Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (85)

84

— Готови! Всички знаете заповедите си — излая Ари и разкърши рамене под черното си кожено яке. Зад волана беше друг Заличител, а отзад в микробуса бяха приклекнали още дванайсет.

— Влизаме, хващаме мутантите и се изнасяме. Прецизно като хирурзи, ясно ли е?

— Ясно — промърмориха няколко Заличители.

Хващате мутантите живи — напомни му Гласът му.

— Не забравяйте — трябва да ги заловим живи — каза Ари и се ухили нетърпеливо при мисълта за онова, което предстоеше. — Никой да не докосва Макс. Тя е за мен.

Замлъкна в очакване Гласът да вметне още някой съвет, но той замълча.

Потри ръце — вече изгаряше от желание да усети как юмруците му се сливат с лицето на Макс. Вярно, баща му беше заръчал да му отведат Макс жива — имаше още какво да проучи в нея. Единственото, което Ари искаше да проучи обаче, беше колко голям ковчег ще й трябва. И знаеше как да го организира — въпреки заповедите, един от Заличителите „прещраква“ и започва да избива всичко по пътя си. И преди Ари да успее да го спре, онзи изтръгва гръкляна на Макс. Джеб щеше да убие Заличителя, Макс също щеше да е мъртва, а Ари щеше да излезе герой.

Планът беше безупречен.

От друга страна… ами ако Макс „изчезнеше“? Не можеше ли да я откара на място, където никой да не я открие, а тя самата да не може да избяга? Каза си, че знае подобно място. Ако Макс беше затворена без изгледи за бягство и ако единствено той я държеше жива с храна и вода — тогава щеше да свикне с него, нали? Дори щеше да му бъде благодарна. Щяха да бъдат само двамата и никой нямаше да им нарежда какво да правят. Щяха да се сприятелят. Макс щеше да го обикне. Можеше да играят на карти. И тя да му чете. И да си играят навън.

Това определено звучеше като най-добрата идея за годината, а и знаеше идеалното място за целта, откъдето тя нямаше да може да избяга. Така де, след като й отрежеше крилете.