Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (27)

26

— Хм-м — изсумтях аз.

Зъба облегна атласа на противопожарния кран пред нас, притисна го с коляно и извади зашифрованата страница. Светнах му с джобното фенерче. Той свери координатите отново и ми ги показа. Сверих табелите с имената на улиците на пресечката.

— Не, прав си — казах. — Тук е. Ако са географски координати, това трябва да е мястото.

Сградата срещу нас беше далеч от представите ни за уютна къщурка с бяла дървена оградка, някогашен дом на родителите на мило бебче, което луди учени щяха да превърнат в мутант — дете птица. Не. Беше пицария.

От тази страна на улицата имаше автомивка, банка, пицария и химическо чистене. От другата — парк. Нямаше къщи и блокове, никакви жилищни сгради.

— Ама че тъпо — каза Зъба.

— Съгласна съм с това становище — потвърдих и пресякох улицата. — Може тук да е имало жилищен блок, но да са го съборили.

Застанахме пред тъмното заведение и надникнахме вътре. На стената висеше черно-бяла снимка на няколко души пред лъскава, по-нова на вид версия на заведението. Под снимката имаше надпис: „Тук сме от 1954 година“.

— До тук с тази хипотеза — каза Зъба.

— Държиш ли ти да изругаеш този път, или може и аз? — попитах.

— Давай — отвърна Зъба и прибра страницата в джоба си.

— Ами, мамка му — казах. — Нищо, да опитаме следващото място. Току-виж извадим късмет.

И действително, имахме поне някакъв късмет — на следващия адрес имаше жилищна сграда.

За съжаление, беше изоставен блок в изпаднал квартал, населяван от доста мрачни елементи, много от които въртяха тъмните си дела точно в момента — в два часа през нощта.

— Хайде да проверим все пак — казах и се скрих в сенките.

Бяхме кацнали на насмоления покрив на съседната сграда. Половинчасовото наблюдение показа, че в изтърбушената полусрутена постройка живееха поне двама души — а вероятно и повече.

Двайсет минути след като вторият тип беше излязъл и не се беше върнал, се изправих.

— Готов ли си?

— Готов — каза Зъба.

Скочихме на съседния покрив.