Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (112)

111

— Не!

— Моля те, Макс — примоли се Ръч.

Носехме се на юг. В Мрежата бяхме намерили адреса на централата на „Айтекс“ — падаше се горе-долу по средата между Маями и националния парк „Евърглейдс“.

— Забрави! Прекалено рисковано е. Мястото е оградено отвсякъде. И вътре има поне един милион души. Ще се наложи да се бухнем право в тълпата.

— Зъб? — каза Ръч умолително.

Зъба сви рамене — доколкото му беше възможно в полет — и вдигна ръце пред себе си, сякаш казваше: „Говори с шефа, аз съм прост работник“.

Ама че мръсник.

— Мо-о-оля те, Макс! — включи се и Газопровода.

Вперих очи напред стоически, без да поглеждам към високата водна кула с миши уши. Разбира се, беше се наложило да минем точно над Орландо.

— Макс? — обади се Ръч.

Не отговорих. Знаех какво целеше.

— О, стига де! — обади се Тото от ръцете на Иги. — И няма да идем до „Меджик кингдъм“^[1]? Това е адски тъпо!

Хвърлих му изпепеляващ поглед. Не подейства.

— Само една-две атракции? — предложи Ейнджъл с копнеж. — Да речем „Сплеш Маунтин“?

— Ма-а-акс? — потрети Ръч.

Направих непростимата грешка да я погледна. Изстрел! Потръпнах и отместих очи, но беше късно. Тя успя. Беше ми направила мили бамби очички. Вече нямах избор. Стиснах зъби.

— Добре. Една-две атракции, малко захарен памук и продължаваме.

Всички нададоха радостни възгласи. В погледа на Зъба се четеше: „Ама че си мекушава!“.

— А кой разреши на някого да си вземе куче? — троснах се аз.

Той се изхили.

И така, насочихме се към земята на Мишката.