Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (26)

25

Уиш Кларк чакаше Бел на перона. Лицето му беше подпухнало и мораво, а очите му блестяха като яркосини точици на него.

Бел скочи от вагона, още преди влакът да спре напълно.

— Намерихме ли Лорънс Розания?

— Главният посредник за продажбата на крадена собственост в града ми каза, че копелето е толкова самоуверено, че преговаря за откуп за бижута, които още не е откраднал.

— И как разбра? — попита Бел, дълбоко впечатлен.

Уиш смърдеше на спиртоварна, но колцина детективи можеха да измъкнат такава информация от посредник на черно?

— Дължи ми услуга — отвърна Уиш.

— Явно голяма.

— Така си е. Не го застрелях, а имах право да го направя и той го знае. Освен това се дразнеше, че крадец на бижута има наглостта да подбива цените на най-големия си конкурент. Напомних му, че господин Розания няма конкуренти, но онзи не беше в много добро настроение.

— Каза ли ти какво планира да открадне Розания?

— Огърлица с петнайсеткаратов розов диамант във формата на сърце и цяла върволица двукаратови бели диаманти край него.

— Това стеснява кръга на целите до „много богатите“.

— Никой никога не е твърдял, че Розания не си разбира от работата. Така или иначе, ще наблюдаваме черноборсаджията, както и конкурента на Розания, а когато нашият касоразбивач се покаже с плячката, ще го спипаме.

— Кога?

— Скоро, поне така мисли моят човек.

— Не, нямаме време да седим и да го чакаме — каза Бел.

— Само няколко дни.

— Ами ако Розания реши да се покрие? Ако реши да действа предпазливо и да остави нещата да се уталожат, преди да продава. Може да отнеме седмици. Нямаме седмици.

— Готов съм да чуя и по-добри идеи — каза Уиш. — Имаш ли?

— Прати съобщение на Грейди Форър в нюйоркския офис.

— Кой е този?

— Новият, за когото ти разказвах, шефът на отдела по проучванията.

— Цял отдел? Кога пък сте го направили?

— Преди около месец — отвърна Бел. Уиш доби съвсем объркан вид и Бел си спомни думите на Ван Дорн, „Един Бог знае къде е Уиш Кларк“. — Шефът работи бързо, разширява агенцията.

— Какво ли ще измисли още модерната епоха? — престори се на удивен Уиш. — Добре, какво да му пиша на този Фуриер?

— Форър, Грейди Форър. Много му сече пипето. Кажи му да се разтърси из пресата за богати чикагци, отишли да пазаруват бижута в Ню Йорк.

— Никой няма да пише във вестника, че господин Дебеловрат е купил ново колие с диаманти?

— Ще четем между редовете. Особено в светските хроники. Сравни купувачите в Ню Йорк с поканените на скорошни балове в Чикаго и ще се опитам да разберем какви са плановете на господин Розания.

— Искаш да го прекъснем насред работата?

— По-скоро след нея.

— Хубав план, Айзък, два заека с един куршум.

— А и ще го настроим за приказки.

— Много модерна идея, това за господин Форър и светските хроники. Аз, понеже съм старомоден, ще посетя „Блек Соушъл“ и „Литъл Ексчейндж“.

— С каква цел? — попита предпазливо Бел. И двете места бяха барове.

— Защото „Литъл“ е ей-там — отвърна Уиш и кимна към ярко осветен бар на ъгъла. — „Блек“ е също на един хвърлей от гара „Ла Сал“, където спира „Туентиът сенчъри“.

— И?

— Когато влаковете пристигат от Ню Йорк и е време да си ходят, експресните куриери на „Пенсилвания спешъл“ отиват до „Литъл“ за по едно. А момчетата от „Туентиът сенчъри“ надигат чаши в „Блек“. Дали пък тези тежковъоръжени господа, чиято работа е да пазят ценни вещи, няма да си спомнят кои пътници са се връщали от Ню Йорк с бижута в сейфовете?

Бел се съгласи, че тактиката на Уиш е по-добра.

— Не се коси, синко — потупа го Уиш. — Ти пък се сети да спипаме стария крадец с плячката. Аз просто измислих малко по-бърз начин да го хванем.

— Все повтарям на господин Ван Дорн, че си най-умният детектив в цялата агенция — ухили се Бел.

— Мога да си представя колко се радва да го чуе.

 

 

— Стой на място!

Двама едри мъже препречиха пътя на Айзък Бел към профсъюзния дом на миньорите. От баровете по улицата се носеше музика от раздрънкани пиана.

Миньорите здравата се бяха барикадирали — на прозорците имаше стоманени кепенци, а на покрива — стрелец.

— Здрасти, Майк, Тери! Как я карате?

Охранителните агенти се вгледаха по-внимателно.

— Айзък! Не сме те виждали, откакто беше младши.

Майк Фланър и Тери Фейн бяха двойка яки хубавци, които вършеха чудесна работа в хотел „Палмър хаус“, но не се и преструваха, че притежават умствения капацитет за следователи.

— Не можах да те позная с този мустак — каза Майк.

— Много ти отива — добави Тери. — Дамите много ще си паднат.

— Да се надяваме, че си прав. Мери Хигинс с брат си ли е?

— Показа се вчера — отвърна Тери и смигна многозначително, докато въвеждаше Бел в общото помещение. — Не можеш да си представиш колко много профсъюзни членове изведнъж се сетиха, че имат неотложна работа с брат й, откакто тя се появи в града.

— Мери добре ли е?

— Естествено, че съм добре! — възкликна Мери, влизайки в стаята.

Тъкмо закопчаваше палтото си. Носеше червена шапка без никакви украси. Косата й се пилееше на къдрици по раменете. Очите й бяха сиви и безбрежни като зимно море.

— Защо да не съм добре?

Бел не можеше да й каже: „Защото изчезна насред улични сблъсъци, докато те следях по заповед на господин Ван Дорн, който мисли, че си наумила нещо.“ Нито пък можеше да изтърси пред брат и и пред колегите си: „Още по-красива си, отколкото си спомням.“

— Радвам се пак да те видя. Теб също, Джим.

Ръкуваха се.

— Добре дошъл в Чикаго! — поздрави го Джим приветливо.

Мери не предложи ръка, а усмивката й бе хладна, като кимване на далечен познат в другия край на гъмжаща гара.

— Братко, излизам. Радвам се, че се видяхме, Айзък.

— Надявам се пак да се видим.

— За дълго ли си в Чикаго?

— Трудно е да се каже.

— И при мен.

Тя излезе и се скри от погледа му.

— Кой я пази? — попита Бел.

— Никой.

— Моля? Как така?

— Не ни позволява.

— Но ако Джим е в опасност, сестра му също е в опасност.

— Вече водихме този разговор с нея — обясни Джим.

— И изгубихме — добавиха в хор охранителите.

— Не се тревожи, Айзък — успокои го Джим, — ще я заведа в Питсбърг. Момчетата наблюдават мен, значи ще са близо и до нея.

 

 

Хенри Клей се увери напълно, че никой от „Ван Дорн“ не следи Мери Хигинс, преди да я последва в едно евтино кино на улица „Халстред“. Едно автоматично пиано дрънчеше в ъгъла, а публиката се заливаше от смях на комедията „Уговорка по телефона“.

Клей откри Мери на задния ред, където й беше казал да седне. Сърцето му го изненада и подскочи неочаквано, когато върху лицето й попадна случаен лъч от прожектора. Единствено тя в целия киносалон не се смееше.

Преди да седне до нея обаче, един друг мъж се изправи и се премести на няколко места по-близо до Мери. Клей реши, че навярно е един от свалячите, които си подбират самотни жени по такива места, и се спусна натам. Беше познал. Онзи вече полагаше длан на крака на Мери. Тя я отмести грубо. Мъжът и изсъска:

— Не ми се прави на недостъпна!

Клей хвана с едната си ръка ръката на мъжа, а с другата притисна устатата му, за да заглуши вика му и му счупи единия пръст.

— Тръгни си тихо! — прошепна той в ухото му. — Ако чуя и гък или ако те видя някога отново, ще ти счупя и другите девет!

Онзи се разкара, а Клей се премести до Мери. Силният смях и пианото им позволяваха да разговарят, без да рискуват някой да ги чуе.

— Подготвил съм петдесет шлепа и няколко влекача.

Нищо в поведението и не предполагаше, че е разбрала какво е сторил Клей преди малко и той не можеше да прецени дали е защото е бил извънредно безшумен, или защото не я интересуваше. Отговорът й беше делови:

— Господин Клагарт, откъде идват парите? Петдесет шлепа и два влекача сигурно са ви стрували цяло състояние.

— Празните шлепове са евтини в момента. Капитаните им се боят, че стачката ще намали товарите. Питсбърг е пълен с празни съдове.

— И все пак, би трябвало да е скъпо.

— Не четеш ли вестници?

— Какво имаш предвид?

— В чикагската област са се случили поредица от обири на банки и доставки със заплати.

— Какво общо имат банковите обири с въглищната стачка?

— Не всеки обирджия го прави за собствена облага — отвърна Клей. — Някои подкрепят благородни каузи.

Идеята, че работнически радикали събират пари, като обират банки, му се стори достоверна. А и ако Мери имаше скрупули срещу подобни действия спрямо капиталистически банки, Клей само можеше да си представи какви биха били, ако научеше, че парите идват от най-голямата уолстрийтска акула.

Хвърли й поглед, за да прецени как ще реагира на лъжата му.

Тя се взираше в екрана. Съпругата на главния герой тъкмо се вмъкваше в ресторанта, където го беше спипала в изневяра. Разлетяха се прибори. Изпопадаха маси. Рогоноската беше взела отнякъде камшик и го развъртя, а публиката избухна в смях, докато героите на екрана се преследваха из помещението. Хенри Клей се любуваше на профила на Мери Хигинс, чакаше и си мислеше: „Не може да не се засмее. Не е направена от камък.“

 

 

От самото начало всичките тези пари предизвикваха тревога у Мери Хигинс. Каквото и да поискаше Клагарт, го получаваше — имаше наглед свободен достъп до неизчерпаеми ресурси. Отначало и беше трудно да повярва, че банковите обирджии, които бяха герои на какви ли не сензационни материали във вестниците, са благородни и работят в името на общото благо. Испанската война отдавна си беше отишла от първите страници, а повечето вестници не желаеха да дават гласност на стачката, като пишат за нея, така че редакторите се чудеха откъде да извадят новини.

Но нищо от това не доказваше, че обирджиите наистина подкрепят стачката.

Почувства се като при първата си среща с Клагарт в Ню Йорк. Не можеше изцяло да му вярва. Въпреки че казваше каквото трябва, мотивите му оставаха загадка за нея. Но не беше преценила докрай колко много пари всъщност бяха необходими за плана и и реши да не гледа зъбите на подарен кон. Но пък ако беше номер на собствениците? Макар че не можеше да си представи какво точно биха целяли, подкрепяйки плана й.

Знаеше само, че беше заложила на човек, за когото не знаеше нищо. А сега беше станала свидетел и на агресивната му страна. Онзи мъж със счупения пръст щеше сериозно да се замисли, преди да посегне на друга жена. Мери също така беше принудена да приеме, че Клагарт е реагирал така, защото вероятно си падаше по нея.

Запита се какво би си помислила и какво би сторила, ако полицията залови обирджиите. Ако се окажеха обикновени престъпници, на господин Клагарт му предстояха много обяснения. Дотогава обаче тя реши да запази хладнокръвие и да го наблюдава внимателно.