Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (47)

46

Директорът Уилям Пруит — както пишеше на позлатената табелка на бюрото му — определено не се радваше да ни види. Всъщност изглеждаше направо бесен. В мига, щом го зърнах, го намразих — без да искам. Почервенялото му лице беше гневно разкривено. Устните му бяха пълни, влажни, отблъскващо тъмнорозови. Лъскавото му плешиво теме беше окръжено от редки туфи коса.

Обзе ме ужасяващото предчувствие, че този противен тип надали ще се окаже по-приятна персона и отвътре, затова застанах нащрек.

— Вие ли сте Максин Райд? — произнесе с високопарен британски акцент, от който косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Просто Макс — казах и едва потиснах импулса да скръстя ръце на гърдите си и да свъся вежди.

— А това са вашите братя Джеф и… — Той погледна бележките си. — Зефир?

— Да.

— Братята ви са пуснали димка в мъжката тоалетна на втория етаж — рече директорът, седна в стола си, сплете дебелите си червени пръсти и се втренчи в мен със студени, черни свински очички.

Премигнах и се постарах да не поглеждам Иги и Гази.

— Не е възможно — отвърнах спокойно.

Най-малкото, нямаше как да са събрали нужните им материали толкова бързо…

— О, така ли? — попита Пруит подигравателно. — И от къде на къде решихте това?

— Те са кротки момчета — отговорих с подчертано искрена нотка в гласа. — Не биха направили подобно нещо.

— Казаха, че не са били те. Лъжат — рече директорът равно.

Косматите му вежди имаха нужда от подрязване. А космите, които стърчаха от носа му… Пфу!

Придадох си обидено изражение.

— Братята ми не лъжат!

Разбира се, при нужда лъжехме като изпечени мошеници, но не възнамерявах да споделя това с него.

— Всички деца лъжат — каза господин Пруит с презрение. — Децата се раждат с мисълта за лъжа. Те са нечестни, невъзпитани, неприлични животни. Докато не паднат в ръцете ни.

Думите му ме накараха да се замисля дали не беше объркал професията си. Хубаво училище си избрала, Ан. Пфу.

Вирнах брадичка.

— Не и братята ми! Родителите ни са мисионери и служат на Господ Бог. Никога не бихме излъгали.

При това господин Пруит замълча. За пореден път се поздравих колко находчива семейна история бях измислила.

— Някой видял ли ги е да пускат димката?

— Какво изобщо значи „димка“? — обади се Гази и премига с невинните си сини очи.

— Ето, виждате ли? — продължих аз. — Дори не знаят за какво говорите.

Пруит съвсем присви малките си очички и рече с чиста злоба:

— Няма да ме заблудите. Ясно ми е, че братята ви са виновниците. Ясно ми е, че ги защитавате. Ясно ми е и още нещо: това е последният път, в който нещо ще ви се размине безнаказано в моето училище. Разбрахте ли?

Всъщност не съвсем, но реших да не се занимавам.

— Да — отвърнах твърдо.

Дадох знак на Гази да стане. Иги го чу и също се изправи. Насочих се решително към вратата.

— Благодаря — казах, преди да излезем.

Изнизахме се в коридора и ги поведох към класните им стаи.

— Ще обсъдим това по-късно, да знаете — прошепнах.

След като оставих Иги, си дадох сметка, че ме е хванало силно главоболие. Причинено от най-обикновено притеснение, а не от чипа, Гласа или мъченията, извършени от някой откачен учен в бяла престилка. Колко приятна промяна.