Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (64)

63

— Идеално — обади се Газопровода. — Добре, че те засякох.

Бяха заобиколени от същинска плетеница от гласове — децата наоколо се местеха от кабинет в кабинет. Беше преди обяд. Иги се беше насочил към библиотеката, когато Гази го докосна по ръката.

Кимна.

— Трябва да запомним, че междучасията ни съвпадат в… какъв ден е днес?

Гласовете около тях заглъхнаха и започнаха да се отдалечават, а те двамата завиха зад един ъгъл.

— Петък. Хайде, да проверим.

Иги чу Гази да отваря врата. По ехото разбра, че се намират в голямо пространство, което се падаше под тях.

— Къде сме? В мазето?

— Да. Намислил съм да го разуча.

— Става.

Гази го докосна по опакото на дланта и той се съсредоточи върху едва доловимото ехо около себе си. В края на стълбите въздушното течение и едва доловимите звуци му подсказаха, че са в голямо и сравнително празно пространство.

— Как изглежда? — рече той притихнало.

— Голямо е — отвърна Гази. — Прилича на мазе. Има няколко врати. Да проверим какво крият.

Иги го чу да завърта дръжката на врата и усети повей, когато тя се отвори към тях.

— Хм… Училищни пособия? — обяви Газопровода.

Той продължи няколко метра напред, спря и Иги го чу да отваря следващата врата.

— Спортно оборудване.

— Нещо интересно?

— Твърде големи са, за да ги вземем — няма как да ги скрием. Щеше да стане, ако имахме раници.

— Да се запомни — отбеляза Иги.

— Да.

Ръката му се стрелна напред, докосна Гази по рамото и той вдигна пръст пред устните си. Заслуша се напрегнато. Да — стъпки.

— Някой слиза насам — каза едва чуто.

Гази го хвана за ръкава и двамата избързаха тихо няколко метра напред в коридора. Отвори се нова врата. Газопровода дръпна Иги вътре и я затвори след тях с леко щракване.

— Къде сме? — прошепна Иги.

— Прилича на архив — отвърна Гази. — Да се скрием зад някой шкаф за всеки случай.

Иги го проследи до дъното на помещението. Усещаше, че от двете им страни стоят високи мебели. Усети Гази да прикляка на пода и също се наведе. Чуха усилващи се гласове.

— И какво очаквате от мен, господин Пруит? — попита тревожен женски глас.

— Очаквам да се постараете документите да изчезнат — отвърна ужасният високомерен глас на директора. — Не можем да ги унищожим, но не можем да допуснем да ги намерят. Толкова ли не можете да го проумеете?

— Да, да, но… — започна жената.

— Няма но! — отсече директорът. — Не се съмнявам, че поне с тази проста задача можете да се справите, госпожице Кокс. Сложете документите на място, където вие можете да ги намерите, но не и някой друг. Прекалено много ли искам от вас?

Иги поклати глава. Директорът беше пълна гад. Мразеше го. Някой трябваше да му даде урок.

— Не — отговори жената унило. — Ще го направя.

— Чудесно.

Чу, че директорът се обърна и се отдалечи, а госпожица Кокс въздъхна — точно пред стаята с архива. После вратата се отвори и той чу лекото припукване, с което се запалиха флуоресцентните лампи на тавана. Усети как Гази до него се стегна.

Отваряне на метално чекмедже. Шумолене на хартия. Чекмеджето се затвори. Хайде, излез — помисли си Иги. Вместо това обаче стъпките се приближиха. Не, обърни се и си тръгвай — подкани я Иги наум. Де да владееше телепатия като Ейнджъл. До него Гази беше затаил дъх и не издаваше нито звук. Ако жената ги намереше, щяха сериозно да загазят.

Лампите утихнаха с щракване. Стъпките излязоха от стаята и вратата отново се затвори. Газопровода най-сетне издиша.

— Това беше на косъм — прошепна той, а Иги кимна с пресъхнала уста. — Да се омитаме.

Почти бяха стигнали до стълбите, когато вратата горе се отвори. Замръзнаха, а Иги напъна слух, за да разбере какво става. Внезапно чуха гласове от другия край на коридора. Бяха в капан — и от двете им страни се задаваха хора.

— По дяволите! — прошепна Гази.

— Носиш ли го? — попита Иги напрегнато.

— Да, но Макс каза…

— Ще ни хванат! — прекъсна го Иги. — Дай го!