Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (55)

54

И за пореден път: Ари беше жив? Беше се върнал? Трябваше да помисля над това по-късно.

— Сега доволна ли си? — измърмори Зъба.

Изгледах го ядосано за миг, преди да се хвърля към най-близкото вълче подобие.

Тъжното беше, че наистина бях по-доволна. Е, не точно доволна, но се чувствах по-стабилна. Някое момче в училище да ме заговори? Пълен срив. Да наритам някой Заличител, особено смотан, нескопосан Заличител с прекалено големи криле? Някак си съм създадена за това.

За части от секундата фраснах един от тях по капачката с мощен страничен ритник и той се строполи на земята. Колко ободряващо! Внимавай! — каза Гласът точно преди друг да отметне главата ми с удар в челюстта. Остави се на течението. Добре. Подхванах инерцията, завъртях се около оста си и врязах здрав десен в челюстта му. Той изви от болка, падна на колене и се хвана за лицето. След секунда скочи на крака с кървясали очи, но Гази на мига го плесна с две ръце по ушите и пръсна тъпанчетата му. С нов писък той се свлече на земята.

Зъба вече беше повалил един Заличител и се беше заел с Ари. Метнах светкавичен поглед към Ейнджъл, която се биеше с една Заличителка — с помощта на телепатията я накара да се затича с всички сили към едно дърво и да блъсне глава в него. Ох! Тя ми се усмихна ангелски. Казах си, че скоро трябва да поговорим за някои етични моменти.

Макс — съсредоточи се! Силен удар в гърба ми изкара въздуха. Опитах се да си поема дъх и се обърнах. Ухилен, Ари тъкмо беше замахнал към главата ми. Наведох се, завъртях се и вложих цялата си сила в страничен ритник, който го помести и едва не го събори. Останалите Заличители, общо взето, бяха победени — оставахме аз и той. Започнахме бавно да обикаляме един около друг. Той се ухили. Заля ме вълна ярост и погледът ми се наля с кръв. С крайчеца на окото си видях, че Зъба повежда по-малките към гората и излита заедно с тях.

— Хубава униформа — изкикоти се Ари и оголи острите си резци. — Добре ти стои.

— Откъде намери тези криле? — върнах му го аз. — От битака?

Продължавахме да обикаляме един около друг като тигри.

Останалите Заличители се затътриха към микробуса и се натовариха вътре като тумба циркови палячовци. Ари ги видя и им викна:

— Явно няма да е днес, момчета. Следващия път ще ви оставя да разкъсате малката. Говори се, че на вкус били като пилешко.

Ейнджъл.

Изръмжах и се хвърлих към него. Той направи крачка встрани и замахна към мен, но избегнах удара без проблем. Гневът ми вдъхна сили. Затичах се, скочих във въздуха и му нанесох мощен удар с крак — забих пети в ребрата му. Той се прекатури тежко и дрънна глава в асфалта.

Натиснах гърлото му с крак и се наведох.

— Колко пъти трябва да те убивам? — изръмжах. — Грубо казано?

В очите му проблесна яростна омраза. Сразена проумях, че това дори не беше Ари — не беше малкото момче, което ни гледаше отдалеч, докато бяхме в Училището. Собственият му баща го беше превърнал в чудовище и всичко, което беше останало от онова дете, постепенно щеше да изгори отвътре. От тази мисъл ми призля. Свалих подметка от гърлото му и отстъпих.

Ари побърза да се изправи с кашляне.

— Точка за теб — рече дрезгаво и разтри шията си. — Но няма да спечелиш. Просто си играя с теб като котка и мишка.

Вече вървях към гората с разперени криле, готова да скоча във въздуха.

— Да — процедих с глас, просмукан от ненавист. — Нелепо франкенщайнско подобие на котенце срещу свирепа, кръвожадна, непобедима и добре направена мишка.

Той изкриви устни и отново се хвърли към мен. Аз обаче бях излетяла — право нагоре! — и закръжих на около пет метра над земята. Издигнах се по-високо и го проследих — закрачи тежко към микробуса и се метна вътре през задната врата. За миг зърнах нечии руси кичури вътре.

Не познавах Заличител с руси кичури.