Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (15)

14

— Как се казваш, пиленце?

— Ариел — отвърна Ейнджъл.

— Добре, Ариел. Познаваш ли човек на име Джеб Бачълдър?

Агентката вдигна пред себе си една снимка. Ейнджъл я разгледа. Познатото лице на Джеб на хартията я смути.

— Не — каза тя.

— Хм… добре… Би ли ми казала каква ти е Макс?

— Сестра. Заради мисионерите. Те са ни родители.

— Ясно, разбирам. А откъде имаш това кученце?

— Намерих го в парка.

Ейнджъл се разшава на място и погледна към Макс. И помисли: Добре, стига толкова въпроси. Готови сме.

Агентката срещу нея замълча и се взря с недоумение в бележките, които си водеше.

— Ъ-ъ… Струва ми се, че толкова въпроси стигат засега — обяви тя с объркано изражение. — Готови сме.

— Благодаря.

Ейнджъл се изхлузи от стола, щракна с пръсти на Тото и той изприпка след нея.

 

 

— Как се пише това? — попита агентът.

— Капитан, като капитан на кораб — обясни Газопровода. — И след него Терор. Не е трудно — Т-Е-Р-О-Р.

— Казваш се Капитан Терор?

— Точно така — отвърна Газопровода и се размърда на стола си. Погледна Макс, която говореше тихичко с агента пред себе си. — Вярно ли сте от ФБР?

За миг на лицето на агента се появи усмивка.

— Да. На колко години си?

— На осем. А ти?

Агентът го изгледа учудено.

— Ами… Хм… Доста си висок за осемгодишен, а?

— Аха. Всички сме доста високи. И слаби. И имаме голям апетит. Когато има какво да ядем.

— Да, ясно. Слушай… Капитан, някога да си виждал нещо такова?

Агентът вдигна пред себе си неясна черно-бяла снимка на полупреобразил се Заличител.

— Майчице, не — рече Газопровода и опули сините си очи. — Какво е това?

Агентът сякаш онемя.

 

 

— И не виждаш?

— Аха — отговори Иги с едва прикрита досада.

— По рождение ли?

— Не.

— Как загуби зрението си… хм… Джеф, нали така?

— Да — Джеф. Ами, погледнах в слънцето, право в него. Както непрекъснато ни повтарят да не правим. Де да бях по-послушен.

 

 

— А после изядох примерно три чийзбургера, които бяха страхотни, вярвате ли ми? Или пък онези, пържените пайове! С ябълка! Просто върхът са. Опитвали ли сте ги? — Ръч изгледа обнадеждено жената срещу себе си.

— Не мисля. Би ли ми продиктувала името си буква по буква, миличка?

— Аха. К-Р-И-С-Т-А-Л. Хубаво име е. Харесва ми. Вие как се казвате?

— Сара. Сара Маколи.

— Ами, и това име не е лошо. Мечтали ли сте си името ви да е друго? Аз понякога си мечтая да имам някакво по-яко име. Разбирате ли? Примерно Клеопатра. Или Мари-Софи-Тереза. Знаете ли, че кралицата на Англия има някъде, примерно, шест имена? Казва се Елизабет Александра Мери. А фамилното й име е Уиндзор. Обаче нали е известна, достатъчно е да се подпише просто като „Елизабет К.“ и всички се сещат за кого става дума. Ще ми се и аз да стана известна някой ден. Тогава ще се подписвам просто „Кристал“.

Агентката замълча за миг, след което явно се опомни и попита:

— Чувала ли си за място, наречено „Училището“? Мислим, че се намира в Калифорния. Била ли си в Калифорния?

Ръч се взря замислено в тавана.

— В Калифорния? При сърфистите, кинозвездите и земетресенията? Не. Ама ми се ходи. Хубаво ли е там?

И погледна агентката с големите си невинни кафяви очи.

 

 

— Наричай ме агент Микелсън — каза ми с усмивка той. — А аз как да се обръщам към теб? Макс умалително ли е? Максин?

— Не, Дийн. Просто Макс.

Той премигна и отново погледна записките си.

— Ясно. Макс, мисля, че и на двама ни е ясно, че родителите ви не са мисионери.

Ококорих се насреща му.

— Не са ли? За Бога, не им го казвайте. Това ще ги съсипе. Убедени са, че служат на Господ Бог.

Дийн ме изгледа сякаш… знам ли, все едно бях хамстер, който се опитва да му прегризе гърлото. Приложи друга тактика.

— Макс, издирваме мъж на име Джеб Бачълдър. Имаш ли някаква идея къде би могъл да се намира?

Показа ми снимка на Джеб и сърцето ми се сви. За секунда се подвоумих — да предам този лъжлив предател на ФБР, което беше забавният вариант, или да си затварям устата и да не издавам нищо важно, което беше разумният вариант.

Поклатих глава извинително.

— Никога не съм го виждала.

— Някога била ли си в Колорадо?

Повдигнах вежди.

— Това някой от онези квадратните щати в средата на страната ли е?

Дийн си пое дълбоко въздух.

Хвърлих бърз поглед наоколо. Ейнджъл беше седнала на пода до вратата и гризеше моето кексче, като даваше и на Тото. Агентите на Иги и на Ръч се съветваха, скрити зад една папка, а те двамата се бяха изтегнали в столовете си. Ръч се оглеждаше любознателно. Надявах се да запаметява възможните пътища за бягство. Газопровода се изправи, изчурулика едно бодро „чао“ на своя агент и отиде при Ейнджъл.

— Макс, искаме да ви помогнем — каза Дийн тихо. — Но и вие трябва да помогнете на нас. Така е честно.

Изгледах го. Това беше най-развеселяващото нещо, което бях чувала в последните няколко седмици.

— Майтапиш се, нали? Моля те, не ми казвай, че най-сериозният мотив, който имаш, е „така е честно“. Животът не е честен, Дийн.

Стегнах се, наведох се напред към безизразното лице на агента и казах твърдо:

— Нищо не е честно. Нищо. Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. Да ви помогнем, защото така е честно. По-добре опитай с нещо такова: „Ако не ми помогнеш, ще изтръгна гръбнака ти и ще те пребия с него“. На това може и да реагирам. Може би.

Дийн стисна зъби и на бузите му се появиха две розови петънца. Стори ми се, че го е яд повече на самия него, отколкото на мен.

— Макс… — започна той напрегнато, но го прекъснаха.

— Благодаря ти, Дийн — каза женски глас. — Аз ще поема оттук.