Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (125)

124

Последното, което си спомнях, беше как ме отвличат от мотелската стая. Не, всъщност беше, че видях другата Макс там. Какво се беше случило? Бяха ни разменили? Защо?

Не можех да преценя дали съм будна, или спя. Дали съм жива, или мъртва. Премигнах няколко пъти, но ме заобикаляше плътна непрогледна тъмнина — без сенки, без неясни форми, без капчица светлина. Всички, с изключение на Иги, виждаме отлично в тъмното, така че при мисълта, че не можех да видя нищо, кръвта ми се смръзна.

Ослепяла ли бях? Като Иги? Дали не бяха експериментирали с очите ми?

Къде се намирах? Помня, че бях вързана и със запушена уста. И че загубих съзнание. Сега бях тук, но нямах ни най-малка представа къде беше „тук“.

Къде беше ятото? Никой не се беше събудил, когато ме отвлякоха. Упоили ли ги бяха? Или нещо по-лошо? Добре ли бяха? Опитах се да се надигна, но сякаш висях във въздуха — не можех да спусна крака, не можех да се опра на нищо. Усетих някаква влага и докоснах лицето си. Косата ми беше мокра. Протегнах ръце наоколо, но не напипах нищо. Отвсякъде ме заобикаляше нещо, подобно на вода — но различно, тъй като не потъвах.

Преглътнах, премигнах отново и усетих как постепенно ме завладява паника. Къде беше ятото? Къде бях аз? Какво се случваше? Мъртва ли бях? Ако бях умряла, щях направо да побеснея — надали щях да изтърпя безграничното нищо около себе си за час, да не говорим за цяла вечност. Не ме бяха предупредили, че смъртта ще бъде толкова невероятно скучна.

Сърцето ми биеше забързано, дъхът ми беше учестен, по кожата ми бягаха тръпки, тъй като кръвта в мускулите и органите ми бушуваше: бий се или отлети. Като стана дума… Опитах да разперя криле, но не усетих нищо. Ужасено се пресегнах към гърба си с една ръка. Здравите крилни мускули и удебеленията, където крилете се свързваха с раменете, си бяха там. Все още имах криле. Но не ги усещах.

Упоена ли бях? Щяха да ме оперират? Напънах всички сили, за да се размърдам, и се замятах из тъмнината, но отново не усетих нищо.

Много лоша новина.

Къде, по дяволите, се намирах?

Опитай се да се успокоиш. Успокой се. Трябва да се окопитиш. Ако си мъртва, това е положението, няма какво да направиш. Ако не си мъртва, трябва да се съвземеш, за да избягаш, да спасиш останалите и да направиш на пух и прах похитителите си — които и да са те…

Бях съвсем сама. Не си спомнях кога бях оставала съвсем сама за последен път. Ако се бях изтегнала в хамак, посръбвайки питие с малко чадърче на чашата със знанието, че ятото е добре и в безопасност и че всичко е наред, бих изпаднала в екстаз. Сама, без задължения, способна да се отпусна — щеше да е сбъдната мечта.

Да, но бях сама в мрака, изпълнен със страх и несигурност. Е, къде се намирах?

Не знам дали е разумно да се интересуваш.

Гласът. В крайна сметка не бях съвсем сама. Гласът все още беше с мен.

— Знаеш ли къде съм? — произнесох на глас, който заглъхна в плътното нищо.

Да.

— Казвай веднага!

Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— А, не! Страхотно е да тъна в пълно неведение! — сопнах се аз. — Дори предпочитам и ти да се омиташ! Казвай, проклетнико!

В изолационна камера си. Камера, в която сетивата са в потиснато състояние. Не знам къде точно се намира.

— О, Боже! Прав беше — не искам да знам.

Изолационна камера. Само аз, моята тотално побъркана съвест и Гласът. Е, вероятно щях да издържа около… да речем десет минути, преди да изперкам напълно.

Предвид как действаха Белите престилки, вероятно възнамеряваха да ме оставят тук година-две, за да опишат подробно какво се случва с мен.

Трябваше да умра. Веднага.