каза, че така и не си намерил скобата. Сигурно е натъпкал целия заряд вътре.

— Вероятно не си я намерил, защото от нея са останали само стружки — обясни Мак Фултън.

Бел се втренчи във Фултън. За секунда сякаш подът се разлюля под краката му. Като сън, който човек си спомня дни по-късно, видя златисти очи, очи на вълк, и сякаш отново усети мощния юмрук и въглищния газ, насред който си мислеше, че е видял скобата. Тръсна глава, чудейки се как да подреди разбърканите си спомени, и попита:

— Не е нужно много движение, за да избухне възпламенителна капсула, нали? Колко време би минало, преди движението да задейства детонатора?

— Няколко минути.

— Саботьорът е бил в мината, когато е сложил експлозива.

— Несъмнено! Мацнал го е с малко катран, докато влакът го е подминавал.

— Хладнокръвен ще да е бил, знаейки, че влакът може да го прегази, преди да успее да се измъкне от мината.

— Направо луд — съгласи се Уиш Кларк. — Знаел е какво може да му се случи, но не може да не му го признае човек, че явно е много хладнокръвен.

— И си разбира от работата — довърши Уоли Кисли.

— И всичко това подкрепя тезата на Айзък — заключи Уиш. — С подобен непредсказуем прозорец от време преди взрива, кой миньор би рискувал живота на събратята си?

— Човек се чуди какво ли ще измисли този тип от тук нататък.

— Време е за по едно питие — каза Уиш и изпразни бутилката в чашата си. — Уоли е прав, напипахме нещо.

— Да, докато Глийсън не ни уволни.

— Когато това стане — рече Бел, — ще опитам да убедя господин Ван Дорн да ни позволи да останем още малко.

— Не разчитай на това.

В този момент им донесоха вечерята и групичката се зае да обсъждат какво ли е било месото в чините им, преди да го спипа готвачът. Уиш Кларк отиде на бара и даде знак на Бел да отиде при него.

— Ако искаш да продължим да търсим провокатора, не припарвай до телеграфа.

— Защо?

— И ако видиш към теб да се приближава хлапе с телеграма, бягай презглава. Шефът не може да ти дава заповеди, ако не може да те открие.

— Мерси, Уиш. Добър съвет! — ухили се Бел.

— Искаш ли още един?

— Кажи?

— Когато се бръснеш следващия път, защо не оставиш намира областта между горната си устна и носа?

— Да си пусна мустак?

— Ще изглеждаш малко по-възрастен и хората ще те възприемат по-сериозно.

Бел се ухили отново.

— Онези пинкертъни ме взеха на сериозно. Пуснаха оръжията, все едно щяха да им изгорят ръцете.

— Така си беше — отвърна Уиш и изпразни чашата си. — Макар че човек би си помислил, че взеха насериозно двете рязани пушки насреща си.

— Винаги си ми казвал, че най-сигурно се печели бой с нож, като си носиш пистолет. Те имаха толкова много пистолети, че реших, че ми трябват рязани пушки.

— Правилно си решил, Айзък. Но говорейки от името на групичката ни, мога да те уверя, че всички много се радваме, че не получихме някоя сачма от пушките ти или куршум от някой от техните пистолети. Ситуацията със сигурност вървеше в тази посока. Господин Райли навярно също е благодарен, задето и бездруго изтерзаното му пиано е още цяло… Във всеки случай, помисли дали някой здрав, гъст мустак няма да премахне нуждата от това да размахваш артилерия колкото за цял полк — и махна към съдържателя за още една бутилка.

— Май си жаден днес? — подметна му Бел.

Уиш Кларк се усмихна приятелски.

— Колко си наблюдателен, Айзък! Добър детектив ще излезе от теб.

— Хей, господине? Господине?

Едно момче шепнеше настоятелно откъм прага.

— Махай се от тук, бе! — изрева Райли. — Никакви хлапета в бара ми!

Бел позна вратарчето, на което днес даде монета.

— Няма проблем, Райли. Ще се оправя с него. Влез, синко. Какво има?

Момчето се озърна боязливо и се вмъкна с плаха стъпка. Стискаше една торба. Гледката на четирима детективи от агенция „Ван Дорн“, вперили скептични погледи в него над чиниите си, го закова на място. Бел го поведе към една ъглова маса.

— Райли, ще донесеш ли един сок от бъз?

— Единственото безалкохолно тук е кафето.

— Искаш ли кафе?

Момчето кимна.

— Да, господине.

— Добре, донеси кафе с много захар. Направо донеси две кафета. Как се казваш, синко?

— Люк.

— Аз съм Айзък. Какво мога да сторя за теб?

— Наистина ли си от „Ван Дорн“?

— Да. Както и тези господа на масата.

— Всички ли?

— Защо питаш, Люк?

— Не ви казах истината за тате.

— Каза, че нямаш баща.

— Имам.

— Чудесно. Къде е?

Люк се огледа и прошепна:

— Крие се от ченгетата.

— Защо?

— Профсъюзът изпрати още организатори от Пенсилвания.

Бел кимна и отново си спомни думите на Хигинс, че след него ще дойдат и други.

— Ченгетата хванаха единия и с бой го накараха да издаде другите — устните на Люк се разтрепериха и той се втренчи в масата, макар очевидно да не гледаше нея, а да си представяше как ченгетата могат да пребият и баща му.

— Чии имена, Люк? На баща ти?

— Предупредиха го и той успя да се измъкне.

— На какво мирише? — попита Уоли Кисли.

— На вечерята ти — отвърна Мак Фултън.

— Не са тия бизонски курешки. Нещо хубаво е. Хей, момче, какво има в торбата!

Люк я стисна още по-здраво.

— Това за баща ти ли е? — шепнешком попита Бел.

— Да, господине — също толкова тихо отвърна момчето. — От мама.

— Защо дойде?

— Реших, че ако сте частни детективи, може би… — момчето неуверено замълча.

— Може би какво, Люк?

— Може да ви наема да го защитавате от ченгетата. Или да му помогнете да се измъкне?

— Детективите струват много пари — каза Бел внимателно.

— Нямам пари… освен тия, дето вие ми дадохте. Но се чудя дали не мога да ви дам нещо друго.

— Какво?

— Разни неща, които чух.

— Къде си ги чул?

— В бара на Джейк, където ходят ченгетата…

— Джейк пуска ли малки момчета в бара?

— Изкачваме се откъм реката, под мазето, и ги чуваме как викат горе.

Уоли подвикна отново:

— Какво имаш в торбата, момче?

— Бекон, бисквити и печени картофи, господине.

Вандорнците погледнаха към чиниите си, а след това към торбата на Люк.

— Имам идея! — каза Уоли Кисли.

— Не! — спря го Бел. — Люк има мисия и трябва да отнесе тази вечеря на някого. А ние ще му помогнем.

Намусените лица на хората подсказаха на Бел, че може и на него скоро да му скроят някой бунт.

— Господа! Уоли, Мак и Арчи ще отидат до магазина на компанията за бекон, брашно, мас, кафе, захар, мляко, масло и картофи, ще ги отнесат на майката на Люк и ще и платят пет долара, за да приготви храна за няколко дни.

— А ти и Уиш какво ще правите, докато пазаруваме, готвим и чакаме? Ще изядете манджата на хлапето ли?

— Не, ще го придружим.

 

 

Секретарката на Джеймс Конгдън влезе в кабинета му и остави на бюрото лист хартия.

— Съжалявам за забавянето, сър! Кодът на детектив Клей е сложен.

Конгдън прочете съобщението два пъти.

— Сигурна ли си, че си го разшифровала правилно?

— Напълно, сър! Сложно е, но има вътрешна логика.

Конгдън прочете съобщението за трети път.

— Да запиша ли отговора ви, сър?

— Няма да има отговор.

— Да, господин съдия. Нещо друго?

— Запиши си нещо — Конгдън и даде имената на трима брокери, които редовно тайно наддаваха от негово име. — Кажи им да изкупят всяка акция на „Глийсън консолидейтед“ в мига, в който се появи на борсата.

Секретарката работеше за Конгдън и бе наясно със схемите му, още отпреди да основе „Американска стомана“.

— Не знаех, че Черния Джак продава.

— Наследниците му строят палати, купуват яхти и коли, затънали са в дългове, а заедно с това са алчни и нетърпеливи.

— Но дали биха могли да продават? Глийсън контролира акциите изкъсо.

Конгдън прочете телеграмата на Хенри Клей за пореден път, за да е напълно сигурен какво му обещава детективът. После каза:

— Наследниците му биха могли да продават. Какво знаем за адвокатите на Глийсън?

Докато обсъждаха подробностите, секретарката на Конгдън спомена:

— Имаше един инцидент във връзка с легализацията на предполагаемото завещание на вдовицата О’Лиъри — проблемът още не е решен и тежи на фирмата им.

— Къде ще се решава?

— Още се намира в арбитражния съд.

— Чудесно! Нека им разрешим проблема тогава.

— Така адвокатите му ще са ви задължени — рече секретарката на Конгдън, която мигом разбра, че всъщност обсъждат бързата обработка на завещанието на Черния Джак Глийсън, когато се пренесе в безбрежните въглищни простори на небето. Или по-скоро под земята. И тъй като разбра, че това пренасяне на Глийсън в други селения може да се случи по-скоро, отколкото всички очакват, секретарката изчисли до последния цент подкупа, който би приел арбитражният съдия.

— Нещо друго, съдия Конгдън?

— Прехвърли всички акции на Глийсън в някой холдинг, който не води към мен.

— А какво да правим с управителите на Глийсън?

— Могат да си запазят работата, стига всяко късче от мините на Глийсън да стига до моя терминал на „Обединени въглища“.