Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (62)

61

— Приближи — Джеб се наведе към черно-белия екран.

Ари безмълвно върна записа и приближи картината. За пореден път през тълпата в посетителския център премина вълна като през рибен пасаж. И в горния ляв ъгъл се появи усмихнатото лице на президента. Ари приближи към него и към русото дете до него.

Джеб се взря напрегнато в екрана и го докосна, сякаш така докосваше и изображенията на него. Ари проследи как оглежда Ейнджъл, Макс и президента. Стомахът му се стегна. Имаше ли начин да го накара да погледне на него така? Докато беше обикновено момче, Джеб не му обръщаше внимание. После го бяха превърнали в мутант, също като децата птици. И въпреки това собственият му баща нямаше време за него, не се интересуваше от него. Какво трябваше да се случи? Дори и смъртта му не беше достатъчна, което — да си признаем — със сигурност би подействало на повечето хора.

Часът беше ударил. Дори беше преминал. Часът да премахне тези изроди. Когато изчезнеха и от тях останеха само няколко бележки в някой научен труд — едва тогава щеше да се наложи Джеб да проумее колко важен беше Ари.

Проследи как Макс опули очи на екрана. Облечени в якета, децата с нищо не загатваха, че са сбъркани мутанти. Докато той самият веднага се набиваше на очи — нескопосано присадените му криле бяха твърде големи и не се прибираха плътно към гърба. Кожата му беше загрубяла от непрекъснатите преобразявания. А и чертите му… Не можеше да го назове точно, но в чертите му имаше нещо странно. Може би това, че лицето му на седемгодишен беше лепнато на Заличител с размерите на възрастен мъж.

Макс се усмихна притеснено на президента. Дори и на малкия черно-бял екран изглеждаше забележително. Висока, слаба, със златисти кичури в косата. Знаеше, че ръцете под якето са здрави и жилести. Все още усещаше синината от последния ритник, който беше забила в ребрата му. Вдигна поглед.

Баща му се беше втренчил в екрана, сякаш гледаше семейна вечеря за Деня на благодарността. Сякаш те, а не Ари, бяха неговите деца. Сякаш се гордееше с тях и искаше да си ги върне.

Това обаче нямаше да стане. Никога. Ари щеше да се погрижи. Имаше план. Колелцата се бяха завъртели. Отначало Джеб щеше да се ядоса, но накрая щеше да разбере.

Ари прикри усмивката си с ръка.