Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (4)

3

Беше се смрачило преди няколко часа. Досега трябваше да е чул нещо. Заличителят тъпчеше ядно по малката полянка, когато радиостанцията в ухото му внезапно изпращя и той потръпна. Притисна слушалката и се съсредоточи.

Чутото го накара да се усмихне — въпреки че се чувстваше като парцал и въпреки непримиримата ярост, която го изгаряше отвътре.

Един от хората му видя изражението на лицето му и даде знак на останалите да замълчат. Заличителят кимна, каза „Ясно!“ в микрофона, изключи предавателя си и огледа отряда си.

— Имаме координатите — каза и не успя да потисне импулса си да потрие доволно ръце. — Насочили са се на юг-югоизток и са минали над Филаделфия преди трийсет минути. Директорът беше прав — отиват във Вашингтон.

— Надеждна ли е информацията? — попита един от Заличителите.

— От първа ръка е — отговори той и започна проверката на екипировката. Разкърши рамене, сгърчи лице и глътна едно болкоуспокояващо хапче.

— Чия ръка? — попита друг Заличител, изправи се и намести пред окото си уред за нощно виждане.

— Да кажем, че информацията е от вътрешен източник — отговори водачът на Заличителите с радост в гласа.

Той почувства как пулсът му се ускорява от нетърпение, а пръстите го засърбяват при мисълта, че скоро ще се сключат около шията на някое дете птица. След това започна преобразяването, впил поглед в ръцете си.

Не след дълго по нежната човешка кожа изби груба козина, а от върховете на пръстите му се подадоха остри нокти. Отначало преобразяването беше болезнено — в неговите стволови клетки вълчата ДНК беше присадена по-грубо, отколкото при останалите Заличители. Така че имаше над какво да поработи — беше се наложило да премине през труден и болезнен период на адаптация.

Той обаче не се оплакваше. Търпението си заслужаваше заради мига, в който щеше да стисне Макс в лапите си и да я удуши. Представяше си изненадата на лицето й, опитите й да се съпротивлява. Щеше да гледа как пламъчето в красивите й кафяви очи постепенно угасва. А тя щеше да престане да се мисли за толкова печена. И да се държи с него със снизхождение или още по-лошо — с презрение. Той не означаваше нищо за нея — просто защото не беше сбъркан мутант като тях. Макс се интересуваше само от проклетото ято. Собственият му баща Джеб също.

Но щом Макс умреше, това щеше да се промени.

Той, Ари, щеше да стане единственият син. Беше се върнал от света на мъртвите, за да го постигне.