Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (138)

137

Стомахът ми се сви на топка, твърда като гранит. Никой не ме беше предупредил за това.

— Да, идиотка такава — каза кучето.

Зяпнах насреща му. Говореше ли? Това някакъв номер ли беше?

Максимум Райд огледа мутантите един по един. Те я запрегръщаха, а аз я стрелнах със злобен поглед. Не можех да повярвам, че се беше появила и беше съсипала всичко.

— Хайде, време е да излекуваме личностното ти разстройство — изръмжа другата Макс и се обърна към мен.

Лицето й беше пребледняло, а ръцете й бяха свити в юмруци.

— Взе ми думите от устата — изръмжах и аз и се приготвих за бой. — Да не си посмяла да пипнеш ятото ми!

— Чудесно, двете сте се запознали.

И двете се обърнахме. На прага на залата стояха група учени в бели лабораторни престилки.

— Макс, добре ли си? — попита Джеб Бачълдър.

Понечих да кажа „да“, но осъзнах, че не гледа мен. Притесняваше се за другата Макс, за нея го беше грижа. Мен можеше да ме прежали.

В гърдите ми се надигна гняв. Бях точно като Макс, бях Макс, бях по-добра от нея във всичко. Но за всички тук бях боклук. Бях самото нищо. Никой.

Един от другите учени пристъпи напред и каза с плътен глас:

— Ликвидирай старата версия. Непотребна е. Срокът й на годност изтече.

Гледаше ме — явно честта да го направя се падаше на мен.

Без да мисля, се хвърлих с главата напред към другата Макс, право през една от масите.

Тя го очакваше, но безумната завист и яростта бяха на моя страна. Забих се в нея и я блъснах в стената. Тя мигновено се окопити и зае бойна позиция.

— По-добре не го прави — каза застрашително. — Не съм за теб.

— Лъжеш се! — отвърнах с презрение.

— Ъ-ъ, Макс? — обади се Газопровод. — Да знаеш, че…

— Млъквай! — излаях насреща му и отново се хвърлих към Максимум Райд.

Учените и Джеб се дръпнаха от пътя ни. Затъркаляхме се по масите, вкопчени една в друга. Тя успя да вдигне юмрука си и ме удари в главата. Извиках от болка.

Забих коляно в корема й и чух удовлетворително „Уф!“.

Силите ни бяха равни — прекалено равни. Удряхме бясно, размахвахме юмруци, нанасяхме ритници, оставяхме синини. Но накрая се раздалечихме и взехме да се обикаляме предпазливо.

— Може да има само една Макс — каза Джеб тихо.

— Да, истинската — обади се Ари.

Ученият с плътния глас скръсти ръце на гърдите си.

— Да видим дали онова, което твърдиш за нея, е вярно, Бачълдър.

Изкрещях, спуснах се отново към Макс и я съборих. Тя ме хвана за косата и ми нанесе такъв удар с глава, че ми излязоха свитки, но не я пуснах. Заблъсках тялото й с юмрук — един, два, три удара. На третия бях убедена, че чух реброто й да се пука. Чувството беше върховно.

— От вас зависи коя ще оцелее — каза Джеб. — Нека победи по-силната Макс.