Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (58)

57

Излязох заднешком от стаята на Ейнджъл, като се стараех да не показвам изненадата си. Боже! Ари ме обичаше? Като дете? Или като голям Заличител? Затова ли непрекъснато се опитваше да ме убие? Трябваше да прочете някоя статия как да изразява по-ясно чувствата си.

Чух нещо зад мен и се обърнах светкавично. Едва не съборих Зъба, който вървеше по коридора.

— Легнаха ли?

Кимнах.

— Смачкани са. Училището изпива всичките им сили. Да не забравяме и Заличителите.

— Да.

Ан излезе от стаята на Ръч. Усмихна се, пожела ни безгласно „лека нощ“ и тръгна надолу по стълбите. При мисълта, че тя щеше да е последният човек, който Ръч беше видяла, преди да заспи, стиснах челюсти.

— Остави ги да се възползват, докато могат — каза Зъба.

Умението му да разгадава изражението ми на моменти ставаше досадно.

— Иска да заеме моето място — казах неволно.

Зъба повдигна рамене.

— Ти си боец, не майка.

Сепнах се обидено.

— Не мога ли да бъда и двете? Мислиш, че не се справям добре? Какво? Не съм достатъчно момиче, така ли? — Много се ядосах и напрежението от целия ден ме накара да кипна. — Не съм като момичето с червената коса, което се беше лепнало за теб като магнит!

Вдигнах ръце и го блъснах силно, без да мисля.

Това все пак беше Зъба, така че той не го прие джентълменски, а също ме блъсна. Едва не се ударих в стената. Замръзнах — не само бях нападнала най-добрия си приятел, а и звучах като някаква ревнива идиотка. Каквато не бях. Изобщо.

Застинах задъхана посред коридора, а бузите ми поруменяха от срам и яд. Свивах и отпусках юмруци и исках да потъна вдън земя.

Усещах тъмните му очи върху себе си и очаквах да ме подкачи, че се дразня заради Червенокосото чудо.

Той пристъпи към мен и доближи лице само на няколко сантиметра от моето. Дълги години бяхме с еднакъв ръст, но в последните две беше израснал доста над мен. Очите ми бяха на равнището на раменете му.

— Достатъчно момиче си — каза тихо. — Доколкото си спомням.

Обзе ме ново притеснение — говореше за целувката на плажа преди няколко седмици. Какво? Отвсякъде го дебнеха момичета, които си умираха да го целунат, така ли?

Стиснах зъби и не казах нищо.

— И се справяш чудесно като майка. Но си само на четиринайсет и е рано да ставаш майка. Изчакай още поне десетина години.

Изниза се покрай мен, като ме побутна по рамото. Стоях като закована. Имаше предвид истинска майка — със свои собствени деца. Определено мислех за ятото като за свои деца, но Зъба имаше предвид деца, които да съм родила сама. Както беше казал и Гласът по-рано.

В този миг намразих искрено живота си — по някакъв нов начин.

— Между другото — обади се Зъба от дъното на коридора, — направих си блог. Използвам компютрите в училище. Срещу правилата е, разбира се. Блогът на Зъба — изхихика, както само той можеше. — Може да го погледнеш, ако искаш… Мамо.