Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (99)

98

Ейнджъл се пресегна да улови Тото, когато прелетя покрай нея, но пръстите й едва докоснаха козината му.

— Тото! — изпищя тя, а той продължи да се смалява с лай и вой, докато гласът му не заглъхна.

— По дяволите — измърморих аз и се спуснах покрай Зъба. — Ако не се върна до две минути, не разрешавай отново на Ейнджъл да си вземе любимец.

След това свих криле до тялото си и се стрелнах надолу.

— Макс! Спаси Тото! — извика Ейнджъл след мен с паника в гласа.

— Няма. Падам си през облаците ей така, за забавление — казах аз.

Знам, че хората често си мечтаят да летят през облаци или да стъпват и ходят по тях, но работата е там, че облаците всъщност са мокри. Мокри, а доста често — и студени. И не се вижда нищо. Тоест не е чак толкова забавно, колкото звучи.

Оставих се да летя надолу и проследих воя на Тото. Изведнъж облаците свършиха и видях под себе си зелено-кафявите тонове на земята. Както и едно бяло петн…

— А-а-а-а! — извиках, тъй като от облака се изсипах право върху един безмоторен самолет.

Стъпалата ми докоснаха корпуса му, преди да свия колене и рязко да извия криле. Одрасках леко дясното крило на самолета, дръпнах се и с няколко силни маха се издигнах на няколко метра встрани от него.

Безмоторните самолети не издават никакъв шум — това беше урокът за деня. Отблизо се чуваше как вятърът свири покрай гладкото му аеродинамично тяло, но преди това не бях доловила и звук, който да ме предупреди. Едва ми се размина. Ако бях попаднала на пътя му…

Вече не чувах Тото. Мамка му! Огледах въздуха под себе си, отново прибрах криле и се насочих надолу. Вече не просто падах — носех се като ракета. Включих новата си свръхестествена скорост и се понесох с рев към земята. Внезапно силуетът на Тото се появи и взе да се уголемява доста бързо.

Той продължаваше да вие жално. Нямах време да намаля, затова просто се стрелнах към него, взех го в ръце и сложих край на почти отвесния летеж към земята на около шейсет метра от планинския склон. Обърнах лице към слънцето и се понесох нагоре. Крилете ми бяха като стоманени ядрени двигатели. Уверих се, че напред няма препятствия и едва тогава сведох поглед към Тото.

Който плачеше. Едрите капки оставяха мокри следи в козината му.

— Ти ме спаси — изскимтя той. — Аз не мога да летя. Падах. Но ти ме улови.

— Да. Не бих позволила да пострадаш — уверих го и го почесах зад ушите.

Все още разплакан, той ме близна по бузата от благодарност. Стиснах зъби.

Останалите от ятото се виеха над главата ми — Зъба беше наредил на Ейнджъл да стои до него. Тя се оглеждаше под себе си разтревожено и щом ме видя, се спусна да ме посрещне.

— Хванала си го! — извика радостно. — Спасен е!

Тото се размърда развълнувано в ръцете ми и го прехвърлих в прегръдките на Ейнджъл. Той тежеше почти наполовина колкото нея, така че тя не можеше да го носи дълго, но в момента имаха нужда да си поплачат, вкопчени един в друг. Добре. По-добре да поближе нея. Избърсах буза в рамото на суичъра си.

Осъзнах, че Ейнджъл наистина беше избухнала в сълзи. Това се случваше рядко — никой от нас не обичаше да плаче, а Ейнджъл беше необичайно сдържана за шестгодишно момиче. Плачът й, породен от опасността да изгуби Тото, ме накара да осъзная колко здраво се беше привързала към него. А това не беше добре. Не че не харесвах Тото, но все още не знаехме кой знае колко за него. Не бях сто процента сигурна, че можем да му се доверим.

Или пък на мен, като се замисля. Аз носех чип.

— О, Тото — проплака Ейнджъл и обсипа главата му със сълзи. — Толкова се уплаших!

— Ти си се уплашила? — отговори Тото и се сви плътно в ръцете й. — Аз реших, че след миг ще съм палачинка!

— Най-добре аз да го взема — каза Зъба и протегна ръце.

Тото пропълзя предпазливо в тях и се притисна плътно в свивката на лакътя му.

— Искам криле — рече той и подсмръкна. — Искам свои собствени криле. За да избегнем подобни инциденти.

Как ли не. Само това ми липсваше — говорещо и летящо куче мутант.