Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (132)

131

— Леле, колко работи има тук — прошепна Газопровод, докато четеше през рамото на Ръч.

Ами, не думай — помислих си аз. Не бях подготвена за чак толкова много информация за „Айтекс“. Замислих се дали са очаквали хлапето да ги хакне толкова успешно.

Ръч преглеждаше бързо документите. От време на време надзъртах към часовника си, готова да поведа останалите към втори етап на тазвечерното представление.

— Интересно… — каза Ръч и внезапно застина като камък над клавиатурата. — Интересно дали Джеб е бил тук. Усещам нещо.

Олеле — помислих си. — Взе да става зловещо.

— И какво би търсил Джеб тук? — троснах се на глас. — Той няма нищо общо с „Айтекс“.

— Макс, усещам енергията му. Бил е тук. Може би в документите на „Айтекс“ има нещо за него, за нас.

Пръстите й затракаха по клавишите.

— Какво правиш? — прошепнах аз. — Без импровизации. Придържай се към плана!

С раздразнение огледах останалите. Газопровод и Иги се бяха скрили под едно бюро и Газопровод се беше втренчил в нещо. Зъба пазеше до вратата.

Ейнджъл и противният й бълхарник стояха напълно неподвижни плътно до Зъба. С досада забелязах, че Ейнджъл е затворила очи. Намерила кога да дреме! Внезапно тя ококори очи и ме погледна право в очите. Усмихнах й се окуражително и се обърнах към Ръч.

— Боже мили! — прошепна тя и посочи екрана. — Гледай, гледай!

Пред недоумяващия ми поглед той се покри плътно с купища документи. Най-отгоре имаше снимка на някакво бебе с бяла болнична гривна, на която пишеше: „Аз съм момиче! Името ми е Моник“. Моник беше добавено на ръка.

— Това съм аз като бебе! — възкликна Ръч.

Нямах представа откъде й хрумна това, но нямаше значение. Започна да прехвърля документите и се натъкна на цял куп чертежи, технически планове, схеми и проекти. Вгледах се по-отблизо и повдигнах вежди. Бяха плановете за рекомбинация на бебешка ДНК с присаждане на птича ДНК в стволовите клетки.

— Макс, Макс, виж само! — прошепна Ръч и посочи.

И ето, в края на някакъв дълъг медицински формуляр се мъдреше подписът на Джеб Бачълдър.

— Боже мили! Макс, това не е за вярване! Зъб?

Зъба се приближи безмълвно, зачете над рамото й и присви очи. Не разбирах — защо Джеб Бачълдър се появяваше в документацията на „Айтекс“? Нали трябваше да намерим информация за това какви злини се вършеха в компанията, а не за учени от Училището?

Ръч цъкна върху един линк и отвори малък видеоплейър. Файлът се казваше „Родители, два дни по-късно“.

Започна размазан запис на двойка чернокожи. Жената плачеше, а лицето на мъжа беше застинало в болезнено изражение, сякаш току-що беше станал свидетел на ужасен инцидент. Жената заговори: „Бебчето ми! Кой би откраднал моето бебе? Името й е Моник! Ако някой знае къде е бебчето ми, моля, моля, нека да я върне. Тя е всичко за мен!“ Жената избухна в плач и не можа да продължи.

Това не бяха нещата, които се предполагаше да открием. Трябваше да изровим купища документи, разкриващи, че „Айтекс“ замърсяват планетата, унищожават природните богатства, използват детски труд и прочее. Против волята си се заинтригувах от откритията на Ръч.

— Няма логика — казах, след като записът свърши. — Нали преди малко видяхме медицинското разрешително.

Ръч подсмръкна и се върна на разрешителното. Отдолу стояха подписите на родителите на Моник, с които те упълномощаваха някакъв човек на име Роланд Тер Борщ да „изследва“ детето им.

Като се вгледахме обаче, установихме, че подписите и на двамата родители бяха досущ като този на Джеб Бачълдър.

Това ме свари неподготвена. Прочетеното беше в пълно противоречие с онова, което ми бяха казали. Къде беше истината? Ръч продължи надолу в документа през сълзи. На екрана изплува голяма снимка на жената. Изглеждаше състарена и невероятно тъжна. През снимката беше сложен червен печат: „Елиминирана“.

Внезапно главата на Иги щръкна над бюрото. В едната си ръка държеше някакви жици.

— Някой идва — каза той.