Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (70)

69

Следващите няколко седмици бяха най-сюрреалистичните в живота ми, което е сериозно предизвикателство, тъй като се съревноваваха с детството в клетка, живота на беглец, откритието на други мутанти в подземна лаборатория под нюйоркското метро… о, да, и крилете.

Това обаче беше далеч по-странно.

Не се случи нищо лошо.

Върнахме се на училище и всичко потече нормално, с изключение на това, че Гази и Иги някак съумяваха да прекарват дните си, без да взривяват нищо. Както никога.

Злобекторът не ни се бъркаше — вероятно по здравословни причини, за да си спести припадък от ярост.

Класната на Ейнджъл се държеше обичайно — в смисъл, не се случваше внезапно да поведе учениците си към някой магазин за играчки и да им накупи каквото си поискат. В такъв случай бих заподозряла нещо.

Ръч получи покана за рожден ден. На немутанти. Ан обеща да й помогне да избере дрехи, които да прикрият крилете й, но да й стоят като на нормално дете.

И… пригответе се, запазих най-хубавото и най-лошото за накрая:

Онова момче, Сам, ме покани на среща.

— Моля? — изригна Иги.

— Поканиха ме на среща — повторих и сипах лъжица картофено пюре в чинията си.

— О, Макс! — възкликна Ръч.

— Майтапиш се — каза Гази с пълна уста и се разсмя, като се опитваше да не оплюе всичко наоколо. — Ама че загубеняк! И как реагира, когато го посече?

Вторачих се съсредоточено в пържолата си.

— Приела си, така ли? — усети се Ръч.

— О, Боже — каза Иги и се хвана за челото. — Макс на среща. Нали уж се стараехме да стоим настрана от сълзите, болката и хаоса?

За пореден път се ядосах, че Иги е недосегаем за пронизващия ми поглед.

— Според мен е върхът — обади се Ейнджъл. — Макс е хубава. Хубаво е да излиза на срещи.

— Как ще се облечеш? — попита Ан с усмивка.

— Не знам — измрънках, а лицето ми пламна.

Забелязахте кой не каза нито дума, нали?

Точно така.